– Господин Маричков, защо миналата неделя обикаляхте центъра на София, и то в най-големите жеги, с фотоапарат в ръка?

– Прочетох в „24 часа“ заинициативата на вестника и Столичната община „133 най-красиви сгради на София. Погледни нагоре!“. В страниците обаче не видях едни от най-известните сгради в столицата, които са проектирани от моя дядо, на когото съм кръстен – Киро Маричков. Затова взех фотоапарата и се качих в колата си. Вътре имам климатроник, така че жегите не ги усетих много. Обиколих центъра за около 3 часа и снимах общо 5 сгради – хотел „Империал“ на ул. „Съборна“ и „Леге“, къщата на Георги Лазаров на ул. „Денкоглу“, къщата на Вера Дренкова на ул. „Сан Стефано“, училище „Васил Априлов“ на ул. „Шипка“ и къщата на пресечката на булевардите „Васил Левски“ и „Княз Дондуков“, в която днес се помещава централният офис на „Алианц България холдинг“.

– Привличахте ли вниманието на случайните минувачи?

– Беше жестока жега и затова нямаше много хора навън. Но на ул. „Денкоглу“ е по-сенчесто. Докато бях там, усетих с периферното си зрение, че някой снимка – как аз щракам с фотоапарата.ю

– Училището, в което сте учили, също е проектирано от дядо ви, нали?

– О, да. Но аз научих за това едва когато тръгнах на училище. От малък знам, че дядо ми е бил голям архитект. Знаех, че е проектирал сградата на училище „Васил Априлов“, и много ме беше яд, че няма да уча там. Най-отгоре на покрива имаше кула с 3 часовника, които се виждаха от всички страни. Те показваха часа и биеха в началото и края на учебните часове. Всичко това ми се струваше много внушително. Мен обаче разпределиха в „Антим I“ и бях много разочарован. И то имаше часовникова кула, но не беше толкова хубава. На всичкото отгоре баща ми нищо не ми каза, той беше много сдържан човек. Така аз отидох на първия си учебен ден много тъжен. И тогава другарката Загорова от първо отделение, много добра жена беше, каза пред целия клас: „Деца, дядото на Кирил е построил училището.“ Аз много се изненадах и се изчервих целият. Дори, като се върнах вкъщи, попитах баща ми дали това е истина.

– Имало ли е по-специално отношение към вас в училище заради това?

– Не. Дори си спомням, че като бях в гимназията, ходих в двора на училище „Васил Априлов“ в събота и неделя, за да играя футбол с момчетата от махалата. А когато играеше Георги Аспарухов-Гунди, много обичах да гледам. Всеки искаше да се вреди и да играе с тях, а мен вечно не ме вземаха. Това много ме угнетяваше. Само седях и гледах мачовете. Един ден обаче самият Гунди, който беше с една година по-голям от мен, ме видя, че съм висок, и ме взе в неговия отбор за вратар. Изпотрепах се – коленете, лактите, целият бях в рани. Тогава нямаше асфалт, всичко беше прахоляк. Но се представих много добре, спасих 2 гола.

– Коя е любимата ви сграда, проектирана от дядо ви?

– Хотел „Империал“, красивата сграда на ъгъла на „Съборна“ и „Леге“. Сега в нея се помещават офиси, а в приземния етаж има магазин за дрехи. Когато е построена, 7-етажната сграда е била най-високата в София и първата железобетонна сграда на рамкова конструкция. Истински барок с орнаменти, еркери и балюстради по балконите. Тя е направена по поръчка на индустриалеца Тодор Балабанов. Той гласува пълно доверие на дядо ми и му дава абсолютна творческа свобода. Още със самото си откриване хотелът е събирал хайлайфа на столицата. По цялата улица „Търговска“, която е встрани, тогава е имало красиви здания. Не случайно по това време наричат София малката Виена. Но през нощта на 10 януари 1944 г. центърът е сринат от бомбардировки. Унищожени са много сгради, включително и още 2 сгради на дядо ми, жертвите са стотици. Сред руините обаче остава почти непокътнат хотел „Империал“, макар и с изгорял покрив. След това е имало спор дали трябва да се възстановят сградите. Всички планове на наши и чужди архитекти са се пазили в общината. Но накрая са решили да не ги реставрират, защото ще им излезе много скъпо.

– Кой тогава е спасил хотел „Империал“?

– Навремето имаше един виц: „Когато в Москва вали дъжд, в София си разтварят чадърите, ако ще и да е слънчево“. Естествено, по онова време разрушеният комплекс е бил строен отново със съветско участие. Дошъл е архитект Шусев да наблюдава как върви строежът. Той вижда „Империал“, върху който по случайност не е паднала бомба – малко обгорял, черен от дима и с изгорели прозорци. Нашите както обикновено се правят на п католици от папата и му казват: „Ще я махнем, тя не си пасва с останалите.“ „Как ще я махате? Това е най-хубавата барокова сграда, която съм виждал у вас“, казва съветският архитект. Интересното е, че той е същият, който е проектирал мавзолея на Ленин.

– Дядо ви Киро Маричков къде се е учил да прави толкова добри сгради?

