Мършоядите в нашата журналистика изпитват неистова наслада, когато някъде се случи трагедия, убийство или катастрофа. Малките им сърчица забиват учестено, започват да звънят телефони, да разпитват, да ровят в човешката мъка, да досаждат. Но душите им са кухи, сърчицата като на заек и затова не им пука. Мършоядите се активират най-много, когато има убийство и започват гнусните си дописки, в които описват подробности от трагедията. Мършоядите нямат имена. Те са пасмина, стадо хиени, които се раждат и умират безименни. На гробовете им не трябва да има имена. Достатъчно е да пише – Мършояд. Неприятно ми е да пиша за тях, гнус ме е да анализирам тази шайка, която се храни от чуждото нещастие. Нищо не искам да им кажа. Достатъчно ми е да знам, че умират в забвение. Както умират старите хиени.

Иво Югов

briz15.com