Невяна, свободата на изразяване – една и съща ли е за журналист, който работи в София, където е седалището на издателя, и за колегите в провинцията?

Не мисля, че изобщо зависи от мястото на работа, или поне не това е главното. Като изключим разни диктаторски режими, при които направо те изпращат в Сибир или те разстрелват на стадиона, свободата на изразяване си зависи от самия човек. Когато при нас идват стажанти, им казвам, че първо трябва да намерят тема, която на тях да им е интересна. Защото, ако на автора му е скучно това, което пише, няма как да заинтригува читателя.

Често се случва колеги да се оправдават, че нямало да правят едно или друго, защото издателят им щял да ги цензурира…

Обикновено казваме по навик „А, това няма да мине…“, без да сме направили и най-малък опит да го прокараме. Е, как тогава знаеш, че няма да мине!? Причината е в автоцензурата, защото колегата го е страх, че материалът му няма да бъде публикуван, или пък го мързи – не иска да се „хаби“да го прави.

Какви са причините за автоцензурата?

През 1979 г. имах страхотен преподавател по чуждестранна журналистика в университета – професор Дафин Тодоров, вече покойник. Един път той ни зададе тема за свободата на словото – твърде необичайно и направо шокиращо в онези години, когато нямаше и идея за демократични промени. Различни колеги бурно се впуснаха да обясняват как в социалистическата преса има по-голяма свобода на словото, отколкото в капиталистическата! А Дафин Тодоров каза: „Колеги, разберете, че свобода на словото няма.“ Винаги има някакви ограничения, винаги зависиш от нещо – дали ще е от Окръжния комитет на БКП, дали ще е от интереса на издателя, дали ще е финансова зависимост… Смисълът в крайна сметка е в тези рамки да успееш да кажеш максимално много неща, които може би някой не иска да чуе… И още нещо – да вярваш в каузата, за която пишеш.

А чисто физическият страх от побой, убийство?

Дълбоко съм убедена, че у нас журналисти и писатели не ги бият и убиват за това, което са написали. Най-често тези неприятни ексцесии са свързани с пари. Това, което реално се случва на журналистите в Бълга-
рия, е опит да ги пресират и да им упражнят психологически натиск, така че да ги хване страх. Страхът е нещото, което много вилнее в тази държава, и този инструмент с голямо удоволствие се ползва от най-различни нива – началници, бизнес среди, силови групировки… Другото е да започнат да те съдят, което също е икономическа заплаха – ако не спечелиш делото.

А има ли журналисти, които се продават да пишат за пари, платени им от хора извън издателството?

Това е измислено, откак съществува журналистиката. Дали ще вземеш „пари под масата“, за да хвалиш или да плюеш, е въпрос на твой избор. Другият въпрос е и колко ще вземеш.

Имала ли си подобни „предложения“?

Разбира се, но, слава Богу, работя във вестник, където заплатите са добри и се получават редовно. Колкото повече финансова независимост има журналистът, толкова е по-трудно да се „купи“. Журналистът не бива да бъде подлаган на изкушение само защото, седмица преди заплата, основата му мисъл е, че вече е свършил парите. Вярно е, че някои колеги имат много, но от лакомия ли, от спорт ли го правят? Изкушават се.
Лично за мен илюзията за свободна воля ми е по-мила, отколкото парите, които са ми предлагали.

За какви суми става дума?

Не са лоши, но не са нещо особено. Мисля, че решението на човек все пак зависи от броя на нулите. В смисъл, че ако получавам 1000 лева заплата, тя трябва да стане 10 000 на месец. Това, че някой ми предлага хиляда лева, за да го хваля на предизборна кампания, не може да ме изкуши. А това, че не съм „откликвала“ на офертите, ми дава свобода да пиша каквото преценя, че е значимо.

Какво те провокира да напишеш тази книгата „ТИМ – отборът, който превзе България“?

Най-голямото ми предизвикателство беше първата книга на Юрген Рот „Новите български демони“ ( б.а. – от 2009 г.). Анонсът за нея беше, че пише за ТИМ, което за мен, като журналист, съден от групировката, беше интересна тема. Прочетох я, но не открих нищо различно от това, което с колегите ми издирихме, когато ТИМ ме съдеха. На практика прочетох една купчина от копи-пейст неща, правени от интернет.

И то писани от български журналисти.

Основно. Тук-там имаше някои интервюта, но единственото ново, което научих от тях, е, че ТИМ имат и компания за производство на млечни продукти. Най-много ме подразни и обиди звученето на книгата – как дошъл „големият бял брат“ да ни обяснява ние какви сме дебили и колко ни е страх. А по същото време, според изследване на Българския хелзинкски комитет, срещу мен е бил заведен най-големият граждански иск срещу журналист.

Юрген Рот не те ли потърси да говорите за твоето дело?

Не, нито е споменал за него в книгата си. Писал е за среща с някаква сестра на журналист, която обяснявала колко я е страх. И лансира идеята, че българските журналисти ги е страх, варненци ги е страх и едва ли не всички са се свряли в кожата си и треперят само като чуят името ТИМ. Което въобще не е така. Едно клише, а същевременно, който се е сблъскал с ТИМ, си задава десетки въпроси. Отговори в книгата на Юрген Рот аз не открих.

Впечатлението след прочита на книгата ти са не само критики, но и че ТИМ са невероятни бизнесмени, щом оцеляха и икономически, и физически, и то след влизането ни в Европейския съюз.

