Г-н Донкин, според вас новите български сериали имат ли адекватни послания към обществото?

Трудно ми е да отговоря на този въпрос, защото съм от другата страна на барикадата – тази, която отправя посланията  и участва във филмите. Трудно ми е да кажа какво е мнението на зрителите и да говоря от тяхно име, но ако се поставя на тяхно място за някои неща, които гледам или участвам в тях, смятам, че има изключителна  мотивация от всички, които правят филмите и сериалите. Друг е въпросът, по какъв начин се поднасят посланията, но аз харесвам целият този процес, в който започват да се правят повече български филми и сериали, скоро ще има и съвместна продукция с Турция. Естествен е стремежът да има послания, които да бъдат адекватни и като се дискутират причините, които са довели до сегашното ни съществуване. Важното е в сферата на изкуството да се предлага тази дискусия. Основният предмет на изкуството е да въздейства на хората, това е основната му задача. От тук нататък средството е малко оспоримо, в смисъл в стремежа си да покажем каква е атмосферата, в която живеем,  агресията като че ли започва да бъде на преден план и това се демонстрира във филмите. Агресията съществува като някакъв вид решение, но аз не приемам подобно нещо. За мен дискусията върху духовността е по-същественота и много по-трудната. И към това трябва да бъдат насочени посланията на днешното съвременно кино.

Кога зрителите се разочароват от даден филм?

Зрителят се разочарова тогава, когато не вижда адекватност. Адекватност на своите мисли и разбирания и не вижда истината за това, което е живота. Зрителят е достатъчно разочарован от начина, по който живее и работи, начина, по който се отнасят неговите ръководители към него и неговите проблеми. Липсата на реална защита в живота – и след като зрителите не виждат това във филмите, те се разочароват. Напоследък възникна въпросът, какъв е смисъла да правим  филми, след като в салоните влизат по 10 000 души,  след като ние даваме милиони да се реализира този филм, тоест къде е ефективността? В изкуството не може да се търси по този начин ефективност, но ако изкуството бъде адекватно мисля, че и зрителския интерес ще бъде много по-голям.

Днес зрителите ви свързват с участието ви в сериала „Отплата”, а вие имате успешни роли във филми като „Дом за нашите деца”, „Златният век” и др. Смятате ли, че старите български филми ще останат забравени в архивите?

Категоричен съм, че това няма да се случи. Невъзможно е да бъдат забравени и нашето време показва това. Филми от 50-те, от 60-те години дори от 40-те години и сега се излъчват и хората имат сериозен интерес към тях и то не само от съжаление или от сантименталност. Народ, който не помни историята си и няма помен от културата си, той не я заслужава.

Трудно ли ви беше да се превъплатите в героя си в сериала „Отплата”?

Бих казал, че ми беше трудно да намеря общи черти между мен и героя ми, защото той е твърде различен от мен. Има две неща, които ми помогнаха да се въплътя в образа си. Може би тази пресметливост, безпардоност, тази позиция, която минаваш като валяк през хората, трябва да намериш сериозния мотив, заради който хората да ти повярват. Колкото повече една лъжа е лъжа, толкова повече трябва да намериш  истина в нея, която да изведеш на показ, за да могат хората да ти повярват и да тръгнат след теб. Героят е достатъчно откровен в един момент да каже, че се  занимава с професия, с която хваща живия въглен и го подхвърля от ръка в ръка без да се изгори или бърка в най-мръсното и не се цапа. И поради тези причини бях един от хората, който предложи в сценария да влезе една линия, която е да кажем по-естествена и по-близка до мен и до моите разбирания, които дават неочаквано обратната страна на това защо този човек е такъв професионалист. Защото в края на краищата той е такъв независимо от това, какво се случва в тази история с неговото дете. В един момент се оказва, че той също е човек, който има нужда от топлина, от грижа, от внимание. Въпреки неговите изблици има едно дете, което е всичко за него в този живот и това дете се оказва на ръба на смъртта. То е болно и трябва да живее. Това съм се помъчил да покажа в моя герой и да намеря човешкия елемент.

