– Как се запозна с братя Аргирови?
– Бях малка и, като всички момичета, се влюбих. Събирах техни плакати, изрязвах снимки от вестници и списания и ги лепях по стените. Баща ми като видя, се опита да ги скъса. Каза ми: “Ти си луда, какво си мислиш, че правиш?!”. Тогава реших напук да му докажа, че ще се запозная с тях. Накарах една приятелка да отидем на концерта им. Знаех, че избират момичета от първия ред и ги качват на сцената и това беше шансът ми.
– Това, че баща ти е отричал всичко, което правиш, не те ли беляза завинаги?
– Благодарна съм му. Когато бях малка, винаги ми е казвал:
“Ти си луда, ти си за лудница!”
И винаги е поставял под съмнение това, което съм искала. Но аз съм му благодарна, защото за всяко нещо, което той е казал, аз съм отивала и съм му доказвала, че не е прав. Например била съм участничка в 15 конкурса за „Мис”. И баща ми всеки път ми е казвал: ти няма как да спечелиш, не отивай. Връщала съм се с лентата и той ми казва: “Откъде я открадна?!”. И ако не беше такъв, аз нямаше да стигна там, където съм. Това ме караше да се доказвам…
В този момент разговорът прекъсва. На най-интересното място. Минава половин час и вече се притесняваме, че интервю все пак няма да има. Соня Васи звъни сама. Смее се: “Обади ми се Брейди (Известният американски бейзболист Брейди Андерсън, бащата на детето й, с когото от няколко години са разделени – бел. ред.). Каза: “Реших да ти звънна, докато я няма Брияна. Не знам дали си й казала, че имаш рожден ден”. Защото аз крия дори и от дъщеря ми на колко съм години”.
– Защо?
– Ами… не знам, нещо вътре в мен е. Дори и бащата на Брияна казва: “Помниш ли, когато се запознахме и ти не ми даваше да ти виждам ID-то? Тогава си мислех, че е заради снимката. Твоя барабанист ми разкри нещата три години след това. Имаше рожден ден и той ти каза: “Хайде, ставаш на 33!” И аз се шашнах и казах: “Ама как така на 33?! Тя е на 30!”. Представяш ли си, чак три години по-късно той е разбрал на колко съм!
– Разговорът ни спря на запознанството ти с братя Аргирови. Когато се сбъдна мечтата ти да си с тях, не се ли разочарова, това ли очакваше?
– Не, как, беше невероятно просто! Аз се запознах с тях и бях невероятно щастлива. Първо, аз никога не съм искала да пея с тях или нещо друго, просто ги харесвах. Из страната по онова време беше истинска истерия заради тях. Когато се преместих да живея с братя Аргирови в София, имаше по 20 момичета, които спяха по цели нощи навън пред двора, пред къщата, където бяхме. Беше невероятно, преследваха ги фенове така, както „Бийтълс” едно време. Където отидат, някакви жени протягат ръце към тях, крещят…
– Каква е истината за приятелството ти с Васил и Георги Илиеви? Около вашите отношения витаят много слухове, които може би трябва също да бъдат разбулени…
– Да, аз бях приятелка с Васко и с Жоро. В началото и с Мая бяхме близки, след това ни се развали приятелството. Толкова много съжалявам за това! Тя ми беше приятелка, били сме си на гости толкова пъти, обикаляли сме заедно с Жоро и с нея, той спонсорираше тогава моята музика. В онези години ВИС даваше на няколко пъти пари за групата ни Никой тогава не спонсорираше рокенндрол, обаче те даваха, помагаха, поне на мен. С Васил историите бяха други. Беше ми истински приятел, повече от приятел, любим. Аз съм го казвала и не го крия. Много го обичах. Не знам, ако сега беше жив, как щяха да ни се развият отношенията. Не знам също и какви щяхме да сме, но той ми вярваше на 100% и аз му вярвах на него. За един момент Соня Васи спира да говори, замисля се и сякаш се връща назад във времето. Гласът й започва издайнически да прескача. Дори и след толкова години явно не може да остане безразлична, когато говори за любовта и за Васил Илиев:
– Имахме някаква връзка, в която много малко хора през живота си влизат и я запазват. Дори аз самата не съм изживявала нещо подобно с други хора през живота си, но с Васил това се случи още от самото начало. Срещнахме се преди той още да бъде онзи Васил Илиев, преди да бъде известен. Още никой не го знаеше. Знаеш ли, тогава, когато се запознахме, имаше нещо в този човек, което просто те превземаше. Искра, блясък, скрита енергия. Говорят много неща за него, но на мен той никога нищо лошо не ми е направил. Аз го виждах в съвсем друга светлина. Донякъде той приличаше на мен и това ни свързваше. Беше същият мечтател. Страшно позитивен, с него всичко се случваше различно. Никога не ми се е случвало да имам нужда от Васил и той да не се отзове веднага. Приятел, който ще ти стои винаги зад гърба. Да, обичах го, но нас тогава ни свързваше и нещо съвсем различно, а не само сексуалните отношения. Просто сякаш имаше невидима нишка между нас и точно това ме караше да харесвам този човек.
