Нацията ни няма водачи. Няма личност, която да каже: „23 години търпяхме, време е за промяна!“ Няма българи от калибъра на Мартин Лутър Кинг или Нелсън Мандела, които да поведат хората към нещо ново. Често съм се питал защо в новата ни история няма личности като Васил Левски, Христо Ботев, Любен Каравелов, Раковски и още нямам отговор на този въпрос. Нацията ни е стадо без водач. Няма морален стожер, който да посочи кое е добро и кое зло. Няма ценностна система. Има анархия, чалга в мисленето, всички се кланят на парите и силните на деня. Залъгват ни с някакви европейски ценности, предизвикателства, някакви еврочиновници идват периодично и размахват пръст, поучават ни, хокат. Карат ни да се чувстваме като двойкаджии изправени пред дъската, на които Европа чете поредното конско. Това ли заслужаваме като нация? Ние балканците нямаме общо с възпитанието и манталитета на западните общества –  други хора сме като темперамент, индивидуалисти, трудно работим в екип, обичаме да хитруваме понякога. Западният човек не може да ни разбере и ми е странно защо въобще ни приеха с Румъния в Европейския съюз. Искат да имат беден роднина, на когото да подхвърлят подаяния ли, мечтата за обединена Европа ли да спасяват, когато е видно, че не може изкуствено да обединяваш държави, които имат огромни различия помежду си. Все ми е едно вече, за 5 години не съм видял положителна промяна в живота си дошла от Европейския съюз. Само забрани, наредби, ограничения, простотии, които българите трябва да спазваме, само защото някакви чиновници решили така. Ние обичаме да се веселим, да хапваме и пийваме, да говорим на висок глас, да слушаме музика, да се събираме в компания – какво общо има това с европейския манталитет? Не че приветствам житейска философия основана на яденето, пиенето и секса, но за съжаление голяма част от българите я споделят. Мъжете се хвалят колко са изпили предната вечер, а жените им какъв парцал са си купили – класика ! Не упреквам масата, че живее по този начин и изпитва духовна радост от някой скеч в „Шоуто на Слави“ – във всяко общество първосигналните хора живеят по-леко. Интелигентите са тези, които страдат, творят, съпреживяват, но в България интелигенцията е на обидно ниско ниво. С малки изключения творците ни са посредствени, обсебени от егото си и жаждата за слава. Почти всеки поет, музикант, писател, журналист, художник се мисли за велик и когато получи заслужена критика се прави на обиден. Но имаме автори като Виктор Пасков, които една алкохолизирана глутница около Мартин Карбовски се опита да принизи до собственото си ниво, но не успя. Имаме световен драматург като Христо Бойчев, оценен в Европа, но е и у нас. Имаме и художника Кристо, който е обиден, че не познават творчеството му в България, имаме гениални оперни певци, музиканти. Но нямаме самочувствие, вяра в собствените възможности, завиждаме на успелите и се опитваме да принизим таланта им до нашето бездарие. Това сме ние българите – силни в критикарството си, но неспособни да погледнем в своята градина, да видим неможенето си, мързела, липсата на идеи. Имаме ярки индивидуалности, които са оценени по света, но пренебрегвани, когато са творили у нас. Имаме и агресивни бездария, които се опитват да задушат таланта, но ако е истински той успява.

Иво Югов

barometar.net