Стигнало се е до едно много битово съществуване и хората все повече ще имат нужда от истинското изкуство. Това заяви актрисата Елена Петрова в предаването на ТВ „Европа” „Под лупа”. „Хората много бързо обичат, разлюбват, забравят биографията си. Всичко става много бързо и сякаш загубват миналото си, а човек няма ли минало, няма настояще и бъдеще. Смятам, че обръщането към изкуството е един от методите, това да се промени.”, е мнението на Петрова.

ИНТЕРВЮ НА ГАНИЕЛА АНГЕЛОВА

– Напоследък, като че ли повече се свързвате с филмовите роли, а не толкова с театъра. Така ли е? 

– Аз не съм спирала да работя в театъра. Играех в няколко постановки в „Народния театър”, „Сълза и смях”, а сега последните постановки, в които играя се поставят във „Военния театър”. Пътуваме доста из страната и радваме хората. Това е част от работата, аз и всичките ми колеги, никога не можем да разделим нещата и да си кажем сега ще играя само в киното, а сега само в театъра. Опитваме се да балансираме.

– Как балансирате? 

– Изключително трудно е и всичко е за моя сметка. Опитвам се да не ощетявам децата си по никакъв начин. Малкото свободно време, което имам, го отделям за тях. Най-основното и важно нещо е да обичаш работа си. А аз я обичам и не мога да живея без нея. Колкото повече вървя напред, толкова повече искам да се усъвършенствам и да ставам по-добра, защото още не съм станала.

– Критична ли сте към работа си? 

– Да, критична съм.

-Разкажете ни за новата Ви роля? 

– Макбет в момента присъства много силно в личния ми и професионалния ми живот. Всичко, което се случва на сцената, изграждането на героя, минава през теб – изследваш своето вътрешно Аз, мъдростта ти, опита, който си натрупал, преминаваш през душата си, да я пречистиш и да можеш в един хубав вид да я изкараш и да я представиш пред хората. Ние, актьорите, заставаме пред непознати хора и буквално изваждаме душата си и им я хвърляме, с очакването те да я прегърнат, да я стоплят и аплодират.

– Емоцията на публиката ли е най-главното?

– Да, и специално за тази роля извървях труден път и много се съмнявах. Аз съм си такава за всяка роля се съмнявам

– Как Ви промени тази роля? 

– Не мога да кажа как ме е променила, защото всичко все още е много живо и ново. Може би след година ще си дам сметка за това. Надявам се промяната да не е изведнъж, защото няма да е истинска. Човек върви стъпка по стъпка, понякога се връща назад, за да се засили.
Ние не играем по оригиналния текст на Шекспир и по този начин всеки един от моите текстове е като изповед, но не лична, защото все пак не е моноспектакъл. По-скоро е изповедта на лейди Макбет.

-Какво казва лейди Макбет с катарзиса, който преживява чрез тази изповед? 

– Понякога трябва да убиеш мечтите си, за да си създадеш нови. Трябва да реализираш мечтите си, за да продължиш напред. Повече хора са плакали за осъществени мечти, отколкото от несбъднати. Това е моето послание, че трябва да имат избор. Това е най-свещеното право, дадено на човека. Много хора се страхуват да направят сами избор, защото това води след себе си и много отговорности, затова оставят други да избират вместо тях. Тази жена се появява и заявява: ”Аз избирам да извърша това духовно убийство”

– Не е ли най-страшно това духовно убийство? 

– Всичко в този живот е страшно.

– Дори любовта? 

– Разбира се, това е най-страшното, най-разтърсващото нещо.

– Вашата героиня на финала до какви изводи стига? 

– Нямам отговор на това, аз не давам някаква панацея и не казвам на хората как да живеят. Всичко трябва те сами да изживеят, тук и сега. Не искам с този образ да им внуша какво да чувстват, да мислят или да изживяват. Това те ще го решат сами. Аз просто им предлагам моето изживяване, ако и те го почувстват, това ще ме направи много щастлива.

– Какво ще мястото на театъра в бъдеще? 

-Мястото на театъра оттук нататък ще бъде все по-голямо.

– А трябва ли да е комерсиален? 

– Комерсът не е нещо лошо. Това означава, че си уцелил пулса на времето, в което живееш. Комерсиално не означава да предлагаш нещо бързосмилаемо на хората, което да няма вкус и стил. За мен лично влизането в театъра е като влизане в храм – нещо, към което изпитвам безкрайно уважение и причината за това са хората, които го правят. Това ще продължи и през 21 век. Въпреки, че театрите са пълни, че се правят нови филми и сериали, все по-малко се обръща внимание на истинското изкуство. Затова смятам, че все повече хората ще имат нужда от него. Светът се движи толкова бързо, че хората забравят миналото си и ценностите си. Обръщането към изкуството е един от начините това да се промени, защото то е нещото, което оцелява през вековете.

http://www.tvevropa.com/