Името на една от любимите български актриси Татяна Лолова неизменно събужда асоциация за ведрина, лъчезарност, усмивка. Непринудена, усмихната и добронамерена се появи тя и за срещата ни в столичен мол.Поводът за разговора ни е едно необичайно събитие за книжния пазар у нас – излизането на шестото издание на автобиографичната ? книга „1/2 живот”, с което може би не могат да се похвалят други родни актьори. В нея, освен че открехва вратичка към личния си живот, Татяна Лолова по лек и забавен начин рисува как изглежда животът на и зад сцената, заедно с най-добрите колеги от театъра.Покрай новото издание на книгата си, Татяна Лолова сподели предiNews и за последните си участия в кино и телевизионни проекти, за присъствието си на кинофестивала във Венеция, редом до Тарантино и Катрин Деньов, за готовността си да участва в турски сериали, за опита си с жълтата преса и за плановете си за втора книга.
Успехът на книгата ви е безспорен. Очаквахте ли го обаче?
– Ако това е успех, никога. Накараха ме да напиша книжка месец и нещо след като се роди големият ми внук (1996 г. – бел. авт.). Щом като толкова роли съм изиграла, мечтала съм от тригодишна да стана актриса и съм станала, и след това съм играла толкова много, след това съм се оженила, имала съм син, снаха ми роди внук и да не напиша книга… като ме „молят”.
Това беше едно приятно предложение. Просто се обади един ден един приятен женски глас и каза, че говори от свое име и от името на своята приятелка, с която са направили издателство „Епсилон-елст” и това е сегашният проф. д-р Калина Стефанова и нейната приятелка и сътрудничка Надя Алексиева. И те попитаха мъжа ми дали бих се съгласила да напиша една книжка с истории от моя досегашен живот в театъра, дали се интересувам от такова нещо, а той казва „Не, тя не се интересува от такива неща”. А след това аз му казах „Чакай, какво значи не се интересува?”.
„Аз бих се съгласила, зависи какво е издателството, какви са хората и ако този, с когото пиша, бъде Георги Каприев”. Понеже четири години преди това, той беше написал един много хубав разказ за моето участие в любимата ми роля – нещото, за което мисля, че съм била родена и съм го изпълнила – това е да играя Уини от „Щастливи дни” на Самюел Бекет и под режисурата на режисьора, с когото обичам да работя най-много – проф. Гриша Островски.
За три месеца и четири дена Георги Каприев успя да ме провокира да говоря за живота си, за срещите си с хората в театъра и извън театъра, и да напишем тази книга, която за ужас на издателките беше доста страници.
И така стана, че след като се продаде първото издание на „Епсилон-елст”, след това стана едно случайно запознанство с „Релакса”-Варна за второто издание, след това „Калиопа” ми предложи да направи още едно издание и след като то свърши, се появи в живота ми издателство „Изток-Запад” с Любо Козарев. Той не помисли и за секунда, че рискува, издавайки тази книга за четвърти път. След това я издаде за пети и почти непосредствено след петото издание започна да говори, че трябва да се готвим за шесто издание.
Съвсем ясно е, че не е риск, даже се чудя защо не е издавана в по-голям тираж, към книгата очевидно има интерес.– Аз си спомням, издадох една грамофонна плоча в малък тираж, въпреки че за една плоча с изпълнения на актриса има пазар, има търсене. И тогава аз се шегувах, че ние сме двама с такъв тираж – великият Валери Петров, прекрасният поет, невероятният човек, изключителният талант и ерудит и неговите прелестни стихове и моята плоча – те бяха в един и същи тираж – тоест неголям, така че да не стига.
Аз все казвам, че Бриджит Бардо като издаде своята книжка, заля света с тиража и въобще тя стана много богата от тази книга, докато при нас моята голяма гордост е, че не съм дала нито един лев, за да ми напечатат книгата. Защото много автори плащат. Сега някои ми казват „О, шесто издание, ти сега ще станеш много богата, сега ще можеш да пътуваш много, нали искаш къщичка – сега ще си вземете една къщичка с двор и ще я напълните с кучета и ще идват внуците, и правнуци ще отгледате в нея…”. Не, в България за книги не се плаща, но си заслужава, ако има хора, на които им е приятно да разгърнат тази книга.И моля ви се, не я ценете толкова високо, че да не смеете да я докоснете. Тази книга е написана с обич към живота и към театъра. Тя се чете леко, тя е малко като пуканки, но все може би след това ти остава удоволствието, че си научил някакво парченце от живота на някой човек, когото си познавал или пък за когото чуваш за пръв път.
