Колко голяма част от живота на съвременния човек заемат парите? До каква степен те са жизненоважни за оцеляването ни и доколко са опасни? Могат ли любовта и парите да вървят ръка за ръка в съвременния, до огромна част ориентиран към материалното свят, или са несъвместими?На тези и други въпроси се опитва да даде отговор младият актьор Бойко Кръстанов в постановката на Петър Кауков „Любов и пари“ (от Денис Кели), която може да видите на сцената на Младежкия театър „Николай Бинев”.Героят на Кръстанов е обикновен човек, който трябва да преодолее ежедневната си драма за оцеляване, представена като поредица от нелепости. Той е поставен на кръстопътя, на който се пресичат емоционалното и материалното, като е заставен да направи един доста труден избор.

Срещнах се с Бойко малко преди репетиция, за да си поговорим за новата му постановка, за любовта и парите, за трудностите и сладостите на актьорската игра и за професионалното му бъдеще. Ето какво сподели той. В новия ти спектакъл „Любов и пари“ се разглеждат въпросите за матeриалното, което може да съсипе човешките взаимоотношения.

Какво е мнението ти по въпроса? Могат ли любов и пари да живеят ръка за ръка?

– Да, според мен не трябва да се търси знак между двете или да се считат за взаимоизключващи се фактори. Според мен, любовта и парите биха могли да съществуват без никакъв проблем.

А какво е искал тогава да каже авторът? Не са ли метафорични неговите представени образи?

– Не. По-скоро пиесата разглежда един конкретен случай, в който наистина любовта и парите не могат да живеят заедно. В сюжета те са взаимоизключващи се.

„Любов и пари“ се квалифицира като черна комедия, но в постановката има голяма доза драматизъм. Лесно ли, от тази гледна точка, се справи с това да пресъздадеш персонажа си?

– Не знам дали ми беше лесно, но определено беше приятно, защото текстът и диалозите са много добре написани.

А на теб като цяло драматичните или комичните образи повече ти допадат на характера?

– О, нямам никакви предпочитания. Всичко зависи от това как е написан текстът. Ако е интересен и диалозите са написани добре, ще ми бъде приятно да играя и единия и другия тип персонажи. Като цяло не бих могъл да причисля характера си към едно или друго нещо – всичко зависи от ситуацията. Това да опишеш себе си, е едно от най-трудните неща.

В едно от действията героят ти почти се разплака. Как успяваш да пресъздадеш толкова силни емоции на сцената? Започваш да мислиш за определени неща или..?

– Ами, при всеки актьор това е нещо адски индивидуално и различно. Аз по принцип се опитвам да асоциирам сцената с нещо близко до самия мен. Опитвам се истински да вляза в тази ситуация, да я усетя. Подготвям се и преди да изляза на сцената – слушам определена музика, например. Но, дойде ли самият момент, мисля само за сцената. Когато героят описва нещо нагледно се опитвам да си го представя в детайли. Предполагам, така правят доста хора.

А кое е най-дръзкото нещо, което си правил на сцената и има ли нещо, което не би направил? Преди време, например, Даниел Радклиф се беше съблякъл на сцената чисто гол.

– Ами, аз вече това съм го правил . В НАТФИЗ участвах в един откъс, в който трябваше да се съблека чисто гол и го направих. Колкото до границата, която не бих прекрачил – сигурно има такава, но засега все още не я познавам.

Какви са основните разлики между театъра, от една страна, и киното и телевизията от друга? Имаш ли някакви предпочитания?

– О, не бих могъл да ги деля. Те са толкова различни. Всяко едно има своите плюсове и минуси. Подготовката за двете неща е много по-различна, както и изискванията. В киното например, можеш да си много по-прибран в теб самия, много по-искрен със себе си пред камерата. Театърът изисква много по-различни техники. Там ключово е да преодолееш пространството на сцената и да съумееш да стигнеш и до последния ред.

А кое ти е по-трудно?

– И двете имат своите трудности. При театъра, от една страна, енергията, която ти дава публиката е жестока и цаката е да хванеш тази енергия. Успееш ли, оттам насетне е много по-лесно да се движиш напред. В киното това го няма – там си само с камерата. Но пък в този случай винаги можеш да спреш и да повториш още веднъж. Там имаш право на втори опит.

Наскоро един от сценаристите на „Стъклен дом“ направи паралел между популярните сериали и пълните театрални зали. Какво е твоето мнение?

– Ами, има нещо такова, но не помня театралните салони да са били празни преди сериалите да станат популярни. Не помня например някога на „Хъвшове“ да е имало незаети места. Не мисля че чак сериалите са строго определящият фактор, който вкарва публиката в театрите, но е вярно и това, че когато хората гледат и научават за един актьор от телевизията, след това ще отидат да го видят на живо. Това е нормално. Аз лично нямам голяма база за сравнение, защото преди „Стъклен дом“ съм играл представления само в СФУМАТО, но е факт, че сега хората идват. Това ме радва, защото и в СФУМАТО и в Младежкия театър се играят постановки с много силни текстове и не са халтурни и наистина ти казват нещо. Най-доброто нещо е когато дойде някой и намери нещо за себе си.

С какво мислиш да се заемеш след като свърши „Стъклен дом“ – и в двете направления ли ще действаш, или си решил да се ориентираш към нещо определено?

– Нямам точно определени планове. Това не зависи толкова от мен. Аз съм на щатен договор в Младежкия театър и сега започвам да работя върху нови постановки. Колкото до телевизията, когато свърши „Стъклен дом“ и ако получа някакво хубаво предложение, няма да се замисля. Същото зависи и за киното. Чакам си.

inews.bg