– Тази седмица си отиде Хачо Бояджиев, преди няколко дни пък се спомина Наум Шопов. Не е ли тъжно, че много често се сещаме за подобни личности, едва когато ни напуснат? Същевременно е пълно с разни измислени герои, които медиите ни натрапват…

– Винаги е тъжно, когато ни напуснат хора, свързани с изкуството. За актьорската гилдия настанаха тежки времена в последните няколко месеца, тъй като си заминаха хора като Георги Русев, Коста Цонев, Георги Черкелов, Велко Кънев, Наум Шопов, режисьорът Иван Андонов. От друга страна, си мисля, че отивайки горе, те няма да спрат да работят за благото на изкуството, което е в немилост в нашата държава.

– В едно свое интервю казваш, че нищо добро не чака народ, който позволява творците му да потънат в забвение и мизерия…

– Убеден съм в това независимо дали говорим за отделни човешки индивиди или за общия им сбор като народ. Отличаваме се от животните по това, че имаме нужда и от духовна храна, от култура. А когато духовното е потъпкано, нищо добро не чака никого. Тук идва ролята и на държавата, която трябва да съблюдава и да не позволява това да се случи!

– Виждаш ли да се задават хора, способни да „поемат щафетата” от подобни светила? Въобще не смяташ ли, че духовността пада главоломно?

– За радост винаги е имало хора, които да издигат духа на останалите. Затова съм убеден, че и в България, колкото и да е лоша средата, се появяват и ще се появяват хора, които разпръскват светлина в мрака. Друг е въпросът, че и ние като общество, ако въобще сме такова, трябва да спомагаме за тяхното изнамиране и израстване. Нужно е да ги оценяваме по достойнство, защото това е добре за всички ни в крайна сметка. Аз като любител, ценител и потребител на изкуство смятам, че артистите трябва да бъдат „отглеждани”, за да печелим и да се обогатяваме от техния талант.

– Разкажи нещо за Димитър Воев. По-младите поколения едва ли са чували кой знае колко за него, битуват някакви градски легенди, а вие сте били приятели…

– Аз си спомням абсолютно всичко от онези години – 80-те и началото на 90-те. Той си отиде на 5 септември 1992 г. За него каквото и да се каже, все ще е малко. Когато почина, си казах, че българите тепърва ще съжаляваме и ще оценяваме какво сме загубили. Той бе световен поет. Оказва се обаче, че 20 г. по-късно още не сме наясно от какво ни е лишила съдбата. За щастие онези, които са се запознали, които са се докоснали до творчеството му, са се обогатили доста. Рано или късно добрите автори получават полагащото им се признание и уважение. Макар че Димитър трябва да е по-общопознат. Много млади хора трудно могат да се докоснат до неговия завет, но пък който търси – намира.

– Има ли носталгия у теб по онези години?

– Носталгия има дотолкова, доколкото много от приятелите ми от онези времена ги няма. Едни за съжаление завинаги, други пък заминаха в чужбина. Тогава бяхме млади, което също носи известен вид носталгия. Аз обаче не се чувствам стар в никакъв случай. То си е по-скоро въпрос на дух и светоусещане, отколкото на възраст. Нещата днес не стоят кой знае колко по-различно от онези соцгодини. Даже ми е трудно да определя дали сега е по-добре в сравнение с тогава или е обратното.

– За едни наркоманско сборище, за други оазис на свободата и различността – жив ли е днес и по какъв начин духът на „Кравай”?

– Със сигурност е жив, но в момента не е на „Кравай”. По-скоро витае някъде покрай Паметника на Съветската армия или в Борисовата градина. Това е духът на младите и различните и той винаги ще бъде налице.

– Реагира доста остро по отношение на предложенията за промени, касаещи закона за киноиндустрията, авторските права и сценичните изкуства през 2011 г. Какво успяхте да постигнете с тогавашните протести и как стоят нещата към настоящия момент?

– Аз съм бил на много протести, засягащи различни съсловия, защото съм убеден, че когато пострадат едни творци, то това се отразява пагубно и на останалите. Трябва да има солидарност помежду ни. За жалост оттогава насетне не се е случило нищо кой знае колко положително. Напоследък често давам примера, че при 1 млрд. и 300 млн. лева бюджет на община за култура се дават 0,2 процента от тази сума, което не е редно. Културата е духовната храна за човешкото същество. А за да има хармония, е нужно физическите и духовните потребности на човека да са задоволени по равно. Един вид здрав дух в здраво тяло! Ако се каже, че се дават 1 млн.лв., това създава грешното впечатление, че е отделена крупна сума. Но като се подчертае, че това са 0,2 процента от общия бюджет, на хората им става ясно за какво иде реч. Ако онези, които са застанали зад това кощунство, си мислят, че много са се изхитрили по този начин, жестоко се лъжат. Един ден това ще им се върне, защото като отнемеш на човека духовната храна, той се превръща в зомби. Нужно е да се съблюдават едни екзистенц минимуми, защото утре властта и техните деца ще живеят в това общество на зомбита. За съжаление с политиката, която се води, нищо добро не чака хората на културата. Има и един друг проблем обаче – комунизмът ни научи, че да си комсомолец е много гадно, тези хора бяха презрени от нас, събиращите се на „Кравай”. И това отврати много свободно мислещи хора от това да имат активна гражданска позиция. Твърдото убеждение и отстояването му за тях се превърна в синоним на комсомолец, на агентурник. Това се превърна в страшен проблем, защото в момента хората не са активни и не се борят за правата си.