– Той е един от първите наши архитекти с европейска диплома. В началото е бил в Чехия, там завършва мебелно резбарско училище. Разказвали са ми, че е заминал сам – първо по Дунава, после с влак. Имал е само няколко жълтици у себе си. В хола си още пазя малка библиотека, направена от него. След Чехия отива да учи в архитектурния факултет на Политехническия университет в Карлсруе в Германия.

И до днес там се съхраняват негови чертежи. Докато учи, не се връща в България. Изкарва си парите, като пише клавири с романси на ноти. Отдолу им слагал текстове на руски, български и немски език. Надписвал ги е с прекрасния си почерк с калиграфски букви и ги е правил в няколко екземпляра. Сядал е на малки площади и ги е продавал лично. Докато е в Германия, рисува и много картини, сам си е правил рамките. В дома си имам няколко от тях.

– Кога дядо ви и баба ви се запознават и се установяват в София?

– Той се завръща тук през 1900 г., когато се дипломира. Идва в София като стажант в Министерството на общите сгради, пътищата и съобщенията. Работи и в Дирекцията на железниците и пристанищата. Може би това обяснява защо по-късно проектира и бургаската, и варненската гара. Именно в София се среща с баба ми Люба, която току-що е завършила пиано в консерваторията във Виена.

Двамата се женят и заживяват в собствен дом на ъгъла на „Васил Априлов“ и „Велико Търново“ – същото място, където в момента живее американският посланик. Къщата е двуетажна, прозорците са украсени с арки, а към входната врата от двете страни се вият стълби. Но след смъртта на дядо ми, явно притисната финансово, баба е продала къщата на швейцарци. Те строят нова модерна сграда на мястото, но в двора запазват и старата постройка. След това я купуват американците, които събарят къщата на дядо ми, за да им е по-широк дворът.

– Дядо ви не е ли печелел добре? Баба ви какво купува с парите от къщата?

– С парите баба е купила мястото и сградата, в която сега аз живея със съпругата ми Веселина. И тя е проектирана от дядо. Преди е била по-красива, но след бомбардировките не я възстановяват в пълния й блясък. А дядо е печелел добре за времето си, но и е работил много. Ставал е в 5 сутринта и е влизал да чертае в ателието си, сам си е изчислявал и пресмятал проектите. След това към 8,30 ч отивал и на самия обект. Те обикновено са били 3-4. Наблюдавал е всичко като технически ръководител. Следобед се връщал в ателието си и продължавал с чертежите. Бил голям работохолик – за 20 години е направил толкова сгради, че му се падат горе-долу по 10 на година. Неговата сестра леля Анка ми е разказвала, че все е бил усмихнат, тананикал си е песни, но винаги – с цигарата в устата. Пушил е по 2 кутии на ден, което води и до ужасните последици. Умира едва на 47 години от рак, когато баща ми Кирил е бил 3-годишен.

– По това време по-богатите хора са давали от личните си средства, за да се строят болници, училища в града. Знаете ли дали вашият дядо е проектирал благотворително?

– Той проектира болницата на Червения кръст, сега „Пирогов“. Днес още стои неговата постройка отзад и е функционираща. Когато я е проектирал, си е дарил целия хонорар за проектиране на сградата на болницата. Там дълго време се е намирал и негов бюст. Не знам защо са решили да го махнат и да сложат на Николай Пирогов. Освен това приживе дядо е един от съоснователите на дружество, което подпомага българските творци. Сред другите хора там са Пенчо Славейков, Елин Пелин и карикатуристът Александър Божинов, който измисля героите Пижо и Пендо.

– През това време баба ви Люба работила ли е, или е била домакиня?

– Домакиня е била, но заможна. Наела е жена, която да гледа къщата. А баба ми е командвала парада. Знам, че е била педантична хигиенистка. Баща ми е трябвало да бъде със страхотно чисти ръце и дрехи. Когато са идвали вкъщи негови приятели да си играят, са се събували задължително пред входната врата, а ръцете им са били измивани. Това го знам от журналиста Петко Бочаров, който е братовчед на баща ми. Той е разказвал как първо са го хигиенизирали от главата до петите и чак след това са го пускали да си играе. И по този повод веднъж беше казал: „Чудя се Кирил, дето го гледат по толкова строг начин, как може да е пораснал толкова широко скроен.“

– Вашата баба е завършила консерваторията във Виена. От нея ли е музикалният ви ген?

– И това е възможно, но другият ми род е изключително изявен в музиката. Дядо ми по майчина линия е големият композитор и диригент Борис Левиев. Той живееше един етаж под нас. И аз свирех на пиано, а той слушаше от долу. Но аз не можах да издържа повече от 2 часа пред пианото, а за да станеш добър, трябва да свириш по 7-8 часа на ден. Това е къртовски труд. Освен на пиано аз свирех и на кларинет и саксофон, което малко хора знаят. Баща ми казваше: „Е, и ние разбираме от музика, ама на майка ти семейството – ето това са истински музиканти.“

– А архитектурният ген не надделя ли?

