Ако застреляме всички икономисти, те пак ще продължат да спорят, казва Бърнард Шоу. Нашата нископлатена действителност е плод на шоковите терапевти на прехода, които експериментираха своите кабинетни идеи как да се ремонтира тоталитарната ни икономика. Всичко от комунистическия период се оказа тумор, който трябваше да бъде унищожен докрай и да се започне не от нулата, а поне от минус две. Рушенето на работещите отрасли се извърши с огромно педантично внимание, но когато се стигна до съграждането на каквото и да било, нещата забуксуваха: малко туризъм, малко услуги, малко строителство, малко търговия, много проституция, нищо повече. Онзи ден, докато пазарувах в голям супермаркет, попаднах на продавачка, която плачеше, докато ме обслужваше. Попитах я защо плаче, тя отвърна, че се очаквали съкращения, страхувала се да не загуби работата си, била на 50, а първо изхвърляли по-възрастните. Чудех се как да я успокоя, не можех да  кажа, че безработицата е проблем на всяко общество и че при 5% безработица в Япония самоубийствата нарастват до 30 000 души годишно.Точно излязох от магазина и се сблъсках с жена, носеща табела “Болна съм от рак, помогнете!” Винаги съм смятала подобни табели за трикове на мошеници, но уви, понякога зад тях стоят хора с истински тежки съдби. Експертите на прехода, обзаведени с неуместно самочувствие, ни внушават, че е нормално всекидневно да се сблъскваме с огромни дози нещастие и болка, да ги подминаваме без капка човешко състрадание и да обявяваме тези хора за “мързеливците на остатъчното комунистическо мислене”, които не желаят да работят и изобщо да схванат как действа новата демократична обществено-икономическа система.Никой от експертите не споменава истината. Че неработещата кухо-схематична икономика е ключова заплаха за бъдещето на нашата малка държавица. Явно средствата за притъпяване на мисленето, използвани от тоталитарната държава, имат твърде нищожна резултатност в сравнение с някои инструменти на глобалната демокрация. Като например “информационното програмиране” на елитите в различните държави. Вмешателството през една контролирана свобода дава завидни резултати, маскирани с фрази като “кредитен рейтинг”, “чужди инвестиции”, МВФ, “европейски фондове, доклади, мониторинг” и пр.
Ние живеем сред смесица от префърцунено политическо говорене и огромна нищета. Илюзорен свят от изкуствени думички, с които управниците ни биват управлявани. Подарената дребна свобода на народа е незначителна придобивка, отклоняваща вниманието от по-важния стратегически намордник: държавническото послушание. Една опустошена страна няма сили за самозащита от социалния дарвинизъм на международните отношения. Именно докато Ирак е в пълен разпад, западните “експерти на прехода от иракска диктатура към иракска демокрация” съчиниха свой закон за иракския нефт, който дава възможност на чуждите петролни компании да реализират максимум приходи без особени ангажименти.Светът е във всеобхватна война, неофициално дефинирана, това е война за ресурсите на планетата. Въпросът е каква е нашата национална защитна стратегия по отношение на капиталите, талантите, пазарите и бъдещето?! Не спим ли, докато светът гори?! Защо у нас чуждият интерес е превърнат в догма, в наше задължение?! Натискът на чуждестранните партньори за сключване на сделки, неизгодни за България, е естествен, разбираем и очакван, но безупречното съгласие на нашите политици е забележителна патология.
Това говори за определен генезис на българския политически комплекс. Добрият държавник използва камъните, хвърлени по него, за строеж на мостове. Тъкмо обратното, българският политик е с дребни мераци, тесен кръгозор и без никакви велики идеи. Може да се твърди, че обобщеният, събирателен образ на българския управленец има същност, доста закъсняла в развитието си. Той е полукултурен откъм отговорности, полуподготвен да защити националния интерес, полуизправен пред чуждите величия, полуизпълнен с полудостойнство. Дълбоко нелюбопитен към света, незаинтересован. Всичко тръгва от това, че България винаги е била принудена да догонва световната култура. След Освобождението делът на интелигенцията у нас е едва 3%, когато в Швеция например е 28%. Затова страхопочитанието към чужденците е огромно. Забраната на ГМО и фракинга се дължи единствено на суетата на министър-председателя, а не на разума, но той още не е решил какво повече иска – народът да го харесва или чужденците. Българският елит никога не е бил организатор на колективната самозащита на тази страна. Сред основните качества на управляващите в нашата история най-силно винаги се е откроявала безидейността. След това чуждопоклонството. Така е било и преди, и след 1944-та. Така е и сега.

Калина Андролова

trud.bg