„По този път има и отклонения и човек е достатъчно слаб като същество на тази Земя, за да залитне в тези отклонения. В което няма нищо лошо. Но когато не знаеш къде ти е целта и къде ти е краят, ти вече си само отклонение“, казва в предколедно интервю предаването „Под лупа“ на телевизия „Европа“ актьорът Христо Мутафчиев.
ГАНИЕЛА АНГЕЛОВА
– Как се чувстваш?
– Аз винаги се чувствам добре, а преди тези празници – още повече.
– Критичен ли се съм себе си?
– Критичен съм, но не си го признавам.
– Перфекционист може би?
– Чак перфекционист…
– Фактът, че имаше периоди, в които не слизаше от сцената…
– А, да. 28-29 представления на месец. Но това предстои отново, знам го. Покрай събитието, през което преминах, преосмислих някои неща, и разбрах, че някои крайности не са ми необходими.
-Стана ли по-добър от това?
– По-добър? Не.
– Няма ли някаква промяна? Казваш, че трябва да се обръща внимание на дребните неща?
– Това не е промяна. Това е досещане, че има и други неща. Че има някои неща, на които не съм обърнал някакво внимание преди време и че е хубаво да им обърна по-специално внимание. Но това не е промяна. Промяна е след инсулта да стана гей.
– Е, чак това не, но все пак някакви възгледи не ти ле се пречупиха?
-Не. Не ми се пречупиха, да.
– До къде стигна възстановяването?
– Все още съм по пътя. Най-хубавото на това, което се случва в момента, е, че знам къде е финалът на пътя.
– Това е най-хубавото.
– По този път има и отклонения и човек е достатъчно слаб като същество на тази Земя, за да залитне в тези отклонения. В което няма нищо лошо. Но когато не знаеш къде ти е целта и къде ти е краят, ти вече си само отклонение. Не знаеш къде ти е посоката, а само се литкаш в отклоненията. И няма финал. На мен ми е ясно каква ми е целта и къде ми е краят на пътя. Въпросът е, че непрестанно някакви малки камъчета ми се мъкнат в краката.
– Е, няма път без малки камъчета.
– Не обичам малките камъчета. Обичам големите камъни.
– Тях ги виждаш отдалеч.
– Не е до виждане. Свикнал съм, като ходя до Карлово, покрай реката, от камък на камък да се качвам, а не по пътеката отстрани. И когато са големи камъните, аз почти тичам. Когато са малки, може да си изкълча крака, да падна във водата и така нататък.
– Имало ли е момент, в който не си виждал крайната цел?
– Непрестанно съм в някакъв мираж. Виждам финала, но това е като маранята през лятото. Непрестанно ти се струва, че пътят или свършва, или има завой. Непрестанно виждам миражи. Това е само, защото искам да стигна много бързо до финала. Не е обезверение.
– Спор няма. Мисля, че си един от най-позитивните хора.
– Много хора си мислят, че това е поза. Ето, той казва тези неща, защото е известен и трябва да ги каже. Не, не ги казвам, защото трябва да ги кажа. Ако трябва да кажа нещо, трябва да го кажа на висок глас, но не за телевизия, със сигурност. Не съм обезверен по пътя, просто искам да е по-бързо. Това е.
– Кое крепи вярата ти? Предстоят най-хубавите празници, именният ти ден?
– Крепи ме това, че именно защото се казвам Христо, Господ ми обърна внимание и ме хвана за яката. Това крепи вярата.
– Колко често отправяш поглед нагоре?
– Когато имам нужда. Не парадирам с това. Не ходя в църква, защото там е Господ.
– Е, той не е там.
– Да де, ама много хора си мислят, че е в църквата. За мен вярата е някъде дълбоко-дълбоко в сърцето и дълбоко в моята душевност.
– На Коледа сигурно ще бъдеш със семейството. С Елица, с трите деца?
-Задължително.
– Имате ли някакви традиции?
– Трябва да слизам до мазето за дърва. В Карлово в апартамента имаме печка на дърва. На Коледа трябва да е топло. За мен Коледа е свързана с топлина. Най-хубавото е, че на Коледа се връща топлината.