Като напишеш думата “Теди” в “Гугъл”, първото име, което излиза, е с фамилия Александрова. Появява се върху впечатляващите 453 000 резултата. Нямам честта да познавам въпросната дама от Лом, нито пък знаех коя е (и че е от Лом), докато от чисто любопитство не проверих. Оказа се певица, познайте от кой жанр. След нея със 79 500 резултата се нарежда господинът с фамилия Москов. Ще отдадем 5,6 пъти по-малката му интернет популярност на факта, че всъщност се казва Стефан. Но пък текстът на една от песните на съименничката му Александрова (обявена наскоро за “новото откритие”) доста му приляга. Потпури от парчето звучат така:

Ти си динамичен,

адски първичен,

от всички си

по-различен…

Сладък и небрежен

и леко нежен,

ти не си виновен,

че си чаровен…

Все едно гледаш Стефан Москов на репетиция на “Макбет” в Младежкия театър. Питайте актрисите му, ако не вярвате. Срещаме се именно в барчето на Младежкия, където Теди си поръчва пълнени чушки и чаша вино, та да не се губи време покрай интервюто.

– Теди, насред в Ню Йорк туриха машина за унищожаване на лоши спомени. Ти кой спомен би хвърлил в нея?

– Имам един случай. Още не мога да си го простя! В 6-и клас казах на класната кой счупи вазата върху катедрата й. Бях твърдо решен да не го издавам, но на третата заплаха се предадох. И това ми тежи цял живот – бил съм на 12 – 13 години.

Съученика ми не го наказаха, слава богу, защото беше от пролетарско семейство. А ние от “неправилните” семейства бяхме по-плашливи и по-често подлагани на наказания.

После пък мен ме натопиха: прерязах крака на стола на директорката, тя падна и си натърти опашната кост. Веднага една съученичка ме предаде, изключиха ме от училището и ме преместиха в друго… Но този спомен не искам да го унищожавам, ще си го пазя! (Смях.)

Мога да го разкрася художествено и да го пъхна в някой сценарий. Примерно дървеният крак от стола давам на бездомник, за да поддържа огъня, край който се топли. Или на еднокрак просяк, загубил протезата си. Просякът се оказва изчезналият син на директорката. А тя, минавайки покрай него, познава крака на стола, а не сина си. И тъй нататък.

– Защо често изглеждаш тъжен?

– Правя се. (Смях.) Защото сутрин, като се гледам в огледалото, виждам някой друг. И трябва да го мия. И да му мия зъбите. Не всичките. Някои ги наказвам и ги изгонвам от ченето…

Ето, дотук ти разкрих художествено, че ме натъжават промените, настъпили в мен самия.

– Обичаш ли да отричаш? Или си по-скоро позитивен човек?

– Отричам иронично. Но напоследък имам позитивно отношение към много неща в България.

– Например?

– Мислех, че след 9 септември 1944-та само тук не е имало съпротива срещу съветската окупация. И се срамувах от това. А се оказа, че сме били първите, опълчили се срещу съветската власт и комунизма – с движението на горяните. После те са били изтрепани или прибрани в концлагери.

Имаме и други неща ние, българите, от които не бива да ни е срам: Хан Тервел спира арабите с четири пъти по-малка армия и спасява Европа. Богомилството например е уникално! Неравноделните ритми във фолклора – също!

Това, че цар Борис III, принуден от Димитър Пешев, Екзарх Стефан и парламента спасява българските евреи от нацистките концлагери, говори в полза на българската интелигенция, църква и цар. От друга страна, трябва да ни е срам от покорството към: султан, Цар Освободител, Хитлер, Сталин, Хрушчов, Брежнев и чалгата…

– Случва ли ти се да плачеш?

– Е, това си е моя работа. Няма да кажа.

– А какво те е разсмивало до сълзи?

– Някои изненадващи импровизации на артисти, с които съм работил – Кръстьо Лафазанов, Христо Гърбов, Мая Новоселска, Камен Донев, Санчо Финци, германецът Петер Йордан! Веднъж в “Улицата” с Христо Гърбов ми прилоша, не можех да си поема дъх от смях и даже загубих равновесие. Той започна да импровизира, повтаряйки думата “ихтиол” по различни начини. Безсмислена импровизация, даже не влезе в предаването, но беше уникална. А импровизацията на Камен Донев за учителя от “Улицата” срути от смях даже операторите в студиото. Впрочем публиката има невероятни сетива за нещо, което се ражда в момента на сцената. Веднага избухва друг вид смях – спонтанният смях на удоволствието – смехът на радостта, не на “кодоша”.

– Поставяш често в Германия, оттам как усещаш България?