– Аз рисувах и чертаех много хубаво. Тогава излезе и един закон – ако учиш в инженерен институт, влизаш в казармата за 6 месеца вместо 2 години. И затова реших да кандидатствам архитектура като дядо ми – хем 6 месеца войник, хем щях да продължа неговата професия. На изпита по рисуване имах висока бележка, но по математиката реших само едната задача, а другата не можах. Имах и висока диплома, въпреки че не бях пълен отличник. Архитектура приемаха много трудно и мен ме взеха във ВИАС студент по хидромелиоративно строителство, нещо, което никак не ми харесваше.

– Горе-долу по това време започват и изявите на музикална сцена. Какво се случи с образованието ви?

– Да, тогава се появиха и „Щурците“. Те бяха табу по онова време. Но на нас не ни пукаше, тогава всички бяхме млади, родителите ни гледаха. Аз не бях много добър студент, но винаги си вземах изпитите с между 3 и 4. Прехвърлих се да уча в Лесотехническия университет, който тогава наричаха Леснотехнически. Учех проектиране на мебели. Имах един преподавател по електротехника, който, след като ме изпита и преди да ми пише оценка, ми каза: „Ти там си се занимавал с нещо джаз, джаста-праста – той не разбираше разликата между джаз и рок – и учиш инженерство – кажи ми честно какъв ще станеш? Ако ми кажеш, че искаш да станеш инженер, ще те пусна на изпита, но ако ми кажеш музикант – никога няма да те пусна.“ И аз, без да се замисля, му казах – ставам музикант. Захвърлих си студентската книжка и си тръгнах от института. И така и не го завърших, а бях почти накрая. Но като се появиха „Бийтълс“, „Ролинг стоунс“ и музиката надделя у мен окончателно.

– Имате двама внуци. Те по кой път искате да тръгнат?

– И двамата още са твърде малки. Виктория е на 7 години, а Александър е 4-годишен. Но ето моят баща беше юрист, синът ми също стана. Обаче внуците са страшно музикални, пеят хубаво, с много чисти гласчета са. Толкова се радвам, като ги чуя. Вярно, знаят повече песни на италиански, защото живеят там. Голямата знае да пее „Облаче ле бяло“, изпълнява я с много лек италиански акцент. Когато я чуя, винаги се просълзявам.

– Колко често се виждате с тях?

– Ходим си на гости по 3-4 пъти в годината. Предстои ни да отидем със съпругата ми.

– С какво се занимавате сега?

– Правя третия си самостоятелен албум, участват и гост-музиканти. Но работя по-бавно, защото аз си определям работното време. Студиото ми е в къщата, в която живея.

– С това ли се издържате – правене на албуми и песни?

– Не, колкото и да ми е мъчно. Това е най-хубавото, което мога да правя, но човек не може да се грижи за семейството си с музика, освен може би ако не пее чалга. Затова правя реклами. Аз измислям музиката към тях.

Имам стотици идеи за песни, записани на ноти и касетки. Понякога ги преглеждам и намирам подходящи мелодии за възложената ми реклама. Жалко е, че след това не мога да използвам музиката за песен.

– Ще ви видим ли отново като част от журито на втория сезон на „Гласът на България“, чийто старт Би Ти Ви сега рекламира?

– За съжаление не. Твърде късно разбрах. Аз вече имах планирани участия, дори и резервация за почивка със съпругата ми. Стори ми се, че те май ще търсят нов отбор треньори.

– В предния сезон на шоуто обещахте да направите и подарите парчета на част от участниците от вашия отбор. Какво се случи?

– Спазих обещанието си. Направих две песни за Рафаела Косева и Валентина Димитрова. Парчето на Рафаела излезе по радиостанциите, казва се „Магьосник“, това на Валентина също е готово. Дори ги записаха в моето студио, защото нямам доверие, че друг може да ги запише толкова добре. Направих и три аранжимента – два на Игор Шабов и на Радослав Гергов.

– От толкова много работа кога намирате и време за почивка?

– Предстои ми ваканция със съпругата ми, но няма да издам кога и къде. Въпреки че където и да отида, ме разпознават. Преди месец и половина бяхме в Ню Йорк. Там, само да си вдигнеш ръката, спират веднага поне 2 таксита. Аз обаче не вдигам ръка, разхождаме се на тротоара с жена ми и в същото време едно такси набива спирачки до нас. Сваля се прозорецът и шофьорът изненадано ме пита на чист български език: „Господин Маричков, какво правите тук?“ А преди няколко години бяхме на почивка в Гърция. И си казах: „Ех, слава богу, тук никой няма да ме разпознае.“ Както се разхождам по плажа, чувам изпод един чадър някакъв глас: „Ей, бате Киро, много си напълнял, бе?“ Приех го с чувство за хумор. На плажа няма как, личи си.

– Много пътувате. Не ви ли се е искало някога да живеете в друга страна?

– Искало ми се е, но вече е късно. Толкова много съм пътувал, но винаги съм се връщал. Винаги съм си се представял тук – с близките, семейството ми, Витоша, морето. Ще пътувам, когато и както мога, но ще си остана да живея тук. Това е.

24chasa.bg