Силата се основава на вида знание, което човек притежава. Какъв смисъл има да знаем непотребни неща? Те няма да ни подготвят за неизбежната ни среща с непознатото.  Нищо на този свят не е даром. Каквото и да имаме да научим, ние трябва да го научаваме по труден път. Човек тръгва към знанието, както се тръгва на война — нащрек, със страх, с респект и с абсолютна увереност. Тръгне ли към знанието или на война по всякакъв друг начин, е грешка и направи ли я, човек може и изобщо да не доживее, за да се разкайва за това. Когато човек е изпълнил тези четири изисквания — да бъде нащрек, да изпитва страх, респект и абсолютна увереност — не може да направи грешки, за които да плаща. При такива условия той не може да се заплита в действията си като глупак. Ако такъв човек се провали или претърпи поражение, той ще е загубил само една битка и няма мъчително да съжалява за това.

Всеки път, когато човек се залавя да учи, той трябва да работи до предела на възможностите си, а границите на това, което ще научи, са определени от собствената му природа. Затова няма никакъв смисъл да се говори за знанието. Страхът от знанието е нещо естествено – всеки го е изпитвал и в това отношение нищо не може да се направи. Но колкото и да ни плаши знанието, още по-ужасно е да си представиш човек без знание.

Всяко нещо е един от милиони пътища. Затова воинът трябва винаги да помни, че пътят си е само път — ако изпита чувството, че не бива да го следва, той не трябва да остава на него в никакъв случай. Решението дали да следва даден път или да го изостави не бива да се влияе от страх или честолюбие. Воинът трябва да се вглежда във всеки път съвсем съзнателно и с изострено внимание. Съществува един въпрос, който воинът непременно трябва да си зададе: „Има ли този път сърце.“ Всички пътища са еднакви: те не водят до никъде. Но път без сърце никога не доставя радост. От друга страна, пътят със сърце е лек — човек не се насилва да го хареса и пътешествието по него доставя радост – докато човек го следва, той е едно с него.

Има един цял свят от щастие, където няма разлика между нещата, защото там няма кой да попита за разликата. Но това не е светът на хората. Някои хора имат суетата да вярват, че живеят в два свята, но това си е само тяхна суета. За нас има само един свят. Ние сме хора и трябва да се задоволим да следваме човешкия свят. Човек има четири естествени врагове: страхът, яснотата, силата и старостта. Страхът, яснотата и силата могат да бъдат победени, но не и старостта. Нейното въздействие може да се отложи, но никога не може да се победи.

Когато мислиш прекалено много за себе си, това ужасно изтощава. В такова положение човек е глух и сляп за всичко останало. Самото изтощение не му позволява да вижда чудесата навсякъде около себе си. Чувството за собствена значимост прави човека тежък, тромав и суетен. За да бъде воин, той трябва да бъде лек и гъвкав. Воинът знае, че е само човек. Едничкото, за което съжалява, е, че животът му е твърде кратък, за да може да досегне всички неща, които би искал. Но за него това не е мъка, а единствено съжаление.

Най-резултатният начин на живот е да живееш като воин. Един воин може да се тревожи и премисля, преди да вземе някое решение, но веднъж вземе ли го, той го следва по своя начин — без повече тревоги и размишления; тепърва го чакат милион други решения. Такъв е пътят на един воин. Когато нещата станат неясни, воинът се замисля за смъртта. Мисълта за смъртта е единственото, което укрепва духа ни.  Златно правило за воина е да взима решенията си толкова внимателно, че нищо, което може да се случи в резултат от тях, да не може да го изненада, а още по-малко да изтощи силата му.

Воинът живее, като действа, а не като размишлява за действията си или пък какво ще си мисли, когато приключи действието. Воинът избира път със сърце, който и да било път със сърце, и го следва; тогава той е радостен и се смее. Той знае, понеже вижда, че животът му ще изтече твърде скоро. Той вижда, че никое нещо не е по-важно от което и да било друго. В живота на воина няма празнота. Всичко е препълнено докрай. Всичко е препълнено докрай и всичко е еднакво. Обикновеният човек прекалено се грижи да харесва хората и самият той да се харесва на хората. Един воин просто харесва и толкова. Той харесва каквото или когото си иска, просто ей-така.

Обикновеният човек е или победител, или победен и в зависимост от това той се превръща в преследвач или жертва. Докато не започне да вижда, преобладават тези две положения. Виждането обаче разсейва илюзията за победа, поражение или страдание. Воинът знае, че чака и какво чака – а докато чака, той не иска нищо, затова и най-малкото нещо, което получи, е повече от това, което той може да вземе.

Волята не е мисъл, нито обект, нито желание. Воля е това, което може да накара човек да успее, когато мислите му казват, че е претърпял поражение. Тя действа въпреки самосъжалението. Волята е която прави воина неуязвим. Средствата от обикновения живот повече не са буфер за него – той трябва да възприеме нов начин на живот, ако иска да оцелее. Всяко късче знание, което става сила, съдържа в ядрото си смъртта като основна сила. Докосването на смъртта е окончателно, затова всяко нещо, докоснато от смъртта, наистина се превръща в сила. Ние сме хора и нашата участ е да учим и да бъдем запокитвани в невъобразимо нови светове. Воинът, който вижда енергията, знае, че нямат край новите светове за погледа ни.

