Александър Томов е български писател и  публицист, който се определя като литературен ястреб. Автор е на десетки книги и киносценарии. Наложи се като един от  най-скандалните съвременни писатели заради умелите аналогии с реални личности и събития от годините на проточилия се преход. През последните години той нашумя с трилогиите „Корупция“, „Новобогаташи“, „Арсения“, „Четвъртата власт“. По негови сценарии са заснети едни от най-хубавите български филми от 70-те и 80-те години „Елегия“, „Романтична история“, „Маргарит и Маргарита“, „Смъртта може да почака“, „Характеристика“, „Мечтатели”.

интервю на Стефан Стоев

– Г-н Томов, днес освен оцеляването имаме ли кауза, която да ни обедини като нация.

– Аз съм известен литературен ястреб и колкото съм интровертен, затворен, неконтактен и често изпадам в меланхолия, толкова съм стремителен и експресивен в писането на романи. От гледна точка на един писател това, което може да обедини нацията, е демокрация с ред и законност. Това е големият проблем на нашето общество – закон и ред.

– Какви са причините да сме на опашката на Европа?

– Западният човек е изграден след много войни, дори със Светата инквизиция, ако щете, която го вкарва в една особена дисциплина, защитавана с Векът на просвещението. Западният човек  е дисциплиниран, умен човек, който винаги търси новото и пробива в новото. Ето това ние не вземаме от него и заради това има такова разочарование от Европа.

– Какво се случва в обществото ни?  Бивш главен прокурор се прави на шут, обвиненията за връзки с престъпността стигат до най-високите етажи на властта? Сякаш животът изпреварва писането?

– Той не само че го изпреварва, но го подчинява понякога и по този начин излиза, че когато пишеш един роман, както и да го правиш сензационен, както и да го правиш скандален, оказва се, че събитията са те изпреварили  И в този смисъл понякога писателят върви зад събитията и трябва да прояви много сериозни качества, за да напише интригуващ сюжет, защото политиците отвориха вратите на престъпността.

– Какви са скандалните сюжети в новите ви книги?

– В последния ми роман, който излезе наскоро – „Килър”, разглеждам пълния разпад на абсолютно всякакви морални ценности у героя ми. Това е един млад човек, завършил английска гимназия с отличие и подчинен изцяло на парите – става поръчков убиец. Един герой, който изцяло се ръководи от това, което става днес в обществото, и се мъчи да се нагоди към него – да спечели много пари. Истински скандален обаче е новият ми роман „Иешуа”, който е под печат. Той е исторически бестселър. Много дълго време ме занимава темата за възкръсването на сина Божи. В моя роман, който е една хипотеза и художествена измислица, Юда е представител на партията на зилотите, която е много известна на времето в Юдея. Тя е една политическа партия, която мечтае за избухване на въстание срещу римското робство. Фактически тя, посредством Юда, манипулира Иешуа. Това е един роман за силата на вярата.

– Защо смятате, че ще ви създаде проблеми?

– Всеки, който се занимава с тази много тънка Дан-Брауновска тема за Иешуа, за сина Божи и се заравя в тези проблеми, той си създава опоненти, да не кажа врагове. Такова ми е усещането.

– От ъндърграунда не ви е страх, а се плашите от църквата?

– Защото много добре знам колко дълбока е вярата. Аз самият съм вярващ, вярвам в православието и беше въпрос на дълбоко противоречие за мен как да посегна към този дълбок проблем. Имам роман „Византийският лабиринт”, който изцяло е апотеоз на православието, на византийската вяра. И за мен беше вътрешен проблем, доколко посягам на собствената си вяра, доколко посягам в образа на Иешуа защото в моя роман той на 33 г. отива на разпятието, воден от жажда за слава. И точно тълпите, които повежда, са тези, които му дават вярата. Проблемът е за славата.

– Пътят до Голгота е разгледан през човешки суетния проблем за славата?

– И проблемът за вярата, за това, че си велик. Чувството за величие, което е заложено във всеки един от нас, се разискава в този роман. Иешуа повежда тълпи и до такава степен се самозабравя че по едно време казва на учениците си „Аз съм Юдейският цар”, а те му напомнят „Учителю, недей да мислиш, че си цар”. Той тогава им казва „Дори да не говорят, че съм цар, и камъните за мен ще започнат да викат, че съм цар”. Въпросът е за изключителна вяра, изключителна вяра в собственото величие. В момента, в който фарисеите го пленяват, Иешуа изведнъж разбира до каква степен тая народна любов е била истинска… От „Осанна” до „Разпни го”.

– На фона на романа „Иешуа” как ще коментирате юдите в нашия Свети синод?