– Как ще коментираш тазгодишния избор на песен, която да ни представя на „Евровизия“?

– За мен това винаги е бил смешен конкурс. Изборът можеше да бъде всякакъв, защото се прави чрез есемеси, което го обезценява напълно. Той би бил адекватен, ако се правеше от 100, 1000, 10 000 души, но така, както са зададени правилата в момента, е абсолютна пародия. Това състезание май е повече бизнес на мобилните оператори, отколкото нещо, на което сериозните музиканти биха обърнали внимание.

– В София кучета разкъсаха професор на улицата, има ли я и къде е онази, „другата”, София, за която пееш в текста на „1968”?

– Надявам се, че я има някъде, със сигурност я има. Там – в онези градинки, за които споменах. А като гледам ситуацията, очаквам скоро и професори да започнат да разкъсват кучета.

– Получавал ли си парчета „отгоре” или е по-скоро въпрос на здраво бачкане?

– Естествено, че без здраво бачкане нищо не става, но смятам, че наистина някои неща се спускат „отгоре“, когато говорим за изкуството. Артистите са просто едни проводници, които улавят разни идеи, кръжащи във въздуха. Колкото по-усърдно се опитваш да ги хванеш, толкова по-голям успех ще имаш. Изкуството е възвишено именно защото поставя ясна граница между труденето и духовното, възвишеното начало. Затова и съм страшен противник на поръчковото творене и съм горд, че нямам много парчета и текстове. Знам обаче, че всяко едно от тях е любимо на някого.

– Минаха почти 2 години, откакто пусна последната си песен – „200”, която се радваше на много радушен прием. Имаш ли планове за нещо ново?

– Имаме много нови написани парчета, обаче по една или друга причина още не сме ги пуснали. И ние като всички, занимаващи се с изкуство в България, сме принудени на тъчем на няколко стана едновременно, което неизменно рефлектира и върху репетирането, записването, свиренето. В последните месеци изгубих много време около един филм, на който по неволя станах режисьор. Той ще се казва „Волни до гроб” и в него са включени две нови песни, едната носи същото заглавие. Тръгнахме да правим клип към парчето, решихме да заснемем и мейкинг на видеото, пък то се получи цял игрален филм. Надявам се да го покажем пред широката публика и да го пуснем по някакви фестивали, защото, за да се разбере дали една лента става, то тя трябва да излезе извън пределите на страната. Тъй че имаме нов филм и няколко парчета, които скоро ще представим на хората.

– Каква е ролята на суетата в кариерата ти?

– Суетата обикновено е отричано качество и аз не се смятам за неин подвластен. Ако за такава се приема желанието да свириш по-добре, значи и аз съм падал в капана й, но то е било за добро. През годините съм полагал сериозни усилия по отношение на свиренето си. За съжаление в последно време съм го намалил покрай многобройните си социални ангажименти, ала се надявам скоро да мога да се завърна активно към баса.

Изт- Тази седмица си отиде Хачо Бояджиев, преди няколко дни пък се спомина Наум Шопов. Не е ли тъжно, че много често се сещаме за подобни личности, едва когато ни напуснат? Същевременно е пълно с разни измислени герои, които медиите ни натрапват…

– Винаги е тъжно, когато ни напуснат хора, свързани с изкуството. За актьорската гилдия настанаха тежки времена в последните няколко месеца, тъй като си заминаха хора като Георги Русев, Коста Цонев, Георги Черкелов, Велко Кънев, Наум Шопов, режисьорът Иван Андонов. От друга страна, си мисля, че отивайки горе, те няма да спрат да работят за благото на изкуството, което е в немилост в нашата държава.

– В едно свое интервю казваш, че нищо добро не чака народ, който позволява творците му да потънат в забвение и мизерия...

– Убеден съм в това независимо дали говорим за отделни човешки индивиди или за общия им сбор като народ. Отличаваме се от животните по това, че имаме нужда и от духовна храна, от култура. А когато духовното е потъпкано, нищо добро не чака никого. Тук идва ролята и на държавата, която трябва да съблюдава и да не позволява това да се случи!

– Виждаш ли да се задават хора, способни да „поемат щафетата” от подобни светила? Въобще не смяташ ли, че духовността пада главоломно?

– За радост винаги е имало хора, които да издигат духа на останалите. Затова съм убеден, че и в България, колкото и да е лоша средата, се появяват и ще се появяват хора, които разпръскват светлина в мрака. Друг е въпросът, че и ние като общество, ако въобще сме такова, трябва да спомагаме за тяхното изнамиране и израстване. Нужно е да ги оценяваме по достойнство, защото това е добре за всички ни в крайна сметка. Аз като любител, ценител и потребител на изкуство смятам, че артистите трябва да бъдат „отглеждани”, за да печелим и да се обогатяваме от техния талант.

http://hotnews.bg