Мариан Вълев е един от най-сниманите български актьори през последните две години. Режисьорите го избират за роли на опасни мъже („Лов на дребни хищници“, „Кецове“, „Под прикритие“). Завършил е ВИТИЗ и е познат от филма „Граница” – 1994г. След като се снима в него, заминава за САЩ и обикаля света повече от 10 години. Повторната му поява в киното е във филма „HDSP: Лов на дребни хищници”. За ролята си в този филм, той спечели двете най-престижни награди за актьорско майсторство – на Филмовата академия 2011 и “Златна роза”-2010 за ролята си на Синатра в “Лов на дребни хищници”. “Не е хубаво един актьор да бъде спряган с определена роля. Актьорът играе много образи, но никога не бива да бъде идентифициран с образа, който играе. Т.е. Мариан Вълев не е Куката”, предупреждава Вълев преди да започнем интервюто. Той не иска да каже какъв е Мариан, но подробно описва какъв не е, сравнявайки се с Росен Куката от “Под прикритие”.

– Мариан, според създателят на суперзвезди Лий Страсбърг актьорът трябва да открие героя си в себе си. Какво от вас има в образа на Росен Куката?
– Нищо общо нямам. А това означава, че явно не съм последовател на школата на Лий Страсбърг. Оказа се, че е така. Това е герой, който е формиран и изигран на базата единствено на наблюдения. Мариан Вълев няма нищо общо с Куката, дори и 1 % не се покрива личността ми с характера на Росен.

– А като емоции?
– Емоциите са си емоции. Нищо не вадя от себе си при Куката. Всичко го играя. В “Лов на дребни хищници” героят Синатра има доста общи черти с Мариан Вълев. За този филм се готвих шест месеца, чел съм текста хиляди пъти и съм превъртал темите в главата си, за да намеря точните реакции на този човек в това, което прави. Като емоционалност имаме някои общи неща, но с Куката нямам нищо общо.

Куката е конкретен човек, когото няколко години съм наблюдавал и изучавал и в момента ми е страшно лесно.

– Кой е той? Известен ли е в ъндърграунд средите?
– Не, не. Този човек дори не е и гангстер. Вижте, няма значение дали става дума за гангстер, полицай, политик или водопроводчик. Хората са характери. Куката е първичен, емоционален, той вярва в ценностите в човешкия живот – доверие, приятелство, изразява себе си по много еднопланов начин, например когато обича – обича 100 %. Той е от тези хора, за които казват, че каквото им е на сърцето, това им е на езика. Вече година работя върху този образ и не откривам общи черти с него. У мен я няма нито тази неистова любов, нито тази неистова омраза.

– Никога ли не сте ги имал?
– Имало ги е, но не и в такива количества. Наскоро играх полицай в един американски филм с Крисчън Слейтър и Доналд Съдерланд. Стараех се да съм на нивото на тези големи актьори. Характерът, който играех далеч не беше толкова еднопланов, колкото Куката и най-големият комплимент в живота си, получих от Доналд Съдерланд. Няма да кажа какъв беше. Това, което искам да кажа е, че съм актьор – днес съм гангстер, утре съм полицай, онзи ден бях наркоман. Това са образи, които изграждам – извайвам ги с ръцете си, с ума си и със сърцето си.

– Получил сте двете най-престижни български награди за кино. По-важни ли са статуетките от любовта на публиката?
– Радвам се, че през последните няколко години в България актьорската професия има шанс. Радвам се, че актьорът може да бъде истински актьор, а не човек, който ходи по халтури и се прави на палячо за някой лев. Колкото до признанието – това е най-важното нещо за един актьор.