Не съм си поставяла никакви амбиции за реваншизъм (б.а. – Невяна бе оправдана през 2008 г. по делото, което ТИМ заведе срещу нея през 2002 г.) с книгата. Изобщо не съм искала тя да звучи като послание „Ау, те са лошите“. Да са живи и здрави. Това как са спечелили първия си милион е най-малкият проблем, защото никой не може да забогатее много, освен ако не е наследил богат роднина. Важното е, като си спечелил едни пари, да ги инвестираш умело – ти да печелиш от тях, но и хората, които работят за теб да печелят добре, градът ти да просперира и да спазваш правилата на феърплея. Критиките ми са, че при ТИМ този феърплей не е много феър. Ако парите, които са дали „под масата“, бяха налети във Варна, градът щеше да процъфтява. Подобно е отношението и към медиите им. Не може да тръшкаш милиони за рушвети, а да държиш журналистите си на мизерни заплати и да не им ги плащаш с месеци. Това не е феърплей.

За какво те съдиха от ТИМ и какво претендираха?

Подробно описание има в книгата. Причината беше един материал – кримиобзор за изминалата година, който публикувахме на 2 януари 2002 г., в който се визираха подозрения за незаконна дейност на ТИМ. Те решиха, че са много обидени и засегнати, и заведоха дело. Аз не съм автор на материала (б.а. – подписан с Иван Иванов), но отказах да обявя кой е авторът и затова адресираха иска си към мен като отговорен редактор. Претенцията им бе за хиляда лева морални щети и 38 000 за материални от сделка, която се била провалила заради публикацията.

Не се ли стресна – ти, семейството ти?

В първия момент ми „падна ченето“, защото 39 хиляди са си 39 хиляди! Направиха опит и да ми наложат запор на апартамента – една панелка в работническия квартал, която по онова време изплащах на ДСК. Но не се впечатлих. Де да знам защо. В крайна сметка доказахме, че материалните щети не бяха консумирани – доказа се, че не са направили никаква инвестиция, която е била провалена от публикацията, тъй като въпросните пари са били преведени след излизането й. Правосъдието в крайна
сметка възтържествува. Междувременно бяхме подслушвани и шантажирани с колегите ми, но всички подробности съм описала в книгата.

Като лауреат на наградата в памет на убитата ирландска журналистка Вероника Герин асоциираш ли се с нея?

Тази награда ми дойде напълно неочаквано. Не мога да се сравнявам с Вероника, тъй като моята книга е мемоаристика на генезиса на една група с легитимно присъствие в икономическия ни живот, докато тези, с които тя се е захванала, не са си били „избелили“ бизнеса. Става дума за нещо много по-различно.

Какви са отношенията ти с ТИМ след делото, което ти спечели?

С Марин Митев (б.а. – единият от създателите на ТИМ) 2-3 пъти пихме кафе в неговия офис. В книгата съм посветила цяла глава как от 2006 г. го кандърдисвам да ми даде интервю. В края на миналата година абсолютно ми беше обещал и пак не се получи, като спря и да ми вдига телефона. Това всъщност е вторият мотив да седна и да си довърша книгата.

От ТИМ знаеха ли, че пишеш книга за тях?

Аз не съм им казвала. Знаеха съвсем малко мои приятели, които карах да четат отделни откъси и да си казват мнението отстрани. Не съм крила, но не съм и тръбила. Дни преди книгата да излезе на 12 май, един ежедневник направи анонс и на сутринта ми се обади Марин Митев да настоява да я прочете. Изпратих му я по имейла и започна цял следобед да ми звъни през пет минути. Първо искаше да откупи авторските права. Отказах категорично и в крайна сметка ме помоли да махна последните две изречения. Оказа се технически невъзможно. Така в крайна сметка Митев се договори с издателката и ТИМ изкупиха целия тираж директно от рампата. Това, което виждаш, е екземпляр от втория тираж.

Какво толкова има в тези безценни изречения?

Нищо особено, не помня дословно, но беше в смисъл, че ТИМ не са си проспали времето и са измъкнали дивиденти от това и че въпросът ще се събуди ли България, още чака своя отговор.

И сега какви са отношенията ви?

Г-н Митев отново не ми вдига телефона. Същевременно половината варненци са убедени, че книгата ми е правена по поръка на ТИМ. Това е, за което говорихме – страхът в главата. Никой не допуска, че съм го направила, без да си координирам действията с тях, и смятат, че това е вид реклама. Салвадор Дали още е казал, че няма лоша реклама.

В този контекст приемаш ли обвиненията, че българските журналисти имат вина за корупцията в България?

Мисля, че журналистите са най-малкият проблем. По-скоро благодарение на тях нещо излиза на светло за обществото. В цялата тази информационна мъгла. Иначе всички се борят за благото на държавата… А често се случва обратното – когато журналист напише такъв тип материал, започват да разследват него! И се връщаме в началото – това тиражира страха и човек си казва „Абе, аз за един месец дето ще „копам“, за да изкарам на някой гадняр кирливите ризи, ще взема по-малко, отколкото ако всеки ден бича информации „ширпотреба“, които са ми дошли в електронната поща“. Това е факт.

Значи май остава само хъс…

Абсолютно. Ако някой се хване, то е или за собствено удовлетворение, или от инат, или защото нещо го е провокирало – въпреки икономическата, политическата и историческата обстановка. Та и разследващата журналистика, както и повечето хубави неща в България стават на инат.
Особено пред избори тръгват едни „доброжелатели“, които казват: „Имам страхотен материал да направиш журналистическо разследване!“. И ти дават една папка, сега вече май е по-модорно с флашки и с касети да се носят, и често някои колеги с радост ги изпльоскват. Най-тъжното е, че с този си 15-минутен „труд“ да прехвърлят „доставката“ на страниците на изданието, в което работят, се обявяват за велики разследващи журналисти.

интервю на Петър Бучков