Махатма Ганди казва: „Човешкият глас не може да достигне такива дълбини, както шепота на съвестта“. Проговаря ли съвестта на вашия герой, адвокат Иван Стаменов?

Ами аз нямам право да говоря повече(смее се), но ако аз съм на мястото на сценаристите със сигурност бих го направил. По какъв начин и как ще бъде реализирано, това е отделен въпрос. Дали ще бъде реализирано също не знам, но пак казвам, че бих го направил. Бих го направил, защото така ще търся отговора на това как този човек, който е получил такава несправедливост, би ли тръгнал по някакъв начин да отмъщава, или това би било, което на мен горещо ми се иска да бъде посланието – прошката. Да умееш да простиш на другия, както е казано прощавай 7 пъти по 7. Това е духовно извисяване, това е духовно изграждане.

Мислите ли, че приемствеността в културата се запазва и поколенията, които идват ще съумеят да съхранят изкуството?

От нас зависи. Принципът на приемствеността е силно нарушен, не само в изкуството, а във всяка една професионална дейност. Страхът от възможността ученикът да изпревари учителя е характерна за дребната и малка душа. Не може да вървиш напред без познанието, биографията на този, който е бил преди теб. Не случайно нашия народ казва „Питай патило, а не старило”. Дълбоко се надявам, че всичко, което е направило нашето кино, телевизионните постановки, както и телевизионното кино няма да умрат, ако ние по подходящ начин ги поднасяме на поколенията.

В момента много се говори за „чалга-поколението“ и  хората са скептични, че това поколение няма идеали и не се развива духовно. Какво мислите вие за това?

Всички онези хора, който обвиняват, че младите са „чалга поколение” са същите онези, които го създадоха. Едно поколение какво е, зависи  от хората, които са били преди него. Причината е в нас, тя не е в поколението и ние много примитивно и тарикатски бягаме от този проблем.

По-добре ли се приема от публиката една постановка, когато в нея участват познати лица от екрана?

Разбира се. От една страна зрителите, които влизат в театъра искат  да видят актьора, който са гледали в киното. Ако той им е направил впечатление със своята работа в киното, това дали им е харесал или не, те идват да видят как играе този артист на сцена, пред жива публика. В киното артистът обикновено използва средства, които е успял да придобие и усъвършенства в театралната си практика. Другият вариант, в който идват по-младите хора е да се докоснат до познатото лице, да покажат своята признателност към таланта му. Но категорично мога да кажа, че артистите, които участват във филми водят много повече зрители в театъра и разликата е огромна.

В разговора ни споменахте, че биографията е  много важна за един актьор. От какво значение е в нея да присъства завършването на театралната академия „НАТФИЗ”  и гарантира ли тя, че притежаваш талант и си добър артист?

(смее се) Театралната академия дори да е много добра, но аз малко се съмнявам в сегашното й състояние. Изключвам някои от колегите си, но една сериозна част от тях се занимават с педагогическа работа, не успявайки да направят своята изпълнителска кариера. Един преподавател трябва да бъде педагог, психолог, актьор, организатор, да бъде личност, фигура с аура и въздействие. Хора, които не са успели в професията,  в голямата си част са преподаватели в академията. Съжалявам, ако това обиди някого, но за мен това е положението.

Можете ли да си представите живота си без театъра? Какво щяхте да правите, ако не бяхте поели по пътя на театралното изкуство?

В момента сме до  катедралата „Св. Успение Богородично“, където моят татко, Бог да го прости, беше свещеник. Това е нещото, което ме е откърмило към духовност и не е въпросът дали аз виждам живота си без изкуство, аз така или иначе  щях да се занимавам с това, нямаше как да бъде друго. Открил съм призванието си благодарение на родителите си, така че ако не беше театъра, щеше да бъде нещо друго, свързано с духовното.

barometar.net