Бившият футболист на английските Кристъл Палас и Уулвърхямптън Джеф Томас има нов живот. Така споделя той, след като се преборил с левкемията. Изповедта му е тъжна и същевременно с щастлив край. Томас е роден на 5 август 1964 година в Манчестър. Боледува на седемгодишна възраст от възпалени сливици. През 2003 година е бил диагностициран с левкемия. Дават му прогноза за 3 години живот. Бившият национал и на Англия дава кураж на Стилиян Петров, който също беше покосен от коварната болест. “Надявам се скоро да се върне на терена. Сигурен съм, че ще получи добри грижи, но най-важно е да вярваш и да мислиш положително”, споделя Томас, който след преболедуването на левкемията създава своя собствена фондация за борба с болестта.

Първият намек за някакви проблеми е усещане на задух при изкачване на стълбите. Джеф започва да се уморява лесно и да получава нощни изпотявания. “Случваше се да се събудя наводнен. Отначало си слагах кърпа върху чаршафите, след това стана толкова лошо, че трябваше да ги сменям. Но тъй като се случи през лятото, го отдадох на жегата”, спомня си Томас. На тогавашния Великден, през 2003 година, когато Джеф играе тенис с приятел, усеща остра болка отляво под гръдния си кош. „Мислех, че е разкъсан мускул, но болката бе рязка и се удвои, когато седнах. Отне й няколко дни, за да се разсее. Все пак не прибегнах до медицинска помощ”, разказва Джеф, който на 37-годишна възраст се отказва от футбола, за да има повече време за съпругата си и двете си дъщери – на 13 и на 11 години. Най-напред бившият футболист намира като причина за умората си прекалената работа, но шест седмици след тенис мача с приятеля Джеф отива на почивка в Италия. Там забелязва увеличение с размер на топка за голф под гръдния си кош. На съпругата му Джули й отнема няколко седмици, за да го убеди да отиде на лекар.

Личният лекар опипва далака му и установява, че е увеличен, прави кръвни изследвания, но няма предположения за нещо сериозно. Шест часа по-късно, докато шофира, Джеф получава обаждане от лекаря си, който го моли да се върне в болницата. “Бях попаднал в задръстване и ме обзе паника. Преди лекарят да ми затвори телефона, го помолих да ми каже от какво се опасява. Той каза, левкемия. Бях опустошен. Баща ми имаше рак на белите дробове през 1993 г. и в рамките на седем седмици си отиде. Почувствах как животът ми преминава пред очите ми. Когато се прибрах у дома, с Джули се прегърнахме и се разплакахме“, продължава своята изповед Джеф.

Кръвните тестове показват изключително висок брой бели кръвни клетки – 237, а нормалният брой е между 4 и 11. Това, съчетано с увеличен далак, предполага хронична миелоидна левкемия – рак, засягащ белите кръвни клетки, които са важни за правилното функциониране на имунната система. Заболяването има три фази – хронична, ускорена и експлозивна. Джеф е в началото на хронична фаза, която може да се овладее с лекарства, но той ще се нуждае от костно-мозъчна трансплантация (белите кръвни клетки се произвеждат в костния мозък), за да има някакъв шанс за пълно възстановяване.

„Казаха ми, основавайки се на статистиката, че имам не повече от 3 години живот. Помолих Чарли, лекарят ми, да бъде максимално откровен с мен. Той каза, че само един на всеки четири души оцелява от тази форма на рак и дори и след трансплантация пациентите често умират от болестта, когато тялото я отхвърля“. Тъй като белите кръвни телца на Джеф са с много висок брой, той трябва да се подложи веднага на един процес, наречен левкофереза за да ги премахнат, в противен случай те може да предизвикат проблеми в организма чрез запушване на малките кръвоносни съдове. Процесът е подобен на диализа, където кръвта преминава през машина, наречена сепаратор. Тази машина събира излишните бели клетки и връща останалата част от кръвта в тялото. Джеф започва курс на химиотерапия и, тъй като е финансово обезпечен, решава да затвори магазините си и да се посвети на битката с болестта. След вливанията на специален препарат започва да се чувства по-добре.

„Обяснихме набързо на децата какво става, защото те вече бяха усетили, че нещо не е наред. Казахме им, че има проблем с моята кръв и лекарите ще опитат да го решат. Единственият път, когато се разстроиха, бе чувайки новинарски блок, в който бе съобщено, че се боря за живота си“, спомня си бившият футболист. За щастие на Томас сестра му, медицинска сестра на 46 г., се оказва подходящ донор. „Това ме обнадежди, спомня си той. – Изкарахме една страхотна Нова година със семейството ми на Мавриций. Чувствах се добре и, когато се върнах, бях добил тен и малко понадебелял“. Започва лъчението, два пъти дневно в продължение на пет дни, и химиотерапия, за да се премахне всяка следа от рак. „Това сведе имунната система на тялото ми до нула. Бях поставен в изолация в продължение на два дни, преди да ми направят трансплантацията. Лежах в леглото, вливаха ми лекарства, за да предотвратят инфекциите. Гадеше ми се постоянно, имах диария и кървящи венци. Бях на морфин, за да спрат болката. Инжектираха ми белтък, за да стимулират костния мозък да произвежда допълнителни клетки.

Първият опит е неуспешен, при втория вече трансплантацията е факт. „Гледах как моята нова имунна система слезе по тръбата и влезе в гърдите ми. По-голямата част от левкемията беше убита в тялото ми след лъчението, но някаква част все пак остана. Имунната система от сестра ми трябваше да се пребори с нея. Имаше обаче част от имунната ми система, която не приемаше трансплантацията. Процес, известен като GVHD. Болестта трябва да бъде потискана от препарата Циклоспорин, така че тялото ви да може да свикне с новата система. Това продължи един месец”, разказва Томас. След четири дни той научава, че броят на белите му кръвни клетки е нараснал. В продължение на 4 седмици той е поставен в изолация и Джули е единственият му посетител.

„Минаха 6 месеца, преди да започна да се чувствам нормално. В продължение на седмици аз просто си лежах с усещане, че замръзвам. Не се разделях с палтото и вълнената си шапка. Но винаги намирах за какво да се усмихна. Много от моите връстници са бивши футболисти и с тяхното чувство за хумор посещенията им ме зареждаха. Избягвах задимени и оживени места. Бях наясно, че едно кихане може да ми донесе инфекция“, допълва екс футболистът.През януари 2005 година той получава добра новина, че трансплантацията е завършена. Джеф обяснява, че дължи живота си на лекаря Чарли Крадък, с който е станал приятел, но и на жена си: „Тя винаги беше до мен, за да ми даде прегръдка, ако имам нужда, и да ме остави сам, ако това ми е необходимо“.

Бившият футболист възвръща теглото и косата си, но странното е, че тя вече не е руса, а тъмна. Джеф е внимателен със здравето си, но не е вманиачен. „Трябваше да приемам пеницилин всеки ден, за да засиля имунната си система, но понякога го забравях. Наслаждавах се и на някое питие. Ракът ще бъде с мен през цялото време и не се страхувам от смъртта, въпреки че с всяка изминала година вероятността да се завърне намалява. Живея живота си пълноценно“, споделя Томас. В първата година след ремисията Джеф участва в Тур дьо Франс заедно с пет колоездачи, превъзмогнали рака. „Най-голямото ми постижение е, че съм преборил рака. Това е повод за гордост, несравним с никое от моите отличия като футболист“, завършва Джеф Томас.

blitz.bg