Христо Монов е роден през 1958 г. Завършил е психология в СУ „Св. Климент Охридски”. Специализира в Руската академия на педагогическите науки. От 1985 г. насам е преподавател в СУ. Бил е зам.-шеф на Държавната агенция за закрила на детето. Членува в редица световни асоциации по психология. Христо Монов преживя и лична трагедия, след като през 2007 г. неговият 20-годишен син бе зверски убит от австралиеца Джок Полфрийман. С Монов разговаряме за това, как децата преживяват развода на своите родители и дали съвременните майки и бащи са достатъчно отговорни към малчуганите.

Г-н Монов, как се отразява разводът на едно дете?

Разводът е най-малкото една ситуация, която не може да бъде наречена обикновена. Това е ситуация, близка до травматичната. Естествено зависи и от възрастта на детето. Зависи от това какви са били отношенията в семейството. Няма дете, което да остане незасегнато от развода на родителите си. Това са не само най-близките, но и най-ценните за тях хора. Раздялата неминуемо променя ситуацията около това дете. Кара го да бъде по-несигурно. Най-страшното е, когато децата развият в себе си чувството за вина – да си помисли, че мама и татко се разделят, защото то не е слушало, правило e много бели и затова отношенията са се влошили. Понякога, особено в съдебния етап на бракоразводния процес, по-големите деца, които участват в процеса, могат да чуят и доста неприятни неща, които ги травмират завинаги.

Много често се случва единият родител да настрои детето срещу другия с цел да отмъсти.

Познавам много такива случаи. Моят съвет към родителите е да загърбят своето его, да оставят настрана обидата от поведението на другия, неприязънта и да помислят най-вече за децата – колкото се може по-малко това, което се случва като бракоразводен процес, да ги засегне. Защото каквито и да са отношенията между родителите, за детето те са мама и татко и са еднакво ценни и необходими за нормалното му развитие. Най-страшното е, когато се появяват подробности за това в публичното пространство, особено сега в ерата на глобалните комуникации. Детето може и да не разбере веднага това, което си хвърлят мама и татко от телевизията и вестниците. След време обаче ще го достигне като вълна цунами, когато се разрови в интернет, намери това нещо и е достатъчно зряло, за да го осъзнае и да разбере как са се наричали родителите му.

Не става ли точно така с развода на Иван и Вихра? Все пак те са публични личности и детето им Ава е свидетел на всякакви грозни подробности от скандалите им…

Не одобрявам това поведение и на двамата. То е много незряло, поведение на пубертети, да не кажа и нещо по-силно. Това със сигурност се отразява зле на детето и последствията ще си проличат с течение на времето. То при Иван и Вихра май всичко е просто едно позьорство. И това се отразява много лошо на детето. Като си спомня какви репортажи бяха от сватбата им…

Да, тогава изглеждаше като голяма любов.

Е, явно не е било голяма любов. Всеки е преживявал някаква любов. Мисля, че голямата любов не може да те връхлита като морска вълна, и винаги да е такава. Има само една голяма любов, останалата е компенсаторика.

Според вас едно такова дете като Ава, а и като всяко друго, преживяло тежко раздялата на родителите си, нуждае ли се от психологическа помощ? Бихте ли препоръчали среща със специалист?

Има нужда – да. Но специалистите в България, които могат да окажат такава подкрепа, не са много. На пръстите на едната ръка мога да изброя хората, при които бих отишъл, ако попадна в такава ситуация. Това, което се предвиждаше в проекта на закон за детето, който тихомълком беше оттеглен и слава Богу, предвиждаше в такива ситуации с детето да работят специалисти. В България те не са повече от десетина.

Каква е причината да няма специалисти?

Хората, които учат, избират други области за специализация. Трябва първо да ги насърчаваме, да ги създаваме в университета, да има гаранция, че те наистина са добри, защото става въпрос за нещо, което е особено деликатно. Ако един лош лекар може да ви причини физическа болка, ако лош шофьор може да катастрофира, то един лош психолог може така да разстрои душата на детето, че то цял живот да не намери себе си.

