Ренета Инджова е единствената жена премиер в историята на България. Тя беше министър-председател в служебното правителство, назначено от тогавашния президент Желю Желев, от октомври 1994-а до януари 1995-а. Родена е в Нова Загора. Зодия Рак. Доктор на икономическите науки. Специализира бизнес и административно управление във Фондация „Айзенхауер“, САЩ, където живее и работи близо 10 г. Наричат я Желязната лейди.

– Защо според вас стигнахме до днешната повсеместна криза?

– Заради лекомисленото си и престъпно дори отношение към света и живота като цяло. Във финансовата сфера си въобразиха, че от всяка операция се множи богатство и всяка игра е с положителна сума. Развлекателното отношение пък в икономиката роди химерата, че може да се прави бизнес, без каквито и да е ресурси, стига да си цар на схеми и далавери. Оставяме настрани как се изродиха представите ни за блага и продукти, които не само нямат нищо общо с потребностите ни за живот, но повечето от тях са откровено анти. Отвсякъде ни заливат развлекателни послания – играйте хазарт, спечелете IPod, намерете си от телевизора жена… От това не кризи, а може да дойде даже краят на света!

– Вие сте бивш премиер на България. Как бихте коментирали трагедията с наводненията и многото жертви?

– С огромна болка за жертвите и пораженията, които ни сполетяха тези дни… В такъв момент разбираме, че обществото е длъжник на всеки от нас и залъгалките от рода „всеки сам е отговорен за живота си“ са всъщност оправдание за безхаберието на властите, в което се реем от десетилетия насам. И независимо че, както вече сме свикнали, конкретно виновни няма. Аз виждам, че хората започват да се осъзнават – как не са разбрали досега чии са язовирите, защо са допуснали да нямат елементарна подготовка за реакция, направили ли са малкото зависещо от тях. Днес както никога на сънародниците ни е нужна политическа взискателност, но и солидарност. Ако няма обединение за помощ на хората в беда, това означава, че сме обречени. На нищото. В този смисъл може би е правилно политиците ни за малко да помълчат. Виждала съм и други народи в трудни моменти, но не съм срещала подобно на нашенското „докарване“ и цинични напъни за печелене на политически дивиденти, когато се разиграват човешки трагедии, както е у нас. Тъй наречените опозиционни сили тук най-малко имат право да бъдат съдници, още повече на спасители на нацията, след като от десетилетия насам я разсипват.

– Проблемът не е от вчера.

– Да, например в Цар Калоян преди 5 г. И тогава г-жа Емел Етем беше някъде далеч от страната. При друга една трагедия доскорошният президент не преустанови ловуването си… Въпросът за отговорността у нас е най-нерешимият. И не е случайно, че именно на този въпрос никой не иска да отговори персонално. Ние никога не стигаме до причините за дадена трагедия и за това после само се питаме – защо? Отговорността в едно общество, в което собствеността е най- скрито пазена, е голям, но и нерешим въпрос. Дали ще е наводнение от развъждане на риба в язовирите, или ще е суша, с която аз навремето имах смелостта да се боря, си позволявам едва днес да повторя каквото казах тогава в Джерман Скакавица: „Не хвърляйте камък по този, който носи вода“. Трябва да се прави разлика между време за хвърляне на камъни и време за събирането им.

– Вярвате ли в Бог?

– Да, и считам, че нарочното отнемане на ценности от душите ни като вяра и религия е една от причините за нашите трагедии. Етичният и духовен идеал е характеристика на всяка цивилизация и ако човек го няма у себе си, тогава я няма и цивилизацията. А ние напоследък май не можем да се похвалим нито с лични идеали, нито с обществени, нито с политически и геостратегически, нито с духовни. Най-абсурдното е, че никой не търси проблема, където той е, а бърза да го занесе в медиите. Забелязали ли сте, че най-примамливи за комуникация с народа станаха медиите – политиците не излизат оттам, че дори и духовният клир вече ги предпочита. Както не е ясно кой е отговорен за язовирите, така и не е ясно какви трансформации и поражения претърпя собствеността на епархиите, на църкви и манастири. Като си помисли човек, че най-истинското убежище при бедствие би трябвало да са тези обители, а те отдавна не са това – питам се – какво ли още ни предстои?