– Как прие смъртта му?
– Бях съсипана. Просто не можех да си представя, че вече го няма. Не можах да отида нито на поклонението, нито на погребението му. Просто не можех, не исках да го виждам мъртъв, без онзи живец, който покоряваше хората около него. След това Жоро Илиев ме закара на гроба му. Дойде с кола и отидохме до Кюстендил, където го бяха погребали. През цялото време стоя до мен, защото знаеше колко много ми липсва. Странното е, че след като умря, Васил много дълго време ми се явяваше насън. Идваше и ми говореше, казваше какво да правя, стоеше до мен. И аз всяка вечер бързах да заспя, защото знаех, че пак ще го видя. С брат му Георги нещата бяха други. Също бяхме приятели, но не толкова привързани, както с Васил. Аз и сега много често се сещам за Васко и си спомням какво е било преди. Обичах го, защото беше истински приятел, мъжкар, човек на място.
– Защо си развалихте отношенията с Мая Илиева?
– Наистина ми е мъчно, че вече не сме приятелки. Не знам, може би тогава, когато Жоро умря, трябваше да събера сили, да й звънна и да й кажа – съжалявам, моите съболезнования, знам колко много ти липсва. Но просто не можах да събера сили да направя това, защото понесох и неговата смърт много тежко. Иначе Мая е един прекрасен човек!
Връщането назад е трудно за Соня Васи. След като веднъж се е съгласила да говори, наистина се разкрива цялата. Сякаш толкова дълго е потискала неща в себе си и вече е дошло времето те да излязат наяве. Признава, че иска да бъде пример за другите: “Всичко това съм го правила, за да дам сила на младите. Да им кажа: “Ето, ако аз, момичето от малкия град, от малката държава успях, значи всеки може да успее!” Да дам пример, дали с лошо или с добро, те да се поучат от моите грешки и от хубавите неща, които съм направила.”
– Какво правиш сега?
– Постоянно имам някакви идеи. Сега например искам да си продавам колекциите в Париж, да си отворя малко магазинче там. Преди си мислех, че мога да направя антикварна книжарничка. Ужасно обожавам миризмата на книги и имам огромна колекция от редки издания. Но, колкото и да мечтая, на първо и най-важно място слагам Брияна. Когато се роди тя, всичко за мен спря. Тя е моят проект, моята работа и аз съм заложила всичко на нея. Имам едно яйце, стоя над него и чакам да се излюпи. Подготвям я, избирам й дрехите, стоя на всеки един неин тенис урок. Поддържам връзка с баща й, само и само тя да е щастлива.
– Дъщеря ти прилича ли на теб?
– В тялото прилича на баща си – има американска структура, права, издължена. Страшно се караме двете, защото тя се конкурира с мен. И аз й говоря, обяснявам й, но Брияна продължава. Може би е така, когато имаш такава майка като мен. Говори български, но не иска. Макар че когато си дойдем в България, за една седмица проговаря, не перфектно, малко по цигански. Ако трябва да гадая каква ще стане – нещо като Опра, ще помага на хората. Всъщност мечтая дъщеря ми да спечели “Френч опън” и да ме остави да живея в Париж. Всички очакваме от нея, и то не малко – да направи това, което примерно само Надал, Федерер или Джокович са постигнали. Защото аз винаги съм мечтала много големи неща и са се сбъдвали. Защо да не мечтая и за това?!
– Значи точно това е начинът – да не мечтаеш на дребно?
– Никога не съм се страхувала да мечтая големи неща. Например когато бях на „Мис Свят”, не говорех английски. И когато Мис Америка излезе с речта си, моята мечта беше един ден като нея и аз да застана пред 80 момичета и те да чуят мен. Толкова много исках да стана и да се изкажа, но не можех, защото не знаех английски.
– Трудно ли ти беше, когато попадна в Америка?
– Научих езика от телевизията. Вече бях музикант. Като пеех, нямах акцент, само като говорех. Бях току-що пристигнала от Сингапур в Лос Анджелис, защото научих, че там е Пол Стенли от “Кис”, а аз бях влюбена в него и исках да се срещнем.
– Имаше ли проблем с парите тогава? Сама, в чужда държава…
– Не, и то благодарение на “Плейбой”. На втория ден, в който стъпих в Америка, вече работех за списанието.
– Как те забелязаха за модел на списанието?
