– Кажете няколко думи за себе си, проф. Темпест?

– Майка ми е българка, баща ми – англичанин, роден съм в Лондон. Когато бях на 7-8 г., се преместихме в Москва, защото баща ми бе кореспондент на „Морнинг стар“, а майка ми – на „Работническо дело“. 7 г. учих в руска гимназия, после следвах 7 г. в Оксфорд – френски, руски и философия, а след това – съвременна история. През 1982 г. се преместих в САЩ.

– Никога ли не сте живели в България?

– Като дете прекарвах летата при баба и дядо в София, продължавам да идвам в България и сега. Планирам да дойда пак това лято.

– Имате наблюдения върху България и други източноевропейски страни и преди, и след 1989 г. Завърши ли преходът у нас?

– В някои страни, като Естония и Словения, преходът е завършил. Но според мен в България преходът в икономиката и политиката още продължава. Положението е като мозайка – що се отнася до манталитета, преходът е напреднал. Като пътувам из страната и говоря с хората, виждам, че онези 45 г. са изчезнали като дим, издухан от мелницата на историята. Събитията отпреди 40 г. са на нивото на мита. Не е така в политиката и икономиката. Партии като БСП още са силно свързани с комунистическия период.

– Следите ли текущата политика?

– Българите по природа са скептичен народ. Това е добра черта, защото разглеждат аналитично хората на власт. Ако вземем цели партии и кабинети, избирани след 10 ноември, не виждам разлика между царистите, деснолибералните партии, БСП, та дори и ГЕРБ. От една страна, е добре, че векторът на българската вътрешна и външна политика е сравнително постоянен – може би защото политическият елит в България е произлязъл от комунистическа среда.

От друга страна, това не е много добре, защото няма алтернативи нито в икономиката, нито в политиката. Когато преподавам на студентите и стане дума за България и други страни, които вече са извън сферата на руско-съветското влияние, им казвам, че е важно да се види дали тези страни имат възможности – това ще са страните, които ще бъдат успешни през XXI в. България е такава страна – тя има опции заради географското си положение, заради отношенията и икономическите връзки с Русия, САЩ, с европейските страни, Турция. Но елитите, управлявали досега, донякъде не са успели да наложат и да докажат на съседите и на партньорите, че България притежава опции и има право и възможност да изисква отстъпки и разбиране от по-големите и по-силните държави.

– Как да се промени това?

– Не съм ангажиран с нито една от партиите и традициите, но България има професионалисти тип технократи във всички партии – като Станишев и Първанов при социалистите, донякъде Симеон Сакскобургготски в царската партия, Иван Костов, Меглена Кунева, Кристалина Георгиева. Става дума за политически мениджъри.

Те спадат към същата категория като Ангела Меркел, Дейвид Камерън, Франсоа Оланд. Но на България й липсват харизматични вдъхновени водачи. Единственият, който донякъде съответства на този тип, е Бойко Борисов. Той е много интересен като политик и културно явление От една страна, продължава линията в икономиката, вътрешната и външната политика, но е много различен от предишните премиери, защото успява да установи по-жива връзка с гласоподавателите. В България се говори, че донякъде напомня на Т. Живков в стила на ръководство, не в идеологията. Другото, от което България се нуждае, е една политическа алтернатива. Партиите, били на власт в последните 20 г., са водили десноцентристка политика. Впечатлението ми е, че българският електорат спада предимно към левия център, а няма партия, която съответства на тази ориентация. Докато не се появи такава, динамиката на българския политически живот ще е в доста предсказуем курс. Трябва да има по-живо обсъждане на алтернативи.

– Не намирате ли, че ГЕРБ и новата партия на Кунева са алтернативи?

– ГЕРБ продължава да задържа относително висок рейтинг. Борисов е голям плюс за тази партия, защото привлича внимание и придава тежест. Той е впечатляващ фактор и във външната, и във вътрешната политика. Но неговата партия и тази на Кунева са част от приоритетите, свързани с ЕС и следването на този курс и в икономиката, и в политиката към Русия и САЩ. Но страна като България има предимството, а не всяка страна го има, да развива нови възможности – напр. да култивира контакти с Русия или Турция, да си създава пространство за външнополитически маневри.

– В последните години в зависимост кой е на власт страната се люшка ту към САЩ, ту към Русия…

– България трябва да е привързана предимно към себе си, да отглежда последователно отношенията си и с Русия, и със САЩ. Така ще се превърне в по-значим фактор за ЕС и мнението и интересите й ще се зачитат повече. Люшкането между Русия и САЩ е привидно. След 1989 г. генералният курс е ориентация към Запада. Това е положително, но е важно малка страна като България да бъде наясно с икономическите и политическите си интереси и да ги следва. Британският политик Лорд Палмерстоун е казал, че няма вечни врагове и  съюзници, а само вечни интереси.

Това важи за всички страни, но за малките, зависими от волята на големите държави, е по-валидно. България не е най-силната държава в Европа или на Балканите и затова трябва да упражнява дипломатическо жиу-жицу – да ползва слабостите и уязвимостите си в своя полза, както е правил Стамболов преди 100 г.

– Следите ли дискусията за АЕЦ „Белене“?

