От този свят първи си отиват чувствителните хора. Те по-трудно приемат предателствата, подлостта, лицемерието, пошлостта и сърцата им не издържат. Ранимите знаят, че другите им завиждат за таланта, за моженето, за силния дух, но нищо не може да ги спре да постигнат себе си. Познавах археолога Иван Иванов и поетът Атанас Стоев – двама широкоскроени мъже, талантливи, големи, които живееха сред орда лилипути. На Иван дребните души му завиждаха за Варненския некропол, без да знаят колко усилия му коства да го запази от домогванията на софиянци. Атанас беше великолепен поет и учител по литература, който преподаваше с огромна любов и нестандартна мисъл стиховете на Ботев, Вапцаров и Дебелянов. Завидяха му, че е талантлив и той отиде да преподава в Молдова, където днес едно от училищата носи неговото име. Преживе Иван ми е казвал, че иска да направи добро без да бъде забелязан. Винаги весел, усмихнат, изпълнен с положителна енергия, с тънко чувство за хумор, той стърчеше над сивата маса и сега разбирам какво му е коствало да живее сред нея. Атанас беше по-сдържан, вглъбен в себе си, но когато преподаваше се променяше и пламъкът на думите му озаряваше класната стая. Той ми е споделял, че за него битката с мръсниците, подлеците и интригантите не е свършила и продължава да я води чрез словото, дори с мълчанието си и видимо презрение към негативните неща в живота. Поетът смяташе, че в края на краищата тази битка я печели животът, ние си отиваме победители или победени, той остава. Според Атанас има зло и добро, но злото е по-агресивно, по-нахално и безкрупулно, затова и по-жилаво. За него днес да бъдеш добър означава да бъдеш и наивен, но няма нищо друго за което си струва да живееш. Иван беше стигнал до подобни прозрения и ми е казвал, че има хора които се опитват да направят впечатление с това, което са постигнали, като че ли всяко впечатление което оставя човек след себе си е добро. Преди над 10 г. археологът ми каза, че си е представял и се опитвал да направи неща, с които да допринесе за промяната на даден човек, събитие или факт. Но не иска да се изтъква, а тайно да изпитва гордост, че го е направил. Вече не срещам хора, които да разсъждават като тях. Простащината, агресията, лицемерието е завладяла обществото и не виждам какво ще ги премахне. Днес да си груб, нахален и безкрупулен се счита за нормално и вече рядко срещам скромни хора, които не парадират със себе си или материалните си придобивки. За Иван Иванов и Атанас Стоев щеше да е много трудно да живеят сред меркантилни хора, които се кланят на парите, нямат морални ценности и душите им са празни. На мен ми става непосилно да общувам с подобни същества – алчността им ме изморява, безмислените разговори какво са придобили или искат да имат е омагьосан кръг, в който са попаднали и няма да напуснат никога. Празни хора, с желание да се ядат, напият и хвалят – имам чувството, че броят им се увеличава, а духовните личности не могат да вземат думата от тях.

Иво Югов

briz15.com