– На улицата, в един магазин на “Сънсет булевард”. И знаеш ли, сега, когато се връщам назад, си казвам – не е възможно така да ти се усмихне късметът в момент, в който наистина имаш нужда. И да, това наистина е приказка. Моята приказка. Та, тогава влизам в един магазин да разглеждам дрехи без стотинка в джоба. Мениджърката ме поглежда и казва: “Извинете, вие от “Плейбой” ли сте?” Казвам: “Не, не съм, но бях Мис България!” Тя ми отговори: “А имате ли желание да се снимате за “Плейбой”?”. Казах – да, естествено, защото исках работа, макар и да не знаех нищо за списанието. Дадох си телефона, тя ми звънна същия следобед и обясни, че имам уговорен час този ден за 17 часа. Когато отидох там, те ми казаха: “Съблечи се!”
Това беше за първи път, когато застанах гола пред непознати хора. Тогава ми беше трудно да се съблека просто ей така. След това – не, но този първи път няма да го забравя никога. Искаха да направят пробни снимки с полароид. Заставаш гола, въртят те – напред, настрани и отзад. Казаха, че снимките трябва да бъдат видени от шефката, обещаха да се обадят и аз си тръгнах. Нямаше и един час и аз вече имах обаждане: “Върни се, за да се срещнеш с Мерелин Молдовски, шефка на студиото на “Плейбой” в Лос Анджелис”. Късмет, че беше полякиня, дошла в Америка и явно е видяла тогава в мен себе си.
– Трудни ли бяха снимките?
– Ужасно, плаках от изтощение понякога Защото ние тогава снимахме четири дни, имало е моменти, в които просто не можеш да продължиш. По онова време в “Плейбой” беше много важно осветлението, още нямаше фотошоп. Нагласят те, но отделят цялото си време на осветлението. Спомням си, че първата ми снимка беше на едно легло. Сложиха ми трупчета около кръста, за да имам онази специална извивка, около краката – също. И така ме държат с часове, докато си оправят осветлението. Косата е наредена – всеки косъм един по един, ти стоиш и накрая сълзите от умора потичат сами. Просто си лежиш гола, 20 или 30 души са около теб, всеки търчи нанякъде, никой не ти обръща внимание, че си без дрехи и някак си беззащитна. За тях в този момент си шкаф, дизайнерска мебел.
– Тези снимки промениха ли живота ти?
– Веднага след това от “Плейбой” ми уредиха участие в едно от най-гледаните шоута в Америка. Попаднах при Лари Кинг. Тогава ме спаси само това, че аз още не знаех кой е и до каква степен е идол, звезда в Америка. Иначе щях да се притесня много, а така си останах естествена. Той ми зададе въпрос: “Имаш ли приятел?” Но използва друга дума, която по-късно разбрах, че дава значението: Имаш ли си богат любовник? Аз не знаех и директно си го питах: “Какво е това?” И с това мисля, че го спечелих. След това започнаха да ме разпознават. Например в едно кафе ме срещна актьорът Дени Айело и ми каза: “Браво, снощи те гледах при Лари Кинг, беше страхотна!” Това беше първото ми изживяване какво значи да си известен от едно шоу. Макар че визията на манекенка в “Плейбой” беше точно обратното на това, което съм аз, но ми трябваха тези пари, за да мога да правя музиката, която обичам.
– Успя ли да се сбъдне и тази мечта – да се срещнеш с Пол Стенли от световноизвестната рокгрупа “Кис”?
– Разбира се, и това беше един от най-точните мъже в живота ми, невероятен просто! Аз бях с 20 години по-малка от него и му казвам: “Обичам те!” А той: “Чакай малко, ти си толкова млада, толкова талантлива, отиди и си живей живота! Аз съм към края на кариерата си, а ти сега започваш. Ако се омъжиш за мен и ми родиш деца, това няма да е помощта, която съм длъжен да ти дам, няма да е пътят, който трябва да извървиш!” Той на практика ми спаси живота, защото можеше наистина да се ожени за мен и аз никога да не изживея тези прекрасни неща, които ми се случиха след Пол – групата ми, турнета, свирене, обикаляне из цял свят.
– Сега отново си влюбена?
– Да, представяш ли си, и то в мъж от България! Аз, която казвах, че никога няма да бъда с нашенец! Запознахме се в едно заведение, в което трябваше да участвам. Просто го видях на вратата и си казах:
“Край, трябва да бъда с него!”
Седнахме на една маса и се гледахме през всички останали, но той не се осмели да дойде при мен. Собственикът реши да ни запознае – оказа се негов съученик, спортист, шампион по тенис. Тръгнах да отивам до тоалетната, той стана да ме придружи. Влязох вътре и си мислех: “Ами сега като изляза, той дали още ще ме чака отвън?!” Сега живее при мен…
Eдно интервю на Мария НИКОЛАЕВА