Когато започвахте да пишете имахте ли някакъв своеобразен списък с цели какво искате да постигнете с нея – да благодарите на някого, да кажете добра дума за друг, за да не бъде забравен?
– Не. Казаха да напишем книга и Каприев идваше по около два часа за всичкото си свободно време, което имахме през тези три месеца, и аз всеки път се мъчех да привлека до нас кашон с неща, писани за мене и от мене, неща, които ме интересуват. И той ми каза „Не, не, тоя кашон го бутни настрана, нищо такова няма да има в книгата – само това, което в момента се сещаш и ми го казваш. Записваме го, след това вадим текста, редактираме и даваме за печат.”
А пък ми остана мерак, понеже нали като е „1/2 живот”, не „Половин живот”, което е много страшно, и всички казват – следващите години ще чакаме другата втора, за да се попълни целият живот. Ама кой иска да си свършва живота като даде ? и след това останалата ?? Мен ми се ще, ако ще пишем втора книжка с това издателство, което ме кани и настоява за това, да поместим нещата, които аз съм писала – за приятели, колеги или по повод на нещо, което ми е минало, на което съм била поканена да говоря, или пък парченца от материали, писани за мен, за моята игра. Неща, които защо да си отидат така на вятъра, случки, които са били интересни като преживяване, а може би ще са интересни и на читателите.
Имате ли срок, в който да сте готова с новата книга?
– Не, но ще ми се сега, след като от вчера имам диктофон, който ми подари мъжът ми, да избързам да го направя, докато е още прясно шестото издание и докато е толкова силно желанието на Любо Козарев.
А реакциите на колегите за книгата какви бяха – имаше ли доволни, недоволни?
– Аз му казах на Жоро „Ти знаеш ли колко хора ще ни се обидят! Ето, аз ти говоря, тези хора са ми много скъпи”. Той вика „Разбери, че книгата трябва да може да се държи в ръка”. Не могат всички да бъдат включени, ама всеки си казва „Точно мен ли не можа да ме включи. Аз толкова я обичам, аз толкова съм ? близък, пък мене ме няма”. А няколко души, които не можаха да си намерят от първите издания, ми казваха „Моля ти се, дай книгата, дай книгата”, защото са чули – някой им е казал, че пише за тях. И след като прочетат книгата, нито един от тях не ми се обади да ми каже „Ей, ти си написала два реда за мен, знаеш ли колко ми стана топло”.
Но пък и никой не е казал, че е обиден?
– Не. Даже Тодор Колев не е казал, че е обиден, а аз казах „Тодор Колев е лош човек”. Той не вярва, че съм го казала, а аз съм го написала, ама той не е чел книгата. Обаче аз пиша, че той е великолепен актьор, че аз го обожавам, че има такава сладост в гласа му, когато пее, а сега казват, че режисира дъщеря си и тя става все по-добра актриса. Така че той има толкова много качества и като казвам, че е лош човек, то е защото не е тази сладост, която я има, когато играе и когато пее. Той не може и в живота да е по този начин сладък, защото тогава ще се изхаби докрай и няма да е сладък на сцената и в пеенето. Той е по-сдържан, по-мълчалив. Но нищо лошо няма в него.
(…) А на представянето на шестото издание нямаше нито един колега, нито един. Ама аз съм виновна, защото ние сме много заети. Ние вечер сме заети, 18 часа (в колкото се състоя представянето – бел. авт.) – за нас това е работно време. Дори и да са получили обща покана, като не ти е лично казано от Татяна Лолова, която ти е близка, все ще ти се случи нещо, което да ти попречи да дойдеш. Ама да няма нито един актьор, като изключим Валентин Ганев, който участваше в представянето и Слави Пеев, който се готвеше за представление, и Вели Чаушев, който беше обаче не в качеството си на актьор, а на писател
Не съм се обидила на никой, но ми е чудно. Това че не проявиха любопитство – не симпатия, не обич – любопитство. Разбирам го, но ми е странно. А и въпреки че от издателството се бяха обадили на всички медии, не дойде нито една медия. Но пък дойдоха толкова скъпи на сърцето ми хора, че вместо да се зарадвам, аз се притесних ужасно, че са отделили от времето си, за да дойдат.