Всеки един актьор е готов си плати, за да изиграе ролята, която обича, не само с пари, но с душата си и сърцето си. Ако някой се направи на скромен и каже: “А тия награди за мен нищо не значат” или “Не ми е важно признанието на публиката” не му вярвайте. – Има обаче актьори, които получават статуетки постоянно, но публиката не ги обича, както и такива, които са абсолютните любимци, но нямат нито една награда. Например Брад Пит, който едва ли някога ще вземе “Оскар”.
– Айде да дадем по-точен пример с Гари Олдман, който няма дори и номинация за “Оскар”. Хубаво е, когато свършиш една работа, да получиш положителни отзиви и публиката да те обича. Чудесно е, когато двете признания съвпаднат, но нещата не са черно-бели. Това, че Гари Олдман няма статуетка, не го прави по-слаб актьор от този, който има. Има милиони артисти и съответно милиони начини да бъде изиграна една роля. В нашата професия няма по-добър и по-слаб актьор. Има различен. Естествено това ласкае, особено както е в моя случай, да получиш и двете награди за кино – изключително много ласкае. Но това не ме прави по-добър, по-велик, по-известен или каквото и да било по- от другите.

– Кои са гангстерите, които толкова много сте наблюдавал и които са ви помогнали да изградиш мафиотските образи във филмите си?
– Толкова много! Кой казва, че толкова много съм ги наблюдавал?

– Добре, които сте наблюдавал.
– Наблюдавал съм и полицаи, и политици, имам приятели доктори и бизнесмени. Аз съм актьор – моята работа е да стоя по средата и да наблюдавам. Ще отговоря по друг начин на въпроса: Преди години дълго време играех в една пиеса в театър “199”. Там героят ми беше хомосексуалист. Всеки път след представление пред театъра или на улицата са ме спирали хора и са ме питали защо съм обратен. Не съм гангстер и нямам нищо общо с гангстерите.

– По-скоро питам как са ви допуснали в своя кръг, за да имате възможност да ги наблюдавате?
– Когато казвам, че съм ги наблюдавал, нямам предвид, че са ми приятели. Гледал съм ги как се движат, как говорят, опитвал съм се да изуча начина им на мислене. Резултатът е Куката, както и Синатра, които са съвсем различни образи един от друг.

– Сценарият ви за филма “Няколко причини”, който в момента чака финансиране от НФЦ, също е с крими сюжет. Откъде е интересът ви към подземния свят?
– Просто това ми е любопитно като тема, като изучаване. Има една концепция, която всъщност е мисъл на Бертолд Брехт, че изкуството се занимава с необикновените неща в обикновения живот. Предполагам, че тази група от хора са интересни за наблюдение и за разучаване, затова будят любопитството на хората на изкуството. Интересно е, когато поставиш един характер в екстремни ситуации как ще реагира. В нормалния човешки живот все по-рядко има такива ситуации, а на тези хора им се случват. От там идва любопитството ми.

– Разбирам, но сигурно има и някаква конкретна причина?
– Бил съм собственик на заведение. Имал съм ресторант, имал съм барове, във времето, в което се бях отказал да съм актьор. Там идваха такива хора. Там имах възможността ги наблюдавам.

– Защо заменихте изкуството с търговията?
– Това беше някакъв вид авантюра. Преди 12 години, когато се бях отказал да играя в театъра и пред камера, бях натрупал сериозно количество разочарования от нашата професия, от задължителните компромиси и си казах: “Щом нещата не стават така, както аз ги искам, ще пробвам нещо друго”. Това е било по-скоро авантюра в живота ми, начин да преживявам. Когато си собственик на ресторант или бар имаш изключителната възможност да наблюдаваш хората. Общуваш с тях, разговаряш, няма значение кой от коя прослойка е или от каква среда. Това е жизнен опит, който е изключително необходим за всеки актьор. За мен, при актьора всичко започва от наблюдението, преминава през конкретен текст, през много часове мислене върху този текст и чак тогава можеш да си позволиш да се върнеш назад, да си спомниш за конкретен човек.

– Има обаче една българска поговорка: “Ако ставаше само с гледане, и кучето щеше да е касапин”.
– Затова казвам, че всичко започва от наблюдението. Главата ми е като едно огромно чекмедже пълно с хора, с които съм общувал, с различен начин на мислене, различен светоглед. И когато прочета даден текст, вече имам нещо конкретно предвид.

– Какви хора срещнахте в Америка?
– Нищо по-различно от това, което е било тук. Бил съм два пъти, работил съм там какво ли не. Но това е моят живот, който не трябва да става обект на коментар. Да говорим за образите и героите ми, не за мен.

