Отново съм в самолет, този път към Сараево. Една от книгите, които съм си взел, има донякъде нелепото заглавие “Боян”. Автор е Теа Денолюбова (ИК „Сиела”). Забелязал съм ,че колкото по-леко се чете една книга, толкова по-трудно се пише за нея. Навярно това обяснява хилядите страници, изписани по повод неща, които никой не чете. Затова и ще съм кратък. Запознах се с работата на Теа Денолюбова миналата година със стихосбирката й “Сложи ме на пауза”, дебют, който ме направи любопитен да видя повече. “Боян” е нейното прохождане в прозата и тя го прави привлекателно силно и вълнуващо. С малка и странна, бутикова книга, в която историите преливат една в друга непретенциозно, безжанрово и без никакво усилие. Думите, изплетени в задъхани изречения, тичат от, към и около името Боян – тяхната неуловима и мистериозна муза в мъжки род, която, кой знае защо, бяга от щастието си, обещано от героинята (и слава богу, иначе нямаше да имаме тези 90-ина страници). Някъде във втората половина на книгата има ужасно интересен епизод, може би най-якото запознанство във влак, което съм чел – всъщност, това е прекрасен късометражен сценарий, който плаче за камера. Описан тъй живо и визуално, обаче, той е толкова красив, че се чудя има ли смисъл да бъде преразказван с езика на киното. Това, което мислех да не споменавам, е възрастта на Теа Денолюбова. Тя наистина няма значение, но все пак ще го направя – българската писателска общност има нужда да се поразмести и направи място за това талантливо и непоправимо смело 19-годишно момиче.

Захари Карабашлиев