EUR
Зареждане ...
Звездата на Варненския театър Стоян Радев бе определен от Съюза на артистите в България за най-добрия български актьор за изминалата година. Преди броени дни той грабна статуетката „Икар” за ролята на Ричард III от едноименната постановка на проф. Пламен Марков. Зрителите на тв сериала „Седем часа разлика” пък помнят краткото му, но запомнящо се превъплъщение като отчаяния баща, нападнал прокурора Иванов, за да търси възмездие за убийството на дъщеричката си.След десетина дни във Варна ще излезе премиерата на „Дон Жуан или любовта към геометрията” от Макс Фриш, на Георги Михалков, в която играе ролята на отец Диего. Наскоро Радев се снима в студентския филм на Христина Иванова, курсова работа на студентката на Дочо Боджаков в класа по кинорежисура в НАТФИЗ.
-Как приехте наградата „Икар” за главна мъжка роля?
– Направи ме много щастлив.
– Сигурно е дългоочаквана, защото имате няколко номинации, а чак сега ви удостояват с нея?
– Сега, когато вече имам статуетката вкъщи, могат да повторя онова, което винаги съм казвал – че номинацията също е много голяма награда. Дори и само по този начин да бъдеш отличен. Номинацията те отличава и гъделичка суетата на актьора. Тази година съм късметлия, защото бях номиниран в тежка категория със страхотни актьори, не го казвам от куртоазия, а наистина го мисля. Това, че бях в една категория с такива актьори, вдига себестойността на статуетката. Затова съм още по-щастлив. Не защото съм победил, тъй като това не може да бъде победа над тях, в никакъв случай. В изкуството наградите винаги преминават през субективна оценка, така че тук няма победени и победители.
– Не е състезание.
– Не, в никакъв случай. И ако се върна към началото на вашия въпрос – тази награда не е дългоочаквана. Разбира се, че всеки творец е щастлив от това, което прави, и когато то е оценено по един или друг начин. Естествено, че най-голямата ни радост са аплодисментите, но когато колегите те оценяват и критиката се изкаже ласкаво за твоята работа, ставаш все по-щастлив от това.
– С режисьора Пламен Марков правите доста необичаен Ричард III. Какво искахте да постигнете с него?
– Уилям Шекспир не е случаен класик, защото всичко, казано от него преди векове, е толкова съвременно, че няма накъде повече. „Замяната на кралство за кон” е нещо, което много лесно правят и съвременните политици и управници. Репликата: „Светът е зле и все на по-зле отива. Защо трябва да търпим дела такива?” е казана преди столетия, а ние сега живеем така и се опитваме да не обръщаме внимание. Смятам, че тази пиеса и тези образи са съвременни сами по себе си. И винаги ще бъдат такива, защото очевидно човек като биологична единица не се развива (смее се), а стои така, както е създаден. Независимо че развива технологиите около себе си и някакви други способности, но същината си – не.
– Изиграли сте много хубави роли – били сте Тригорин от „Чайка”, Хамлет, Мефистофел от „Фауст”, а сега и Ричард III. Коя ви е най на сърце?
– Късметлия съм. Вие изброихте 4 много трудни роли. На мен най-любими са ми много трудните роли. Ако се замисля, ще се сетя за още няколко. Щампата, че актьорите обичат всичките си роли като собствените си деца, е вярна. Защото артистът като работи, той наистина влага душата си в това, което прави. И не би могло да бъде по друг начин. Нашето не е занаят. Като товариш душата си, не може да не я обичаш. Но най-тежките, най-трудните роли са най-скъпи, защото са най-изстрадани. Такава е и Ариел от „Пухеният” на Явор Гърдев.
– Какво бе за вас приключението „Седем часа разлика”, където участвахте?