– Тук е драмата за нашата църква – ние сме дълбоко вярващи, но трябва и да оцелеем, казват юдите и в името на това дават вярата в услуга на ДС. За съжаление Синодът продължи да се нагажда към нашия преход, диктуван от политиците. Така владиците осребриха връзките с героите на новата действителност и се качиха по лимузините. Фарисеите са били същите, те се нагаждат към римската власт, внимават да не ги ядосват, защото ще им вземат имотите, няма да им дават да забогатяват… Същият проблем – оцеляването.

– Имаше подписка на интелектуалци в тяхна защита.

– Тази подписка е продиктувана точно от това, че повечето от тях са били сътрудници на ДС. Това буди у тях някаква гузност. За мен това, че си бил по един или друг начин свързан с ДС или подчинен, от писателска гледна точка е един от най-интересните и драматургични моменти за една личност. Крайно интересна е точно тази манипулация на голямата политика на малкия човек и нагаждането на малкия човек към голямата политика и подчиняването му.

– Затова ли нямаме истински дисиденти?

– Половината се бунтуваха в кафенето на писателите до обяд, имам предвид мои приятели. Следобед отиваха в ЦК да си уреждат апартаменти, да се нагаждат. Нямаме дисиденти от рода на Солженицин, на Сахаров. Нашият български характер клони към нагаждане.

– Кои тайни на прехода останаха забулени?

– Голямата тайна е заровена в народопсихологията на българина – това е желанието му да се нагоди към властимащия, към големите, или да се скрие по някакъв начин, за да оцелее и да продължи да живее. И това е много важно – липсата на твърд характер, липсата на стремителност, липсата на жестокост у даден народ е много важно. Да си спомним как победи Октомврийската революция в Русия. Тя победи с изключителна жестокост – първо на Ленин, на Троцки, впоследствие Сталин, убийството на царското семейство. Тази демонстрация на жестокост при руснаците е още от Иван Грозни, тя не може да се завоалира, както не може да се завоалира, да речем, и наличието на жестокост у немския народ. Ние не можем да обясним тази жестокост у големите нации – да речем, националсоциализма на Хитлер в държава, която е родила Кант, Хегел, Ницше – как става това, как се формира тази жестокост. Как се е формирал твърдият характер на японците. Между другото ядрото на еничарските войски в Османската империя се е състояло най-често от българи. Още Стамболов при първата си среща със султана споменава за това. А ние някак ги избягваме тия моменти.

– Каква е творческата ви присъда за времето, в което живеем? Кои са „Новите варвари“  днес?

– Тези есета вдигнаха много шум навремето и ми създадоха много врагове. Новите варвари днес експлоатират точно тази двойственост у българина, тази негова черта да се нагажда много бързо към властта и да гледа с цената на всичко да пробие. Това разруши цялата ценностна система. Тя рухна с появата на този нов цинизъм, който отразявам в моите романи. Незачитането на никого и нищо свято в името на печалбата просто се наложи в големи прослойки от българския народ. Големи прослойки от българския народ се мутризираха. Аз твърдя, че в дъното на всичко това са политиците Защото поначало те отвориха вратите на престъпността. Така политиците поквариха и сериозния бизнес. Тази поквара е много опасна и битката с този тип поквара ще продължи с десетилетия.

– Простихте ли на някои от предишните варвари? С Иван Костов какви са ви отношенията?

– Аз бях използван от политиците като писател, като име. Бях употребен, но това е мой проблем. Първо си дадох сметка, че съм употребен в дадена политическа кауза. Моя е грешката, мое е подвеждането и следователно си плащам за това с пълна самота, затвореност и писане на книги.

– Преди наричаха Киноцентъра „Сашо-Томовата колиба”. Накъде върви днес българското кино?

– Днес нашият зрител може да гледа абсолютно всичко по целия свят, но едновременно с това може и да сравнява какво прави българското кино. „Под прикритие”, „Седем часа разлика”, „Стъклен дом” имат успехи, но те са външни – просто можеш да видиш на какво подражават откъде какво са взели. Преди два месеца бях председател на комисия на националния филмов център и изчетох 79 проекта за кандидати не само за славата, но и за субсидия. В новите проекти има развитие на самобитно българско кино. Имаше много добри проекти на Иван Черкелов, на Ивайло Христов, на Костадин Бонев, на Стефан Командарев – последните спечелиха субсидия. Малко пари се отпуснаха – едва 2,7 млн лв., и това ще е следващата драма за тези талантливи проекти.

– Ваш филм да очакваме ли скоро?

– Понякога участвам в сесиите, представям сценарии – винаги са ме спирали. Това за „Сашо-Томовата колиба” в киноцентъра дава своя отрицателен резултат за собствената ми драматургия. Винаги намират начин да бъда отрязан.

frognews.bg