– Когато съм в Германия толкова усилено работя, че нямам време за носталгия. Там, като си подписал договор за пет седмици, трябва да завършиш постановката за пет седмици.

Обаче тази безотговорност българска, която тук ме влудява, там я приемам като качество. Жадувам за нещо, направено не като хората. Защото там всичко е направено като хората! Няма с кого да препсуваш локвите по тротоара. Или няма локви, за да ги препсуваш с някого – самота!

На връщане от чужбина България ми се вижда с лоши пътища, найлонови торбички и прахоляк. И скрити зад завоите полицаи, които нямат никакво желание да предотвратят нарушение, а само да “глобят”.

– Къде ти е най-приятно?

– Най-приятно ми е в колата, когато съм на път. Аз съм последовател на Лао Дзъ – пътят е целта. Тръгвам за Бургас, край Карнобат решавам, че ще отида в Смолян, там си казвам: “Абе що не мина през Сандански?”, а оттам поемам към Видин. В движение се чувствам най-добре. Хонорарите си броя не в левове, а в километри. Обичам да пътувам с кола. Първото ми излизане от България беше 1987-а с Толбухинския куклен театър с автобус до Италия. Повтарям го с колата до днес и на всяка граница отново се радвам, че съм се изплъзнал на Станишев-баща, както през 1987-а. Той и синът му се изплъзна, прегръщайки европейските ценности.

(Смях)

– Случва ли ти се да пешеходстваш след оня ужас в Германия?

– Да, имам горчив опит като пешеходец в Германия. Но ме блъсна чехкиня. Хем в Германия е закон – стъпиш ли на уличното платно, всичко спира. Включително и градският часовник… (Смях.) Та вече се оглеждам много внимателно, дори в чужбина, дори на пешеходна пътека.

Между другото в България вече се спира на пешеходни пътеки.

– Да разбирам ли, че ти винаги спираш на пешеходна пътека?

– Да. Още отпреди глобите. За уличното движение у нас трябва да се въведе правилото: “Набий детето, преди да е счупило стомната”, а не “Дай му стомна примамка и го чакай да я счупи”!

– В градския транспорт качваш ли се?

– Откакто съм инвалид пробвах веднъж – имам карта за намаление. И ватманът, като видя, че куцам, нарочно тръгна, преди да съм слязъл, щото го бавя: тоя куция сега к’во ми се мота! И оттогава – не!

– Тоя ватман явно не те е разпознал.

– Хубаво е, като ме разпознават… катаджиите. (Смях.) Някак по-толерантно гледат на прегрешенията ми.

– Явно все пак си позволяваш прегрешения.

– Понякога прегрешението помага на всички. Веднъж спрях на червено, в мен спря един друг, в него трети и така… Ако бях минал на червено, нямаше да имаме три счупени брони, викане на КАТ и задръстване на “Орлов мост”. Тия отзад ми викат: “Е, що спре? Тъкмо бееме влезнали у скорост!” “Защото светна червено”, казвам. “Па моеше да минеш!”

– Четох нещо, няма да кажа къде, за някаква котка под някаква сцена.

– Пореден опит да ме очернят. Да ме смъкнат до низост! Един човек твърди, че през 1986-а на Аполония съм заключил гладна котка под сцената на представление на Крикор Азарян, за да мяучи и да го провали. Това му било разказано от някого, но не казва от кого. По принцип съм изобретателен и бих могъл да направя номер на някого, но щеше да бъде къде-къде по-интересен.

Тук все търсим лошото, за да го намерим дори там, където го няма. Свикнал съм да ме злепоставят. Тъжно ми е за злепоставящите ме…

А и всеки, който ме познава, не би ме свързал с измъчване на котка, артисти и публика.

– Изглеждаш ядосан. Как компенсираш, като ти избият обръчите?

– Ми ето виждаш, ям вече седма пълнена чушка! (Смях.) И със страшни ругатни към невинните артисти. И към жена ми най-вече.

– Кажи сега за “Макбет”.

– “Макбет” е пиеса от Уилям Шекспир.

– Благодаря, нямам повече въпроси.

(Смях.)

– Изписвам го McBeth, като “МакДоналдс”. Това ти подсказва какъв ще бъде жанрът. Като в бързото хранене, бързия секс и бързата реализация в България чрез бързи грабежи – ще бъде постановка в духа на времето. И в духа на съвременния евтин вкус.

– Чувал ли си за Теди Александрова?

– Не.

– Язък!

– Коя е тя?

– Как коя?! Фолкпевица! Новото откритие!

– Не я знам. Но човек знае това, което иска да знае.

trud.bg