Да, все пак децата са много чувствителни и възприемчиви…

Трябва добра подготовка, след това контрол от страна на професионалната гилдия, саморегулация, която да включва постоянно себеусъвършенстване и т.н. Държавата трябва да вложи ресурс. Но обикновено неправителствените организации карат на проектен принцип, източват парите и услугата изчезва. Тъкмо хората свикнат с някаква услуга и тя изчезва. Ако има необходимата държавна политика, много хора биха упражнявали такава дейност, при високи стандарти на качеството на работа. В България това е все по-рядко. Измислени хора се самоназовават психолози, вършат страхотни бели, които после професионалистите с години не могат да оправят.

А как се променя моделът на поведение на едно дете, преживяло развод? Дали то развива някаква себеагресия или може би агресия към околните?

При всички случаи се променя. Един от възможните начини е то да реагира агресивно. Но аз не бих се уплашил от тази тип реакция, защото по някакъв начин агресията показва способност на психиката да се пребори със ситуацията. По-опасно е затварянето в себе си, скъсването на връзките с външния свят, затваряне в измислен свят и отричане на реалния. Изпада се в ситуация на изолация, което вече говори за травма. Така че близките в такъв момент са най-добрата поддържаща група. Кръгът от приятели трябва да се опитат по някакъв начин да подпомогнат този родител, който е останал с детето. Защото в България винаги това е голямата трагедия – при кого да остане детето? Напоследък се наблюдава добра тенденция. През 2009 година, когато бях в Агенцията за закрила на детето, имаше такива случаи, над десетина, когато детето е присъдено на бащата.

Но обикновено се дава на майката?

Да, това е обичайната практика. Защото има го това клише, че бащата „пие и бие”, а майката е най-добрата. Което със сигурност е така, погледнато в историческа перспектива. Но нещата сега се обръщат и много често има и майки, които „пият и бият”, да не говорим, че има и такива, които използват и по-силни психотропни вещества. Всичко зависи от зрелостта на родителите.

Може би най-добрият вариант е да се постигне баланс и детето да вижда и двамата родители?

Най-добре е, когато нещата не вървят в едно семейство, родителите да потърсят начин да се справят с проблемите. Вече има достатъчно специалисти за семейна терапия и консултиране, които биха могли да подпомогнат семейството и да се види дали наистина единственият изход от създалия се конфликт е разводът. Ако те имат тази зрелост да потърсят начин да спасят семейството си и се види, че все пак това семейство не може да бъде спасено, значи имат и достатъчната зрелост да се разведат с минимални поражения върху психиката на детето. Важна е личностната зрелост. Познавам семейства, на които децата им не пострадаха от развода и имат отлични отношения с родителите си. Да не забравяме, че ние сме по-възрастните, ние сме тези, които се грижим за децата, а не обратното.

Зле ли се отнасяме с децата си според вас?

Зле – не. Българинът е добър родител, но цялото ни общество е много странно. Чета сега проекта за закон за предучилищно и училищно образование и там пак сме забравили тази постановка на конвенцията на правата на детето, че „Всичко, което правим, трябва да го правим ЗА детето”. Това не трябва да е просто лозунг, а нравствена позиция. Важно е неговото бъдеще. Не е въпросът само със закон да решаваме проблемите на злободневието. Който не го е преживял, не знае какво е – да изгубиш детето си, собственото си дете. Утре синът ми щеше да стане на 25. За мен той винаги ще си е моето момче, пораснало или не – то е моето дете. Моето момче, за което може би не направих всичко, за да стане този свят по-добър и да не се раждат убийци. Дай Боже, с общи усилия да постигнем това, защото иначе се обезсмисля престоят ни на тази земя.

vsekiden.com