– А може ли да говорим за световните култури, които сте срещнал по време на пътешествията си. Каква е срещата между един българин и един индиец на неутрална територия?
– В Англия съм се срещал с индийци. Хора като хора. Хората по цял свят са еднакви, според мен.

– Различната религия оказва ли влияние характерите на хората?
– Оказва влияние върху средствата, с които се изразяват, но не и върху същността им или това, което правят. Затова и често казвам, че камъкът си тежи на мястото.

– Къде се чувствате у дома си?
– Навсякъде съм като у дома си и в същото време – никъде. Единственото място, където 100 % се чувствам у дома си е пред камерата. Когато съм на терен и работим се чувствам спокоен, имам самочувствие и съм О`Кей.

– Задължително ли е човек да се откаже от целите си, за да ги постигне? Както вие сте се отказал от киното и театър за повече от 10 години, за да не участвате в халтури, а сега снимате нон-стоп.
– На мен явно ми беше нужно. По природа съм аватюрист, трябва да имам опции пред себе си. Докато в един момент може би помъдрях, може би разбрах основната истина за човешкия живот, концепцията за щастие – Щастието е това, да правиш нещата, които те правят щастлив. На мен явно ми беше необходим този период, за да осъзная важните за мен неща. На други хора им стигат 10 секунди, за да разберат тази истина в живота, на мен ми трябваха 10 години. Предполагам, че това не ме прави кой знае колко умен. Въпреки това, никога не съм преставал да бъда актьор, дори когато не съм се и опитвал да бъда.

– Защо тръгнахте по света?
– Обожавам да пътувам. Сега даже чакам да свършат снимките на втория сезон на “Под прикритие” и ако нямам други ангажименти мога да отида за месец-два в Индия. Просто тази страна ме зарежда и ми напомня за приключенския ми дух, който имах като дете, че не съм сам на този свят и не всичко се върти около конкретните нужди на личността.

– На кое място, в ценностната ви система стои любовта?
– На първо. Любовта като цяло. Като към религия, към близки, към конкретен човек, към семейство, към майка, като на баща към син.

– От всичките си пътешествия и лутания до какъв извод стигнахте за смисъла на живота?
– Всеки е роден с някаква мисия, но е добре да я открие. Но най-точно ще отговоря с един цитат от един от любимите ми филми “История от Бронкс”. Там главният герой казва на сина си: “Няма нищо по-трагично в човешкия живот от пропиления талант”.

– А какво е отношението ви към смъртта?
– В живота си изгубих доста хора. И от семейството си, и приятели. Някои умряха по естествен начин, други – не. Мисля си, че е по-тежко за тези, които остават. Майка ми често казва: “Господ наказва най-много тези, които най-много обича”. Може и да е права.

– Какво ви радва?
– Дребните неща. Да отида за риба и да стоя на брега на реката или морето, дори и да не си хвърлиш въдицата. Това ме прави щастлив. Някой филм от време на време, който ме стисва за гърлото толкова силно, че забравям, че съм актьор и гледам професионално на нещата, а ме превърне в обикновен зрител. Синът ми да ми се обади по телефона и да ми каже: “Тате, изигра страхотно това”, да прегърна майка ми.

– Планирате ли живота си?
– Не, мамка му, не. Никога не съм го правил и не знам дали ще се науча някога. Джон Ленън е казал: “Животът е това, което се случва, докато си правим планове”. Въпреки че изобщо не съм фен на “Бийтълс”, тази мисъл е много точна. Иначе хипи философията на Ленън не ми допада по никакъв начин, аз съм пънкар по душа.

– Има ли нещо, от което бягате?
– От известността си. Бих искал да мога да се разходя спокойно по улицата без да дойдат няколко човека, които да искат да се снимаме или да си говорим. ОК, разбирам ги, но понякога просто искам да съм сам.

– Това не е ли генерално противоречие – успял актьор, който да не е известен?
– Абсолютно. Точно в това е моята трагедия.

blitz.bg