– Вярвате ли, че тези неща са поправими?

– Какво значи оптимизъм? Имам рационално отношение към света, което ме пази от илюзии и грешки, имам умението да се съобразявам с наличните условия и ресурси, а животът ме е научил да ги използвам икономично. Нещата би трябвало да са поправими, но не и когато е прекалено късно. Трябва ни не толкова оптимизъм, колкото усърдие и най-вече солидарност, защото човек не може да е щастлив сам по себе си. Той е щастлив от това, което прави за другите. Вижте, дори в термина политик е заложен смисъл за човек, който работи за другите, а ние стигнахме до пълното отрицание на политиката.

– С какво се занимавате днес и смятате ли да се завърнете в политиката?

– Грижа се за майка ми, за дома и прилежащото пространство. А в политиката вече бях. За нещата, които исках да правя, дадох всичко от себе си, за да се случат, но дотук! Политика не бива да се прави като самоцел – когато няма подкрепа, няма партньори, дори и противниците не са каквито трябва.

– Но не се ли чувствате малко самотна?

– Щях да съм самотна, ако имах амбиции за непременно политическо амплоа, особено като се има предвид противодействието, което ми е оказвано. Но аз съм правила и много други неща и за по-дълго време, отколкото са заниманията ми с политика.

– С какво се занимавахте в САЩ?

– Бях консултант по моделиране на социални системи, когато се търси максимална ефективност и полза за хората при предоставяне на социални и здравни услуги. При предишното правителство упорито се опитвах да внеса в България ноу-хау в тази област, което би направило социалния сектор не само по-ефективен, но и по-чист от корупция, но социалната инженерия и благосъстояние са далеч от нашите представи тук. Рано или късно обаче ще трябва да се модернизират тези системи и у нас, но сега все още на тях се гледа като на изяждащи повече пари, отколкото носещи ефект.

– Наскоро тук беше Хилари Клинтън. Какво бихте я попитали?

– Не бих питала нищо официално, защото нямам такава функция днес, но ако имах случай, щях да питам как е младото семейство. Защото съм работила известно време с майката на зетя на г-жа Клинтън. Понякога такива теми произвеждат повече резултат. В семейството им има поне две жени с лидерски качества – едната държавен секретар, а другата – академичен учен по женско лидерство!

– Какво се случва с дъщеря ви?

– Може и да прозвучи странно, но тя работи същото, което и аз правех на нейната възраст.

– Ще става премиер ли?

– Не, тя живее там, а в Америка няма премиери. Занимава се изследователска дейност в една частна компания. Живее там със съпруга си, който е също българин и с двете ми внучета. Вече 15 години.

– Виждате ли ги често?

– Всеки ден. Дори сега вече идва време за скайп сеанса. Тя ми се обажда винаги преди да тръгне за работа. Ходих да ги видя скоро и исках да постоя, но спешно се върнах, защото майка ми се разболя.

– Вярно ли е, че чистите стълбите на вашия вход?

– Вярно е и това е част от начина ми на живот и от моя критерий за средата, която обитавам. А и съм живяла дълго там, където нещата са от друго естество. Виждате, че като дойдохте в моя дом, не трябваше да ме питате – сега ще се събуваме ли? Чехли имате ли? Удивителното е, че това се търси като развлечение за публиката – видите ли, министър-председателката е изпаднала да чисти стълбище. Дори телевизията, която се е накичила с почина „да изчистим България за един ден“, не сметна за необходимо да „похвали“ един доброволец, който не за един ден, а откакто се помни, е радетел за чиста България! А сега е наложително всички да се хванат да чистят сняг, да изграждат диги по язовирите и какво ли не още. И е нужна не насмешка, а усилие – за нещо, което за всички е важно, а в контекста на ситуацията днес – жизненоважно. Например чистенето на сняг е обща работа. Правенето на диги – също. Спасяването на потъващи и давещи се е общо дело, а не на давещия се и не бива повече да е така.

