Не гледам нашенски битови сериали. И чужди  не гледам. Поради две причини. Едната е, че са битови сериали. Другата е, че са нашенски /когато са/. При нашенските сериали едни артисти, на които явно много им се да ще да станат звезди, да карат готини коли, да имат хубави мацки, ако са пичове, или хубави пичове, ако са мацки, а също и да ги дават по телевизора, където да ги питат как са станали артисти и кой е любимият им цвят / щото, нали успехът не е да изиграеш да изиграеш такъв образ, че да те помнят още две-три поколения,  успехът е да караш готина кола и да забършеш известна силиконка/, та на едни такива артисти е възложена творческата задача да кажат „ масата е сложена”, например. Само като за начало на творческото им възшествие. Все пак не може да се започне направо с такива широкомащабни и разтърсващи изрази като „айл би бек”, или „ Бонд, Джеймс Бонд”. Започва се с монолозите на Шекспир  по разните театри и с простички неща като „ масата е сложена” или „готово, бе шефе” по битовите сериали.

Защо изразите„айл би бек”, „Бонд, Джеймс Бонд”, са култови, а съобщението„масата е сложена” не е култово, е отделен въпрос. А може би и същностен. И отговорът не е в това какво е съобщението и какви са изразите. Защото дори нашите артисти да изрекат култовите„айл би бек” и Бонд, Джеймс Бонд”, пак няма да им се получи култово.  Няма да им се получи защото те казват „масата е сложена” и толкоз. Не се разбира нито кой произнася тия думи, нито какъв е, нито защо ги произнася. /Из нашенските сериали често не се разбира и какво точно е произнесено/

И всеки може д ги издума тия думи, не само артистите. Стига да е достатъчно паметлив за да ги запомни. Или да е първично грамотен, та да може да ги прочете по аутокюто / скритите надписи/. Защо нашите артисти произнасят тия изрази така както би ги произнесъл всеки човек с друг занаят – хлебар, полицай, пожарникар, или детска учителка не се знае.

Може би защото изразите „айл би бек” и „ о кей-то, са недостойни за артистичното им величие. За разлика от „туби”-то и ор ноттуби-то” на съдбата и нейните бичове, с които са се обучавали по театралните училища. И точно тук им е грешката на сегашните мераклии за слава, коли, мацки, пари и сутрешни интервюта по телевизора…

Не култовият израз прави от един човек голям артист. Големият артист прави от един израз култов. Преди един артист да стане голям артист, той започва изявите си с второстепенни ролички и прости думички. Нещо от рода на „масата е сложена”, или „добре, шефе”.
Само че преди да ги изрече тия думички, той създава човека, който ги казва. Представя си го какъв е, какво му е поведението му, целият му живот си представя едва ли не, замисля се как този човек и неговите думи ще впечатлят зрителите, без да ги сецнат с излишни прекомерности и чак тогава ги произнася. Като не се оплаква, че не са му дали направо ролята на Цезар и Клеопатра, за да покаже какво може.

При държавите с голямо кино това се нарича професионализъм. Тоест усърдие, желание, отдаденост, дарба и работа, работа, а също така и работа. И ако артистът е добър, ако го бива и ако направи впечатление с малката си роличка, оценяват го и го търсят по-нататък за по-величави изяви.

А при нашите артисти, особено при по-младите, това никак го няма. Те не създават образи, не създават обстановка, нищо не създават, просто казват почти без да се запънат и почти разбираемо „окей шефе” или пък „масата е сложена”, гледат от екрана със съзнанието, че са млади и красиви, защото наистина са такива /такива ги подбират/, след което чакат някоя кухавелка от сутрешните блокове да ги покани за интервю по телевизора и да ги пита за творческите им планове.

И се пита човек : „Ама не им ли ги обясняват на нашите артисти нещата от занаята по разните театрални училища ?” С  неизбежния отговор: „ Ами не им ги” Пита се също „ а те самите не се ли досещат за тия неща” с естествения отговор : „ ами не се”. А също може и да се запита човек :„ абе тия минавали ли са въобще през каквито и да било театрални школи”. И да си отговори, че е твърде вероятно да не са. Твърде вероятно е, по един отколешен нашенски адет, главната героиня да е любовница на режисьора или приятелка на министъра на културата, а главният герой да е  шуробаджанак на любовницата на министъра на културата или гадже на дъщерята на футболиста дето рита топка заедно с премиера на република България. /Те нали и държавните пари за кино се раздават по такива показатели/…

Та не гледам нашенски битови сериали, никакви нашенски сериали даже не гледам, ама напоследък оттук-оттам по разните официозни телевизори, че и по кабеларките се заговори за един много успешен сериал, който бил „култов”. Дори даже, едва ли не.

