Доц.д-р Мирослава Кортенска е преподавател по „История и теория на драмата и театъра“. Културолог, медиен експрет, театрален критик и публицист. Автор е на книгите : „Културен вертикал“/1998г./, посветена на процесите и лидерите в българската култура в края на ХХ век, „Културен компас. Посока: Балканите- Европа“ /2006 г./ и на изследавнето : „Културанта мисия на кръга „Мисъл“/2008 г./. Автор е и на документалните филми: „Отместеното поколение“ БНТ,1998г. и „Възстановителна репетиция“ филм-портрет за режисьора Любен Гройс, БНТ,2004 г.

В представянето на книгата си „Глас от общественото мнение” казахте, че сте скептик, защото сте била журналист?  Как Ви промени журналистиката?

Тъй като съм създавала медия, вестник и съм видяла как той спира да излиза. Когато той има ентусиазъм да излиза, има аудитория и накрая вече няма нищо. Самата реалност ме направи скептик. По отношение на това, че  можеш да създадеш нещо, да изградиш аудитория и след това то да загине. Виждаш как съграденото с много труд от теб рухва.

Кой според вас ще прояви интерес към книгата Ви, към кого е насочена тя?

Хората, които пишат книги в България – писатели, учени, изследователи, винаги имат самочувствие кой ще прочете книгата им. Дълго време съм живяла със същото мислене и с почуда кой ще купи точно моята книга. До момента съм издала 6 книги /2 на чужди езици/ и от всичките ми книги вече нямам екземпляри, всичко е изкупено, раздадено и е там където трябва да бъде. Когато обаче написах тази книга разбрах, че не само пиша книги, а  че хората искат да ги четат. Един ден посетих столичен мол с много голяма и богата на издания книжарница и видях, че моята книга е класирана на  8-мо място за най-търсена книга сред издателите. Издателите ми не ми бяха казали и веднага избягах от книжарницата, защото управителката помисли, че съм отишла там, за да видя на кое място съм класирана. Подобни случаи ми дават обратна реакция, защото когато отивам да се разхождам или да пазарувам през две минути ме спират хора и започват да ми говорят. Разбира се не винаги са съгласни с мен, упрекват ме за неща, които съм писала и т.н.

Кое в работата ви ви носи най-голямо удовлетворение?

Най-голямо удовлетворение ми носи това, че когато отивам някъде всички хора знаят коя съм, знаят какво мисля. Никой не гледа на мен като на въшка. Дори когато някой не приема нещо, което съм написала, също ми е приятно, защото това е пресечната точка между мен и читателите ми. Един докторант ми каза, че когато се подписвал Ньойският договор и българите не са го приели, те се се  събрали в едно кафене в София и обсъждали  този тъжен момент от българската история. Тогава гражданите, които не са били доволни отиват  да протестират не пред  Народното събрание, а пред кафенето където били Иван Вазов и проф. Шишманов, за да кажат, че те трябва да ги защитят и че те са институцията. Не знаех този факт и този млад човек ми каза, че студентите идват при мен, за да  ме питат какво да напишат,  дали то е правилно или не. Това означава, че ме използват като някакъв уред, което е много изморително. Не мога да издържа на такова напрежение, никога не съм предполагала, че ще бъда известна, това ми тежи и не можеш да го задминеш. Но има много хора, които застават пред мен и ми казват, че трябва да продължавам да пиша и не трябва да мълча.

Когато писахте материала за „абитуриентите чудовища”, не се ли страхувахте, че точно тези хора ще застанат срещу  Вас на студентските скамейки?

Винаги съм се страхувала, че точно тези деца ще дойдат в Софийския университет, където преподавам. Знаете в гимазията как се отнасят с учителите, как ги бият и тормозят, но на мен ми се струва, че това е една креслива част от младите, която не представлява всички. Те са  обществено явление, спират по улиците, крещят полуголи и това е нещо ужасно, но ми се струва, че това не са всички, които завършват училище. Но ние тази част от младите не можем да я променим, както аз не мога да променя Азис например.

А вие самата как приемате явлението „Азис”?

Ако помните имаше скоро репортажи за деца, които танцуват във видинско  училище на песен на Азис. Сергей Игнатов като министър на образованието каза тогава, че е по-добре тези деца да са в училището, да танцуват и да слушат песни. Мен това жестоко ме възмути, той е мой колега и си позволох да го попитам как можа да каже подобно нещо. Той ми отговори, че нашето общество има послания към хората, които те възприемат и за тези деца това е Азис, защото пеел за любов. И сега си мисля, че е по-добре децата да получават някакви послания, въпреки това ниско ниво, отколкото да крадат и да са на улицата. Но смятам, че и Азис като всяко явление ще затихне и дори мисля, че този момент е дошъл.

въпросите зададе Деница Герчева

www.briz15.com