Ние неспирно разговаряме вътре в себе си за нашия свят. Всъщност ние поддържаме своя свят с вътрешния си диалог. И в моментите, когато спрем да си говорим за себе си и за нашия свят, светът винаги си е такъв, какъвто трябва да бъде. Ние го подновяваме, разпалваме и поддържаме с вътрешния си диалог. Не само това, но и когато говорим със себе си, ние избираме и своя път. Така ние правим един и същи избор отново и отново, чак до деня на смъртта ни, защото повтаряме един и същи вътрешен диалог отново и отново, до деня на смъртта ни. Воинът съзнава това и се стреми да спре вътрешния си диалог. Светът е всичко, което е затворено тук: живот, смърт, хора и всичко останало, което ни заобикаля. Светът е непознаваем. Ние никога няма да го разберем, никога няма да разбулим тайните му. Затова трябва да приемаме света такъв, какъвто е: една пълна загадка.

Хората едва ли изобщо разбират, че можем да отрежем всяко нещо от живота си, по всяко време, само в един миг. Докато човек има самочувствието, че е най-важното нещо на света, той не може истински да оцени света около себе си. Той е като кон с капаци — вижда единствено себе си и нищо друго. Когато човек се тревожи, той се вкопчва във всичко от отчаяние, а веднъж вкопчи ли се в нещо, сигурно е, че ще изтощи себе си, ще изтощи този или това, в което се е вкопчил. За обикновения човек светът е непонятен, защото или не се интересува от него или е скаран с него. За воина светът е непонятен, защото е изумителен, страховит, тайнствен, неразгадаем. Един воин трябва да се научи да осъзнава всяко свое действие, защото ще бъде тук, на този свят, за съвсем кратко време, всъщност прекалено кратко, за да стане свидетел на всичките му чудеса.

Човекът, всеки човек, заслужава всяко нещо, което е отредено на хората — радост, мъка, тъга и борба. И естеството на действията му не е от значение, стига той да действа като воин. Ако духът му се е изкривил, той трябва просто да го оправи — да го пречисти, да го направи съвършен — защото в целия ни живот няма по-достойна задача. Не оправиш ли духа си, то е все едно да търсиш смъртта, а това означава да търсиш нищото, понеже смъртта и без друго ще ни настигне. Да търсиш съвършенство на воинския дух е единствената достойна задача за нашия мимолетен живот, за човешката ни природа. Най-трудното нещо на света е да възприемеш нагласата на воин. Няма полза да тъжиш, да хленчиш и да оправдаваш тези чувства, като си мислиш, че вечно някой ти причинява нещо. Никой нищо не прави никому, още по-малко пък на един воин.

Няма значение как е бил възпитан човек. Начинът, по който прави всяко нещо, се определя от личната сила. Човек е само сумата от личната си сила и тази сума определя как ще живее и как ще умре. Личната сила е чувство. Нещо като чувството, че си роден с късмет. Или може да се нарече нагласа. Личната сила е нещо, което човек придобива с цял един живот на борба. Самоувереността на воина не е самоувереността на обикновения човек. Обикновеният човек търси потвърждение в очите на страничния наблюдател и нарича това самоувереност. Воинът търси безупречност в собствените си очи и нарича това смирение. Обикновеният човек се вкопчва в ближните си, докато воинът се вкопчва единствено в безкрайността.

Ако воинът иска да успее в каквото и да било, успехът трябва да се постигне спокойно, с много усилия, но без стрес или вманиачаване. Вътрешният диалог придържа хората към всекидневния свят. Светът е такъв или инакъв само защото ние непрекъснато си казваме, че е такъв или инакъв. Когато воинът се научи да спира вътрешния си диалог, всичко става възможно; и най-невъобразимите неща стават постижими. Воинът приема съдбата си, каквато и да е тя, и я приема с пълно смирение. Той приема смирено себе си такъв, какъвто е, не като повод за самосъжаление, а като живо предизвикателство. Когато спре вътрешният диалог, светът се разпада и на повърхността излизат някои наши изключителни страни, които дотогава сякаш са били строго охранявани от думите.

Смирението на един воин не е смирението на просяка. Воинът пред никого не свежда глава, но и не допуска никой да свежда глава пред него. Просякът, от друга страна, непрекъснато пада на колене и ближе подметките на всеки, който му се струва по-горен от него; но в същото време той иска от по-нискостоящия от него да ближе неговите подметки. Един воин побеждава не като си блъска главата в стената, а като я преодолява. Воините прескачат стените, а не ги разрушават.