– Наричат ви Желязната лейди. Какво би ви усмихнало и как прекарвате свободното си време?

– Това с Желязната лейди ми остана още от 90-те и то само означава, че още всявам страх! (Смее се) Сега вие ме усмихнахте, защото пък си спомням, че съм била доскоро и Милосърдна лейди. Че дори и съм сътрудничила на в. „Стандарт“, и то по време на престоя ми в САЩ. Колкото до свободното време, просто нямам такова. Всяка минута ми е запълнена. Чета много, но това за мен не е хоби, а работа и необходимост. Това е постоянно занимание и начин за квалификация. Не се занимавам със спорт. Не ходя и по планините. Но никога не скучая, защото време не ми остава за това.

– Много сериозна напоследък е темата около споразумението АСТА. Гласят се сериозни протести. Какво е вашето мнение?

– Трябва да е ясно, че светът не може да върви повече безразборно между производство и комуникации, нито да се прескача и надцаква кой ще плати в крайна сметка. Има огромна пропаст между тези, които произвеждат добри и полезни блага, и онези, които виртуално дублират това. Едните са производители, другите потребители. А в едно масово общество в крайна сметка потърпевшите ще са потребителите. За досегашните увлечения всички да са печеливши идва краят!

Сега всички пищят – искаме си свободата! Но същата тази свобода на безразборно вкарване и изваждане на информация доведе до проблема, че в крайна сметка не е ясно кои са ощетените и кои виновни. Човечеството се заигра с технологичния прогрес, но всъщност не разбра, че и от тази играчка може да излезе голяма плачка. Онова, което наричаме „наша свобода“, ще бъде ограничено. И това вече е в различна степен факт, като не е нито първо, нито последно посегателство на монополите и олигархията върху нас.

– Но това е цензура.

– Разбира се, че е цензура. Но цензура има и финансова – знае се всичко, което плащате – кому и къде, тя съществува и в личния живот и навсякъде. А тази външна цензура ни връхлита като отмъщение, че ние нямахме наша си позитивна автоцензура. Вкарването и изкарването на информация в мрежата без принципи, правила и цена води до това, което тепърва ще плащаме.

– Много политици потриват ръце от това.

– Естествено. На тях работата им е именно да потриват ръце, когато са потъпкани интересите на големи групи от хора. Вярно е и друго, което е също повод за задоволство у политическата класа: колкото са по-мощни комуникационните системи, толкова по-невъзможни са социалните революции. Хората са в непрекъсната комуникация, но на улицата в крайна сметка няма почти никой.

– Какво е вашето послание към днешните политици?

– Да намалят политическата логорея. Защото ако реалните им действия съответстваха на онова, което говорят, би трябвало сега опозицията да напусне парламента и да иска нови избори. Не бива да се прекалява с приказването, защото наред с другото и това може да изяде глава.

Най-важното е държавниците да не се поддават на особени и групови мотивации, защото държава, която по този начин се управлява, се превръща рано или късно в корпоративна, а това пък е най-късият път за закриването й. Дано не дава Бог да сме свидетели на това. Второто ми правило е недопускането бизнесът да се води по антиправила. Това е другата голяма болест на света – да гледаш как бизнесът изяжда паразитно собствена плът – и то откровено и цинично с откраднати от себе си пари. Значи и в тази сфера предстоят ограничения срещу „свободата“ на капитала, срещу провокирането на автофалити, ниски данъци, богатство и социално неравенство.

http://www.standartnews.com