EUR
Зареждане ...
Според Андрей Паунов („Проблемът с комарите и други истории“, „Георги и пеперудите“), един филм е добър, когато краят му е началото на разговор. Ние изпреварихме края на филма и се срещнахме с него ден преди премиерата.Усмивката, тънкото чувство за хумор, усетът за сакразъм и подаващата се иронията са неща от диалога ни, които е трудно да бъдат предадени черно на бяло. В слънчевата мартенска утрин Паунов витаеше около темите за виртуалното царство, носталгията по бъдещето, мечтите, глобалното племе и документални ли са всъщност филмите
Как се възприема филмът извън България? Разбрах, че в Торонто публиката много се е смяла.
– Да. Филмът е смешен. В България ще е тъжен може би. Повечето хора в чужбина не са чували историята. Дори хора, които се интересуват от политика и международни отношения. Поне не знаят цялата история. Симеон направи големите заглавия в медиите едва, когато спечели изборите. Но това си остана някаква локална новина, която е влязла и е излязла, минала и заминала.
Идеята за филма след края на управлението му ли дойде?
– Не. Доколкото аз знам, няколко филма са се готвели за Симеон, даже някои хора май са ги и снимали. Има доста телевизионни неща правени за него, но в общи линии са по-хроникьорски. Такъв голям филм досега не е правен.
Разбрах, че не обичаш да наричаш филмите си документални.
– Да. В речника знаеш ли какво пише срещу документални филми? Пише дълъг репортаж. Аз не мисля, че правя дълъг репортаж. Аз мисля, че правя много дълги и много скучни репортажи (усмихва се). Филмът е с дължина 90 минути, което си е точно пълнометражен филм.
Филмът ще се разпространява ли по кината?
– В момента текат разговори да се пусне с голямо разпространение. Предишните ми филми бяха с по-ъндърграунд разпространение, докато сега продуцентите ще се борят да излезе като по-голям филм. Доколкото ми е известно първо по кината ще тръгне филмът за Стоичков(документалния филм от 2012 г. „Стоичков“ на режисьора Борислав Колев – бел.р.), който се очаква да генерира интерес, след което да се пробва и „Момчето, което беше цар“.
Какво смяташ за протеста на Людмил Тодоров, който се бори да постигне промяна в монополните условия на киносалоните в България, които според него не са добри?
– Да, не са. Виж, аз не съм от режисьорите, които се занимават с разпространение. Не мисля, че това е работа на режисьора. Моята работа е да правя филми. Аз не бих жертвал филма си, аз съм от друго поколение… Това въобще е цял един друг разговор, който ще е много скучен, ако тръгнем да го водим.
Каква е историята с петолъчката, която се появява във филма?
– Това е истинската петолъчка, която ние сумати време търсихме. Сега е в музея на социалистическото изкуство. Като я намерихме, беше изпотрошена и изоставена в двора на Банята. Взехме я, качихме я на един камион и я разхождахме из София.
Никой ли не ви направи проблем, че я вземате?
– Взехме нужното разрешение. Проблемът след това беше по-скоро в душите на хората…
Защо царят не участва със заснети от вас кадри във филма?
– Царят участва по много начини във филма. Той е като един призрак, който върви из него, но чисто като материал, сниман с негово участие има само един кадър, който се появява в самия край на филма. За сметка на това има много архивни кадри, някои от които не са показвани досега.
Енигмата не може да се заснеме. Когато не можеш да заснемеш на картинка нещо като дух, като идея, като контекст, е много по-добре то да седи отдолу. То е като филмите на ужасите – покажеш ли чудовището и филмът свършва. Много по-интересно е да покажеш как някакви хора седят и гледат телевизия, а ти да знаеш, че има зомби в гардероба.
Неговото отсъствие е всъщност много силно присъствие, нека така да го кажа. Той присъства с много широкообхватен архив от кадри, събирани 3-4 години. В общи линии изровихме всеки един кадър, на който той някога през живота си е бил заснет. Оттам вече тръгват няколкото езика във филма – единият от тях е базиран на архива, но филмът не е архивен. Никъде във филма архив не е просто сложен и използван като такъв. От него са правени епизоди – той е сглобен по начин такъв, че да изглежда като кино.Царят иначе присъства с гласа си. Той говори през голяма част от него. Присъства като един много задушевен разговор, който минава през филма.
Имаше ли нещо, което не знаехте за царя и ви е изненада да научите за него, докато правихте филма?
– Филмът не се занимава с фактология и не е изровил нито един странен или непознат факт за царя. Аз се захванах с този проект заради несъществуването на царя в пространството. На мен това ми беше много интересно. Начините, по които той съществува, са чрез поданиците на виртуалното царство – всички, които го наричат цар, харесвайки го или не го харесвайки, приемайки го като такъв или изключвайки възможността за неговия портрет. Аз съм се занимавал с поданиците на виртуалното царство, каквото и да значи това.