Един воин трябва да възпита в себе си чувството, че разполага с всичко необходимо за това удивително пътешествие, което е неговият живот. За воина единственото важно нещо е, че е жив. Животът сам по себе си е достатъчен, самообясняващ се и завършен. Така че изобщо не е самонадеяно да се каже, че да си жив е най-върховното преживяване. Обикновеният човек смята, че да се отдава на съмнения и терзания е белег на чувствителност, на духовност. А същинската истина е, че обикновеният човек няма нищо общо с чувствителността. Да бъдеш воин не е просто въпрос на желание. То е по-скоро непрестанна борба, която продължава до сетния миг от живота ни. Никой не се е родил воин, точно както никой не се е родил обикновен човек. Ние изграждаме от себе си едното или другото.

Само като воин може човек да издържи по пътя на знанието. Воинът не може да се оплаква и за нищо не съжалява. Неговият живот е едно непрекъснато предизвикателство, а предизвикателствата не могат да бъдат добри или лоши. Предизвикателствата са си просто предизвикателства. Основната разлика между обикновения човек и воина е в това, че воинът приема всичко като предизвикателство, докато обикновеният човек приема всяко нещо като благослов или проклятие. Тайната на воина е, че вярва, без да вярва. Но очевидно един воин не може просто да заяви, че вярва и толкова. Това би било твърде лесно. Пък и ако само вярва, без никакво усилие, това би го освободило от задължението да изследва ситуацията. Когато на воина му се наложи да вярва, той го прави по свой избор. Воинът не просто вярва, той трябва да вярва.

Невъзможно да се отървеш завинаги от самосъжалението; то си има определено място и роля в живота, има свой отличителен облик. Така че самосъжалението се задейства при всеки сгоден случай. То има своя история. Затова промениш ли облика на самосъжалението, това значи да го махнеш от видното му място. Човек променя облика на нещо, като промени съставните му елементи. Той прибягва до самосъжалението, защото поради чувството си за собствена значимост смята, че заслужава по-добро положение или отношение или защото не желае да поеме отговорност за действията, които са го довели до състояние, пораждащо самосъжаление. Да промениш облика на самосъжалението означава да прехвърлиш на второстепенно място елемент, който дотогава е бил важен. Самосъжалението все така си остава съществена черта, но сега вече е изтласкано на заден план — така, както са били някога на заден план и без изобщо да се използват представата за надвисналата смърт, смирението на воина, отговорността за собствените действия до момента, в който човек е станал воин.

Когато човек няма какво повече да губи, той става смел. Ние сме плахи само когато имаме нещо, за което все още можем да се вкопчим. Всеки човек разполага с достатъчно лична сила за нещо. Разковничето на воина е да отдели личната си сила от своите слабости, за да постигне целта си на воин. Един воин никога не попада в обсада. Да бъдеш в обсада означава да имаш лични притежания, които могат да бъдат блокирани. Воинът няма нищичко на света освен своята безупречност, а тя не може да бъде застрашена от нищо. Воинът има наум само една мисъл — свободата. Една от най-великите сили в живота на воините е страхът, защото той ги подтиква да учат. Воините имат една по-далечна цел, предопределяща действията им, която няма нищо общо с личната облага. Обикновеният човек прави нещо само ако има изгледи за облага. Воините не действат заради ползата, а заради духа.

Няма цялостност без тъга и копнеж, защото без тях няма нито трезвост, нито доброта. Мъдрост без доброта и знание без трезвост са безполезни. За да следва пътя на знанието, човек трябва да е с много богато въображение. По пътя на знанието нищо не е така ясно, както бихме искали да бъде. Непознатото е нещо, което е скрито от човека, забулено може би от ужасяващ контекст, но въпреки това е достижимо за човека. Непознатото в даден момент става познато. Непознаваемото, от друга страна, е неописуемо, невъобразимо, непонятно. То е нещо, което никога няма да опознаем, и все пак го има — изумително и същевременно ужасяващо в своята необятност. Непознатото присъства постоянно, но е извън възможностите на нормалното ни съзнание. Непознатото е безполезната част от обикновения човек. А е безполезна, защото обикновеният човек не разполага с достатъчно свободна енергия, за да се добере до нея.

Това, което отваря пред човек пътя на воина, е детронирането на чувството за собствена значимост. И всяко нещо, което воинът прави, е насочено към постигането на тази цел. Едно от най-драматичните неща в човешката същност е пагубната връзка между глупостта и себеотразяването. Именно глупостта принуждава обикновения човек да отхвърля всичко, което не отговаря на собствените му себеотразяващи го очаквания. Например като обикновени хора ние сме слепи за такова изключително късче познание, което е на разположение на човека: съществуването на събирателната точка и факта, че тя може да се мести.

Затруднението на човека е, че той интуитивно долавя своите скрити възможности, но не се осмелява да ги използва. Затова воините казват, че окаяното положение на човека се дължи на борбата между собствената му глупост и невежеството му. Човек сега, повече отвсякога, има нужда да бъде научен на нови идеи, които се отнасят преди всичко до вътрешния му свят — а не социални идеи, идеите на човека, изправен пред непознатото, изправен пред личната си смърт.

Откъс от книгата: «Колелото на времето» от Карлос Кастанеда