Васил Попов е български театрален и киноартист. Играе последователно в Учебния театър към ВИТИЗ и в театрите в Сливен и Видин, а през 1960 г. се присъединява към трупата на Сатиричния театър.Освен в театъра Васил Попов има роли и в много български филми, сред които „Краят на една ваканция“ (1965), „Демонът на империята“ (1971), „Момчето си отива“ (1972), „Буна“ (1975), „Опасен чар“ (1984). Той е сред участниците в популярната постановка „Криворазбраната цивилизация“ (1974) на БНТ по класическата пиеса на Добри Войников. През 2012 г. участва в сериала „Столичани в повече“ в ролята на бай Милчо.

– Господин Попов, как се насочихте към актьорската професия?

– Имах желанието, не амбицията да опитам в това поприще.Не бях от стандартните ученици в училище. Малко по-палав бях, но в добрия смисъл на думатаЗолуми големи не правех. По-скоро съм бил смешникът на класа и не само съучениците ми, а и учителите много ме поощряваха в тази насока.Не обичах математиката, а учителят Георгиев, елегантен стар ерген и голяма скица, ми казваше: „Само математик не ставай! Ще ти пиша една тройка. Имаш някакви други заложби, насочи се натам, но ти се моля с математика да не се занимаваш!“ Въобще с учителите се имахме. Понякога ги имитирах, разбира се, но те не се сърдеха. Имахме прекрасни учители едно време. С моя колега Димитър Манчев се записахме в самодейна детска театрална школа с ръководител Парис Николов към профсъюзния дом „Георги Димитров“ в София. След това отидохме в профсъюзния дом на транспортните работници близо до гарата. Така че започнахме от самодейността, а както е казал Бетховен: „Всичко велико е започнало от самодейността.“ Полека-лека завърших и ВИТИЗ при проф. Кръстьо Мирски, по-късно и при проф.Анастас Михайлов. Основахме и учебния театър към ВИТИЗ. Слава Богу, нашият курс имаше тази чест. И за да се похваля още повече, успехът на първата постановка – „Двубой“ от Иван Вазов, на откриването на учебния театър беше умопомрачителен. В нея играех една от главните роли – на Рачо Драгалевски. Публиката беше от студенти от всички висши училища по изкуствата, а после имаше, сега му викат купон, имаше банкет. Винаги ще го помня това откриване, а след това заминах по разпределение в Сливен.

– Работили сте заедно и с Хачо Бояджиев.

– Да. Това беше малко по-късно, когато Хачо Бояджиев, академика (не мога да свикна да му казвам академик, лека му пръст, аз си му викам Хачо), та когато стана директор на Видинския театър, ме покани в трупата Доста хора дойдоха от София тогава там и за щастие повечето бяха приятели и колеги. Имахме се, което беше много приятно. В началото театърът беше в окаяно състояние – превърнахме се в мазачи, зидари, хамали, бояджии, но в крайна сметка сградата я оправихме. Стана най-топлият театър в България и може би заради това изкарахме зимата на 1959-1960 г. в него. По-трудното беше да върнем публиката, защото тя се беше оттеглила.Благодарение на Хачо за един сезон изнесохме12 постановкии постепенно хората се върнаха. От 1960-а вече се преместих в Сатиричния театър в София.

– Имате ли любима роля в театъра и в киното?

– Всички са ми любими, но мога да откроя една-две.Например Петраки Глухонемия от „Суматоха“ на Йордан Радичков или ролята ми в „Демонът на империята“, ако говорим за киното. Свързан съм с този филм, защото играех една от главните роли – на Христо Иванов Големия, близък съратник, МВР-то на Левски. Той е бил за времето си нещо като Бойко Борисов в наши дни.

– Затова ли имате и икона на дякона Левски на стената?

– Знаете ли как се появи там? Тази година преглеждах вестниците, докато ги приготвям накуп за един човек, който ги взема за вторични суровини. Попаднах на един православен календар и на него – иконата на Левски. Поглеждам часовника – точно 12 часа, а датата – 19 февруари. Викам си, ах да му се не види, не съм суеверен, но така нещо ми щракна и реших да си го изрежа, да му сложа мукавичка отзад и да си го закача на стената. Иначе тази дата никога не съм я забравял и винаги съм ходил да сложа някоя китка на паметника. Затова и Дякона съм си го сложил тука срещу мене и си го гледам. Това ми е любимият образ. Пък е свързан и с този сериал, който навремето имаше недобра съдба.

– Защо да не е имал добра съдба?

– Конюнктурата беше такава. Първо турците се оплакаха и ние, за да не ги обидим, последните няколко серии ги претупахме набързо по телевизията. Отделно у нас генералите също нададоха вой. Някои критици-ибрикчии, както аз им казвам, веднага хванаха тона. Какво ли не го изкараха филма, а той си беше направен професионално много добре от Вили Цанков. Всичко стана заради един от героите – Ибрахим бей, който беше нещо като шеф на полицията.

168chasa.bg