И веднъж съвсем случайно, сновейки по телевизионните програми попадам тъкмо на тоя сериал. Гледам го пет минути, белким видя нещо култово, гледам го десет минути, което вече си е една досада, гледам го петнайсет минути, което вече си е зор и усилие, гледам го двайсет минути, което вече си е извратена склонност към страдания, гледам го двайсет и пет минути и викам си, че чак пък до там не съм извратен, след което спирам да го гледам, без да видя ни най-малък намек за каквото и да било култово.

„Хубаво, правят му реклама с думичката „култово”, имат бол, пари, харчат ги, който иска гледа, който не иска – не гледа, лошо няма” – викам си и забравям за „култовия” сериал, без дори да се подразня от това, че тия „бол” пари никак не са бол, ами са събрани, тоест присвоени, тоест отмъкнати, тоест завлечени, тоест обрани от невинното наглед и обедняло природонаселение, щото сериала е правен по държавната ни телевизия май.

И не си правя труда да си обясня защо тоя сериал е дотам безобразно тъп и бездарен, че дори навява печал, униние и безотрада. Просто сериалът е толкова е бездарен, че няма смисъл да се обяснява защото е толкова бездарен.

Само си викам „абе тия младежи, дето искат да станат много успешни, че и звезди искат да станат дори,  така и така две думи не могат да произнесат успешно, поне микрофоните да им бяха поднесли по-близко до устите, или поне нещо техническо да бяха донагласили, та да се разбере поне какво точно думат, а то много често само мънкане някакво се чува по култовия сериал”

Викам си и пак забравям. Минава известно време, обаче и по телевизора изведнъж съобщават, че същия този култов сериал е получил някаква голяма култова на града на култовия фестивал в култовия град Албена и сега ще го мъкнат на някакъв световен култов фестивал, та да види целият свят какви култови неща можем и ние да дялкаме.
…
И се досещам, че култовата награда в Албена за същия тоя култов сериал не е безобидна смехория, забавен къс от нащърбеното ни всекидневие, нито недоразумение, нито малка подробност от милите ни родни картинки. Той е съществена част от една много по-голяма, по-внушителна и в същото време измамна картина. Картина, която прилича на едно от ония огромни платна, лепнати по слепите калкани, където ухилени мацки и яки пичове потребяват и натрапват култови стоки, прикривайки зад кръшните си снаги и юнашките си стойки някое стар и олющен от времената градеж.

Сериалът е част от общата подмяна на действителността ни. Подмяна, изопачаване, изкривяване и преобръщане. С краката нагоре. Или с онова от което почват краката нагоре. За да стане действителност под прикритие.

Сериал, направен чрез копи-пейст. Боя изстъргана от една картина и лепната върху друга за да се получи не художествена смес, а несръчно мАзало. Мазало, което може да се обяви за култово и да получи награда само поради всеобщото принизяване, израждане и изопачаване на думи, на понятия и на смисъл.…

Напъхани, обаче, в бурканените измерения на днешната мисловност, всички тези размисли да бъдат възприети като твърде иносказателни, преднамерени и измислени едва ли не. Затова е добре те да бъдат онагледени и с някои натрапващи се примери от битието. С опит поне някои неща да бъдат назовани с истинските им имена.

И така :

–         Култът не е съкращение на култура. Едно нещо може да бъде култово без въобще да е културно.

–         България не е парламентарна република, въпреки повелите на конституцията й. Тези повели са лицемерие. България е държава с еднолично управление.

–          Твърдението, че вълненията срещу закона за горите се насърчават от кокаинови крале и „октоподи” не е на някой смислен държавник или премиер, нито е някой почтен и добронамерен политик, нито е на някой разумен и образован гражданин, нито пък на някой възпитан и добронамерен човек, а на Бойко Борисов.

–         В България няма действаща пазарна икономика, има икономически гнет на свързани с висшите управници икономически картели, които използват властта така, както биячите на охранителните фирми използват бухалките си.

–         Николай Бареков не е журналист, той е хитряга, който обслужва премиера срещу тлъсти суми.

–         Твърдението, че изявите на еколозите са свързани с организираната престъпност не е на сприхава лелка, загубила акъла си в някоя махленска разправия, то е на Цветан Цветанов

–         Диана Найденова не е надзирателка в полицейски участък, тя се води на работа в националната телевизия БиТиВи, която въобще не е национална.

–         В България журналисти тук-там могат да се намеря, но журналистика никъде.

–         Копи-пейста не е творчество, а кражба, в най-добрия случай заемка или подражание.

–         „ Под прикритие” не е култов телевизионен сериал, а безпомощен напън на жаждащи слава, но иначе бездарни съчинители и изпълнители.

И така нататък, списъкът всеки може да го допълни.

Иво Беров