След 1989 г., когато в България започна класовото разслоение, завистта избуя с пълна сила. Предприемчивите българи започнаха да се занимават с бизнес, на някои партията-столетница даде пари, а тези които преходът изненада не успяха да се приспособят и се превърнаха в аутсайдери. Мои съученици от механотехникума, които не блестяха с особен интелект започнаха да се занимават с търговия и просперираха, което ме наведе на мисълта, че в този див капитализъм умът, знанията и морала не са в полза на притежателя им. Ценности, като взаимопощ, състрадание, етика, доброта постепенно изчезнаха и отстъпиха място на новия Бог – парите. Помня, че завиждах на мой познат, който от търговия правеше добри пари, купи си нов апартамент и кола, а моя милост караше на заплата. Но през годините разбрах, че не всеки е роден да прави бизнес и моите силни страни са другаде и трябва да ги развивам. Защо хората завиждат? Защо вместо да се тормозят с успехите на другите не се опитат да живеят пълноценно, да създадат нещо, да работят това което могат? Защото така е по-лесно. Завистта е оправданието пред самите тях, че са неспособни да постигнат нещо в живота и когато изместват фокуса към успелите, не мислят за собствения си провал. Завистта обединява хората и часове наред те могат да обсъждат кой каква къща имал, каква кола карал, къде почивал, каква любовница си намерил. Когато правих изданието за мениджърите на Варна научих интересни неща за тяхната психология. Голяма част от бизнесмените изпитваха неудобство и чувство на вина от това, че са богати в бедна страна и не демонстрираха просперитета си. Много от тях ми казаха, че най-трудното нещо, с което не могат да се преборят е завистта на хората. Лек срещу нея няма – тя разяжда отвътре душата, изкривява ценностната система, поставя отпечатъка си върху лицето на притежателя й, като бръчките стават повече с всеки успех на другите. Преди време разбрах, че двама мои приятели ми завиждат и се изненадах, защото и двамата имат добра работа, семейства, интелигентни са и широкоскроени. Скоро пътищата ни се разделиха, не ги попитах за какво толкова ми завиждат, а и не ме интерсуваше. Всеки подрежда сам живота си и това, че някой друг благодарание на качествата си, шанса, нечие покровителство или други фактори е по-успял от нас, не трябва да ни демобилизира. И аз искам да водя токшоу по Ен Би Си, но явно нямам необходимия талант, воля и късмет, за да го направя. Сега да завиждам на Дейвид Летерман ли? Напротив, уча се от него и от другите големи в журналистиката, защото в нашия занаят има много хора, които са еталон за професионализъм. Или да завиждам на режисьора Галин Стоев от нашия драмсъстав, който направи кариера в Европа и е първият българин поставял спектакъл в Комеди Франсез? Напротив, гордея се с него и се радвам на успехите му. Завистниците умират по-малко с всеки успех на другите. Да вземем Слави Трифонов. Когато Любен Дилов-син ги запознава с Бойко Борисов им казва, че България ще се окаже малка за егото им. Излезе прав, те вече не са приятели, но забележете колко злоба, жлъч и комплексарщина излива Слави срещу Борисов? От километри личи, че му завижда, защото бившият му приятел е във властта, а Трифонов отдавна има желание  да влезе в политиката, но не му стиска. Преди време шоуменът се опита да направи депутат едно момиче от Варна, на което казах, че нейната работа няма да стане, защото варненци не обичат парашутистите от София. А при Слави завистта към Бойко прерастна в омраза и е жалко да го гледаш как всяка вечер иронизира и обижда човека, с когото са били приятели. Тъжна и жалка история, която показва как нараненото его, грандоманщината, самозабравянето и липсата на морал превърнаха един човек в ходеща карикатура.

Иво Югов

briz15.com