– Много хубаво. За мен киното е по-непозната територия и аз винаги се снимам, когато мога и когато има любопитно предизвикателство. Сценарният екип беше написал много хубави сцени за мен и страшно се зарадвах, когато ме поканиха да изиграя ролята на Чавдар. Хубаво се сработихме и със Симеон Лютаков, с когото сме приятели от 100 години. Беше хубаво предизвикателство.
– Какво мислите за българските сериали?
– Харесва ми, че се отваря толкова много работа за доста хора. Че българските сериали изместват турските, за което се пошегуваха и на церемонията „Икар”.
– Защо избрахте да останете във варненския театър, а не се прехвърлихте в някой от софийските?
– Много обичам Варна. Както вече казах, във варненския театър извадих много голям късмет. Искам да работя това – да правя театър. Шансът ми във Варна е толкова голям, че ме е страх да не го урочасам. Не са много актьорите, които могат да се похвалят с моя шанс. Аз съм работил с почти всички интересни режисьори на нашето време, така че моят късмет е изключителен. В нашия театър ние сме много концентрирани в това, което правим, и не виждам никаква причина да го сменям.
– Как съжителстват в едно семейство двама актьори? Със съпругата ви Веселина Михалкова сте заети с представления, а гледате и две деца.
– На нас не ни е трудно, защото имаме едно и също отношение към театъра. И за двама ни той е съществената част от живеенето ни. Така че не се чувстваме затруднени от това, че се занимаваме с тази професия.
– Децата ви искат ли да тръгнат по вашия път?
– Синът ми Лъчезар е на 19 години и е във възраст, когато търси своя път. Той иска да се занимава с изкуство, но с рисуване. А дъщеря ми Малина е твърде малка. Тепърва ще бъде в първи клас. Хвалят я, че е добра танцьорка, така че и тя се докосва до изкуството по своеобразен начин.
– Напоследък много се умножиха секссимволите, които са преследвани от фенки в театрите. При вас има ли такова нещо?
– Преди няколко дни получих предложение за женитба от едно момиче. След представление на „Ричард III” бях много уморен, но тя поиска да си поговорим в гримьорната. Попита ме – на колко години съм. Отговорих й и тя каза, че иска да се ожени за мен.
– Как реагирате в такива случаи?
– С чувство за хумор. Сигурен съм, че от нейна страна е имало някаква доза чувство за хумор и предполагам – особен начин за отправяне на комплимент.
– Защо имате необходимост да предадете вашия опит на младите?
– Истината е, че много егоистично черпя от тях. Защото наистина много обичам работата ми в школата, наречена Студио „Театър”, където преподавам вече 10 години. Ще имаме юбилей, както се казва. Харесвам креативността и свободата, чистотата, която тези деца и младежи носят в отворените си очи. За студиото няма изпит. В него може да дойде всеки, който има желание да се занимава с театър, и вратите са отворени. Нямат нужда от талант, само желание да се докоснат до театъра. Това ужасно много ме зарежда и много ми дава на мен самия професионално и като човек. Тези срещи са нещо изключително, много ми е приятно и се забавляваме да правим театър.
– При толкова чудесни роли мечтаете ли за още някоя?
– Когато започнахме да работим „Ричард III”, разбрах за толкова много колеги, че мечтата им е била да изиграят Ричард. Даже колега ми каза, че тропал по вратите на режисьорите да ги моли да направят Ричард с него. Аз никога не съм мечтал за никаква роля. Някак си ролите сами идват при мен. Дано така да продължава. Аз мечтая за срещи. Световната драматургия предлага толкова много хубави пиеси, толкова тежки текстове. Българският театър има толкова много талантливи артисти, режисьори, художници, композитори. Мечтая да се срещам с тези хора и да работя с тях тежки и смислени текстове. Такива са ми мечтите, а не някаква конкретна роля или пиеса. Никога не съм мечтаел да изиграя Хамлет, но Вили Цанков, Бог да го прости, дойде и каза, че иска да направи Хамлет с мен за последен път в живота си. Така и се получи. Пламен Марков също дойде да ми предложи да направим Ричард III.