– Въпросът е доколко „Белене“ е в интерес на България. Има сериозни икономически аргументи „за“, и също толкова „против“. Важно е да надделее икономическият интерес. В XXI в. страните с енергийни ресурси ще са по-независими, ще могат да налагат или да следват икономическите си интереси поне в региона, където са. Понеже България няма енергийни ресурси в изобилие, дискусията трябва да се води в тази посока, и на второ място – отношенията с ЕС.

– С една дума вие „за“ или „против“ „Белене“ сте?

– „За“.

– Шистовият газ не е ли е енергийна алтернатива?

– Той се добива с нова технология. В страни като Канада става важен енергиен ресурс. Но България е малка страна. Възможните екопоследици са твърде сериозни, за да бъде въпросът прибързано решен и да се дава възможност на западни фирми да налагат решение. Има задържащи процеси в ЕС, което дава възможност на България за сериозно обсъждане. Инстинктът ми е срещу добива на шистов газ в България. Може би защото проектите за „Белене“ са готови, а тези за шистовия газ не са анализирани от всички гледни точки.

– Някой може да каже, че сте антиамерикански и проруски настроен…

– Не се възприемам така – живея и преподавам в САЩ, познавам страната, всичките й положителни и негативни качества, опитвам по спокоен и реалистичен начин да преценя плюсовете и минусите и особеноинтересите на България.

Възможно е да съществуват и други мнения. Важното е да има спокойна информирана дискусия и да не се предполага, че политик или експерт, защитаващ едната или другата теза, е проруски или проамерикански. Може да е пробългарски, нали?

– Какви хора в САЩ търсят експертното мнение на вашия център?

– Първо, Държавният департамент, от който получаваме грантове. Илинойският университет има една от най-големите библиотеки в САЩ и архиви за търсене на информация в района. Поддържаме ги и благодарение на субсидията на департамента и даваме възможност на експертите да получават точна информация за Русия, Източна Европа, Балканите, Кавказ, Централна Азия, Афганистан, Турция. Имаме магистърска програма, където готвим специалисти по Източна Европа за федерални агенции във Вашингтон и частни фирми. Информираме света за невероятното културно наследство в България.

– Пред Държавния департамент казвали ли сте мнението си за шистовия газ?

– Директно не, защото не са ме питали, но ако ме попитат, ще дам същия отговор.

– Въпреки че може да ви спрат парите?

– Американците са толерантни и отворени към дискусия. В САЩ има лоби, което защитава добива на шистов газ, но и друго, което се противопоставя.

– Колко центъра като вашия има в САЩ?

– Около 10-12. Ние сме учени, а не политици. Независимо че дейността ни има политически аспект, ние се подчиняваме на университетските академични принципи.

– Мнението ви за „Белене“ и шистовия газ на центъра ли е, или лично?

– Лично. Мой колега в съседния кабинет може да мисли различно.

– Кое становище отива в Държавния департамент?

– Зависи от контекста. Департаментът има възможност да чуе много мнения. Организираме семинари и каним специалисти по региона. Тяхното мнение може да съвпада или да е различно от политическите приоритети на САЩ, но даваме възможност за дискусия. Предоставя се суров материал, контекст, алтернативи, а те могат да изберат най-удачния вариант. Политиката ни е да уважаваме чуждото мнение и то да бъде анализирано в определен контекст.

– Как виждате ЕС в бъдеще?

– Оптимист съм по няколко причини. Това е едно грандиозно начинание, започнало след II световна война предимно като културнодипломатически проект за предотвратяване на нова световна война. Това винаги е бил проект на елитите в Европа – френския, германския, северноевропейския. Сега икономическото развитие на ЕС е в криза, има дефицит на демокрация. Това предизвика, особено в страните в периферията на ЕС като Финландия, Дания и Англия, ксенофобско отричане. Но този проект ще продължава да се утвърждава. Час по-скоро обаче трябва да бъде намален дефицитът на демокрация.

– Смятате, че заради общия интерес елитите ще сключат договор за оцеляването на ЕС?

– В момента те наистина решават тези въпроси. Понякога по един верен начин, но понякога не вземат най-добрите решения.

– Има явни различия между страните членки. Това не противоречи ли на оптимизма ви?

– Това наистина е проблем, но независимо от противоречията има консенсус, че Гърция трябва да е в ЕС. Всичко е въпрос на спокойно и информирано обсъждане, при което да се обяснят всички аспекти от настоящи и бъдещи възможни проблеми.

– В световната и европейска криза има ли рискове за нас?

– Разбира се. Една относително малка икономика винаги е подложена на по-големи рискове. От друга страна, България е благословена от Бог. Географското ни положение е такова, че страната винаги е оцелявала. Това е станало и благодарение на духовната сила на българския народ, успял да издържи не един мощен културен и религиозен натиск. Проблемите са големи, потенциалните рискове също, но те не могат да се сравнят с големите катаклизми през последните 700 г. и трите национални катастрофи през XX век. Учудва ме, че България не култивира своя човешки потенциал. Интелектуалци, професори, хора с влияние из Европа и Северна Америка могат да са от голяма полза на страната и са готови да помогнат. Трябва държавна политика, която да интегрира съюзници на България в Англия, САЩ и Русия.

24chasa.bg