Моите дни са пехота – кашици бронирани в сиви армейски шинели,
моите нощи на черни дивизии в марш на скок се изтеглят в зори,
в стогодишни войни, озарен от шрапнели, не вях знамената си бели,
не наемен войник аз умирах – бях щастлив – че не мрях за пари,
няма битка, която съм губил – нямам дадено знаме, напуснат редут,
крак набивах – хвърчаха ми цинтите и ми пламнаха, прашни, кубинките,
марширувах на вожда – но си знаех, че вождът е за яко връзване луд –
че ни прави на луди – с наслада ни гледа и ни взема хептен за калинки,
даже вестникът писа, че нямало смисъл да му мислим нашир и надлъж,
щото всичко течало – и хабим се нахалост да мислим с нашите мозъци,
да си пеем, защото какво от това, че сме сеели жито, а сме жънели ръж,
нали утре животът ще бъде по-хубав от песен и дните ще станат розови,
но накрая ми писна – обух си опинците и си плюх в канала на телевизора,
и си казах комай тия синковци нас ни лъжат – и метнах крак върху крак –
и зачаках от североизток да пристигне на бял кон Конникът на комунизЪма
и на моята улица слънце да грейне, и да лъсна и аз – лоботомиран глупак,
светът ми е походна спалня, спя с обувките – не си нося приспивна пижама,
не си бая на бълхите, овце не броя, не си падам по древния шепот фън-шуй,
ако знам, че децата ми ще протягат ръце като просяци жални пред храма,
и последния лев ще си дам – за ремонт на „Радецки” – заорал в Козлодуй.
Валери Станков