Варненци са интересни хора. Те не обичат показността /с редки изключения/ и дори когато се разхождат по гезмето /централната улица/ не вървят по средата му, не са шумни и оставят тази привилегия на гостите на града. Трудно можеш да разбереш как се чувства варненецът, когато срещна мой познат и го попитам “Как си?” – получавам отговора “Горе-долу” и с това се изчерпва темата. Варненци обичат да обсъждат материалните постижения на другите, но рядко говорят за своите и в това откривам желание да изместят фокуса от себе си, за да не разберат събеседниците им какво притежават. Това поведение според мен е вид комплекс да не им завиди някой за придобивките или не дай Боже да им ги отнеме. Иначе моите съграждани са предприемчиви хора – във всеки блок има помещение, където се развива дребен бизнес, отделен въпрос е дали държавата помага на варненци да развият начинанията си. Не е лесно да разбереш какво мъчи варненеца, той ревниво пази проблемите и мечтите си и по-вероятно е да ги научиш от трето лице.  Варненци имат и друга характерна черта – признават някого ако успее в София или в чужбина. Смятам, че ако Мариус Куркински с целия талант, който притежава беше актьор в Драматичен театър “Стоян Бъчваров” едва ли щеше да напълни зала 1 на ФК. Не знам на какво се дължи комплексът, че това което идва от столицата е по-качествено от това във Варна, но е факт. Нашият град има талантливи поети, писатели, актьори, художници, певци, но впечатленията ми са, че те не получават признанието, което заслужават. Ако актьорът Симеон Лютаков не беше снимал сериала “7 часа разлика” много варненци нямаше да знаят, че е актьор от местния театър. Това е жалко, защото има негови колеги, които играят не по-лошо от гастролиращите с комерсиални постановки софийски творци. Във Варна отсъства местният патриотизъм характерен за други градове, протестите срещу неуредиците в града също са редки и трябва ножът да опре до кокала /както стана с дупките по улиците и Морската градина/, за да да излязат варненци на улицата. Личният интерес е разковничето към душата на варненеца. Той е трудолюбив, предприемчив, влага средства и сили в бизнеса си и когато някой се опита да му създаде пречки надига глава. Протестният вот по време на избори е запазена марка на Варна, но той показва колко плахи и неуверени сме в защитаването на гражданските си права, за да изпозваме гласа си като единствено средство за изразявене на мнението си.

Съгласен с колежка, която преди време написа, че от Варна никога няма да започне революция, защото сме свикнали да търпим, да търпим, да търпим. Каквото и да сервира живота го приемаме, мърморим малко, но не се обединяваме, за да се преборим с несправедливостта. Нямаме хъса, гордостта и колективното чувство на гърците, няма и кой да ги възпита у децата ни. Варненци, които са известни с пресметливостта и търговския си нюх преди да направят нещо винаги си задават въпросите: “Какво ще спечеля от това? А какво ще загубя?” Как да очакваме от такива хора да участват масово в протест? През последните 20 години в града се заселиха хора от други места, които промениха облика му и вляха свежа енергия. Но тъй като Варна не е родния им град, те нямат сантимент към него, не го възприемат както варненци и не се грижат за чистотата и благосъстоянието му. Факт е, че хората от други градове се подкрепят помежду си, за разлика от варненци, които сме индивидуалисти и гледаме по-лежерно на живота. Тъй като получаваме жилище, бизнес или работа наготово, живеем в град, който предлага повече възможности от другите, ние имаме високо самочувствие, но не сме достатъчно борбени и упорити. Във Варна години наред най-често употребяваната дума беше “далавера”, но вече не е така. Секнаха много далавери и който иска да успее трябва да работи здраво, иначе конкуренцията ще го смаже и прати в миналото. Привърженик съм на теорията, че жителите на всеки град имат своите характерни особености, но специално във Варна едва ли са останали и 1000 кореняци, така че няма да е сериозно да правя генерални заключения. Личните ми впечатления са субективен барометър на промените, които настъпиха в живота на моите съграждани и нежеланието на много от тях да се адаптират към промените. Морската столица не е тази, която беше преди 25 години, хората вече са други, темите за разговор са различни и който не желае да приеме този факт се превръща в мълчаливеца, който стои в края на масата.

Иво Югов