Участвате в сериала „Домашен арест”. Как се чувствате там?
– Страхотен екип и колеги, с които ми е много приятно да работя. Работата е тежка – когато е такъв период на снимки аз ставам в 5 и 30, за да мога да съм изкъпана, закусила, приготвила текста, да съм във форма, за да сляза в 7 без 15, когато дойде долу колата, а те идват като англичани точни – взимат ме, завеждат ме, правят ми грим, прическа, обличам се и започваме снимките. И като ме питат „Дълго ли снимате?”, викам „Не, защото отивам в тъмно и като си тръгвам, то пак е тъмно”.
Изтощително е, но когато си в приятен екип, когато виждаш как всеки се опитва на другия да му е добре, тогава е хубаво – много по-хубаво, отколкото да си седиш вкъщи и да гледаш в една точка или да чакаш по коя програма по телевизията ще пуснат нещо интересно.
Разкажете за последните си участия в телевизионни и кино проекти.
– Преди „Домашен арест” играх в „Английският съсед” и сега имах много приятното удоволствие да го представя в Лондон в Българския културен център. Там беше и авторът на сценария, аз и английският колега Лесли Грант и Юрий Дачев.
А преди това пък играх във филма „Сбогом, мамо” и колкото и да е невероятно бях на Венецианския фестивал – редом, пред и след Тарантино, София Копола, Катрин Деньов. Не казвам, че на тяхното ниво и с тяхното участие, но за мен това беше голяма радост това участие в този филм. Това бяха три поколения жени – аз бях най-старата, след това майката и след това дъщерите. Там играя старица на 90 години, а в другата сцена – жена на 45 г. Като ми каза Мишел Бонев „Оле, Боже, как ще намерим тая актриса, която трябва да изиграе героинята на 45 години!”, аз така я погледнах зверски и тя вика „Имаш ли някого предвид?”, и аз викам „Чуваш ли се какво питаш! Ми аз, разбира се!”.
За мен беше голямо удоволствие, че бях и на премиерата в Рим и тя мина блестящо – на препълнен салон. А след това някаква българка написа, че ходила в един от салоните и имало само осем зрители. А пък аз ходих в България на един от най-хубавите български филми и бях само аз с приятелката ми в целия салон, така че това нищо не значи.
Телевизията и киното с какво продължават да ви привличат?
– Привличат ме защото винаги има хубави екипи. Ето сега, в „Английският съсед” беше много приятно да се снима, с Мишел също, и в „Домашен арест”. Не съм гледала турските сериали, защото нямам време, но сега всички се шегуват, че са много сантиментални. Аз не виждам нищо лошо в сантименталността – това значи чувствителност, нежност. Без да съм ги гледала, от време на време казвам на мъжа ми „Много искам да играя в турски сериал!”.
Защото преди няколко години гостувах в Русе, а те имат приятелство с турски театър. И отидохме в Истанбул и играхме представлението, което правихме в Русе, а след това дойдоха турски актьори. Отивайки там за три дена, заедно с проф. Островски, чиято беше постановката, и целият екип на русенския театър, имахме много топло посрещане, много сърдечно. И в единствения си свободен ден отидох на театър – „На дъното” на Максим Горки – актьорите им бяха все едно, че бяха събрани всички прекрасни български актьори. Така че, шегувайки се, аз не се шегувам с техния театър.
Все казвате, че се опитвате да преборите смешното в себе си, за да излезе на преден план драматичният ген? Наистина ли го искате? Не е ли най-силната ви черта вашата позитивност, енергичност, лъчезарност?
– Наистина, когато започнах бях в един чудесен драмкръжок на Анастасия Балабанова – започнах със силно драматични стихотворения. Аз съм рецитатор – така започнах. Мечтаех да играя, но мен ме караха все да рецитирам и един единствен път ми дадоха да чета „Това ви чака” на Христо Ботев. Това беше в двора на училището – на някакъв празник, имаше много слънце, чакахме тогава гости – писатели, поети и аз за пръв път казвам нещо такова, различно от предишните тежки, драматични стихове.. И като ме хванаха за това и повече не можах.