Филмът „Чужденецът“ спечели наградата на публиката на фестивала „Златната роза“ и награди от филмови фестивали в Ню Йорк и Лос Анжелис, но българската критика го напада незаслужено, смята режисьорът Ники Илиев. Той казва в интервю за предаването „Под лупа“ на ТВ „Европа“, че филмът е сниман с частни средства, а не с пари от държавата и затова дължи нещо на зрителите, а не толкова на критиката.

ГАНИЕЛА АНГЕЛОВА

–  Филмът ти „Чужденецът” получи множество международни награди, включително наградата на публиката на фестивала „Златната роза”. Мисля, че това е най-важната награда. 

– Ами за нас е така. Журито е от 5 човека, а в залата имаше 500 души, които гласуваха, и за нас това е показателно. При избора на зрителите няма политика, няма място за други фактори, които понякога натежават. Мисля, че тази награда си беше доста чиста и ние си я приехме с голяма радост.

–  Не е ли парадокс, че публиката харесва филма, той има награди от Ню Йорк и Лос Анжелис, пък тук, в България, като че ли критиката си затваря очите за него. 

– Те не си затвориха очите, а каквото можеха да излеят негативно спрямо нас, го направиха. Усетих нещо като лично отношение. Други филми, които са спонсорирани от Националния филмов център, не бяха така силно нападани. Изведнъж ние се оказахме неудобни и имаше страшно много нападки срещу нас. Ние не им дължим нищо, защото те не са ни отпуснали пари. Ние дължим нещо на зрителите. Както и да е. Можеха просто да кажат, че филмът не им харесва, но те казаха доста повече неща.

–  Обиди ли те това? 

– Малко – да. Не за друго, а защото няма уважение към работата, която сме свършили. Най-малкото, защото някои правят филми с милиони държавни пари, които не достигат до публиката, а ние сме направили филм с частни средства, при това с доста по-малко и сме стигнали до много повече зрители и вече имаме награди не само в България. Обиди ме, защото за мен е важно мнението на всеки човек, независимо дали е филмов критик или е зрител, гледал филма в Банско, Козлодуй, Враца или София. Не мога да кажа – не ми пука за критиците, защото ми пука за всеки зрител.

–  Кажи за наградите, първо от Ню Йорк ли да почнем?

– Ами те малко разбъркано дойдоха наградите. Първо беше от „Златната роза”, пък двата фестивала и награждаванията в САЩ малко се застъпиха. Първо отидохме в Ню Йорк, като закъсняхме там, и взехме наградата за най-добър чуждестранен филм. А след няколко дни получих мейл от Лос Анжелис, това беше комедиен фестивал там, че филмът печели наградата за най-добър пълнометражен филм и за най-добър сценарий.

–  Как се почувства тогава? Когато взе приза, какво каза? 

– Аз всъщност взех лично първия приз, този от Ню Йорк. В Лос Анжелис присъствахме на откриването и прожекциите, но не и на самия финал. Естествено, наградата дойде абсолютно неочаквано, аз бях с дрехите, с които пътувах със самолета, докато всички останали бяха с официални рокли и смокинги.

–  Гледаха ли те странно?

– Ами, не, когато се качих на сцената и казах, че току-що пристигам, всички се засмяха и разбраха защо съм облечен така. Нямах измислена реч, казах нещо, хората се позасмяха, но това не беше важно, а, че осъзнавах, че сме получили награда, което, честно казано, не си го бяхме мислили. Правихме филма, защото ни се правеше, от любов към киното и с желание той да бъде видян от колкото се може повече хора.

–  Това международно признание вдига летвата...

– Да, отговорността е по-голяма. Сега това беше първи филм и общо взето правехме всякакви неща, каквото ни падне. Имаше някои неща, които не доизпипахме. Например сцената, в която Саня влиза във фонтана, за да се разхлади, я снимахме в последния момент в Гърция, излъгахме, че снимаме документален филм, някак си стана твърде импровизирано. Не трябва да се прави така, но ние го направихме и в крайна сметка се получи. Затова сега си взехме поука, че трябва да се отнесем по-сериозно, най-малкото като подготовка. Малко или много вниманието на зрителите в България и чужбина почва да тежи. И искаме да го оправдаем, да направим нещо по-добро от първото. Може би ще е по-трудно, не знам.

–  Пак е комедия. 

– Пак е комедия, но има и други елементи. Но не искам още да издавам сюжета, разказва се за приятели от детинство, които се срещат след 15 години и преоткриват приятелството.

–  Вярно ли е, че в чужбина не са вярвали, че Лещен е истинско място, а не декор за филм? 

– Като излъчихме филма в Марбея, много от чужденците бяха заинтересовани от българите, които играеха, и от това село. Хората си мислеха, че това е декор. Пък ние и да искахме, нямаше как да направим декор, защото е много сложно. Но много харесаха селото. Един имейл получихме от Канада, от фестивал на европейското кино, от който ни благодарят, че сме представили България в хубава светлина. За нас това е важно. Може да не се случват много хубави неща в нашата страна, но да правиш филми е отговорно и трябва да ги правиш повече с идеална цел.

–  Какъв компромис не би направил?

 – Може би със собствения си вкус. Търсим обаче златната среда – неща, които ние харесваме, но да харесват и на зрителите.