На 14 октомври 2012 г. милиони хора гледаха на живо в интернет как австриецът Феликс Баумгартнер скочи от малко над 39 километра в проект, който постави едновременно няколко световни рекорда, включително преминаването на звуковата бариера от човек без помощта на двигател. Описвайки преживяното, той каза, че падането се е оказало „малко по-трудно“, отколкото си е представял и че е трябвало да преодолява смъртоносно попадане в свредел. „Помислих си, че ще продължи малко, но въртенето ставаше все по-бързо. За няколко секунди ми се струваше, че съм изгубил съзнание. Не почувствах удара на звуковата вълна, защото бях зает с това да стабилизирам положението си“, разказа той.
Думите на Баумгартнер като че ли могат да се приложат към много от големите събития на отиващата си 2012г. и особено за Европа. Годината се оказа „малко по-трудна“, отколкото мнозина са се надявали. Заради Гърция и южната си периферия през пролетта еврозоната като че ли за няколко секунди „изгуби съзнание“ и в месеците след това трябваше усилено да се бори за излезе от смъртоносна дългова спирала. В края на 2012г. ситуацията сякаш е стабилизирана. Макар за 2013г. икономическите прогнози да са за стагнация и нищожен растеж, критичната точка на Голямата рецесия изглежда премината.
Отиващата си година не донесе спокойствие след напрегнатата 2011г., белязана най-вече от събитията в арабския свят. Продължи търсенето на стабилност и все по-очевидно намирането й няма да бъде в западния либерален и демократичен модел. Както в засегнатите от революциите страни в Близкия изток и Северна Африка, така и в Русия и няколко страни в Източна Европа гражданите се борят за правата си, а правителствата се опитват да изграждат собствени системи за контрол над колкото може по-голяма част от управлението и държавата.
Заетият с оцеляването си Европейския съюз и превзетите от предизборна треска САЩ нямаха много време и сили да се занимават с нещо извън себе си. Разделението се увеличи и от двете страни на Атлантика расте напрежението и протестите срещу неизбежните антикризисни мерки. Китай, от своя страна, смени ръководството си, но заложи на хора с традиционно, а не с модерно, политическо мислене.
Иначе не че през годината нямаше важни за паметта на поколенията събития – като откриването на бозона на Хигс от учените в CERN или лавината от спортни рекорди на олимпиадата в Лондон – но светлината им трудно пробива през мъглата на кризата. Няколко водещи държави смениха лидерите си като една от важните промени стана във Франция. След 17 години начело десницата на Никола Саркози бе изтласкана от надеждите, че левицата на Франсоа Оланд ще покаже по-добър път за излизане от кризата. Изненадващо много подкрепиха и крайни каузи – на националистите и комунистите. Скоро реалността охлади ликуващите по улиците на Париж, а Европа месеци наред чака да види как прагматичният германско-френският тандем „Меркози“ се превръща в идеологизираният „Мерколанд“.
В Русия надеждите, че с годините на Дмитрий Медведев страната е поела към политическа и икономическа модернизация, се изпариха с начина, по който бе направена рокадата с Владимир Путин – на практика четвъртото му възкачване на най-високия пост. Завърнаха се антизападната реторика, преследванията на опозицията и сравненията с времената на брежневския застой в СССР. Политолозите говорят, че той има съвсем реални шансове да остане в Кремъл до… 2024г. (т.е. с още два мандата по 6 години).
В Украйна – друга важна за Европа многомилионна страна, изборите показаха, че страната отстъпва от демократичния напредък. В Грузия – кавказката емблема за бързи, макар и често налагани с твърда ръка, реформи, най-богатият човек в страната Бидзина Иванишвили събори управляващите на парламентарни избори. Медиите кръстиха случилото се „контрареволюция на розите“ сред подозрения за близки връзки на Иванишвили с Москва (докато живееше в Русия той предпочиташе да се нарича Борис). Победителят обеща да ремонтира системата така, че да не зависи от един човек и обръчите му от приближени. След което назначи за министър на енергетиката Каха Каладзе – известният футболист от „Милан“ и грузински национал.
Във Венецуела президентът Уго Чавес продължава да се крепи на президентския пост, но го предава собственото му здраве, а след него привържениците му не знаят на кого да се осланят. В Латинска Америка левите управления залагат повече на патриотизъм, популизъм, национализации и романтика по Фидел Кастро. Привържениците на демократи и републиканци в САЩ бяха обект на мащабно организирани кампании за мобилизирането им да гласуват на изборите за президент и представители в различни федерални и щатски законодателни органи. Цената за изкарването до урните на почти 129 млн. души през 2012г. стана рекордно висока – близо 6 млрд. долара. С 51% от гласовете Барак Обама получи втори шанс за лозунга си от 2008г. Yes, we can, макар че магията се изпари.
Битката за и против ислямизацията на арабския свят – от Мароко до Бахрейн и от Ливан до Мали – продължи с неясен изход и изблици на насилие. Сирия се превърна във все по-заплитащ се кървав възел, чието разсичане изглежда все по-трудно заради интересите на големи световни сили като САЩ, Русия и Западна Европа, или на регионални като Иран, Израел и Турция. Жертвите са около 40 000, а за близо 400 000 бежанци тези интереси са безкрайно далечни – те просто искат да сложи край на кръвопролитието и разрухата.
За хората от Балканите всичко това (включително присъствието на муджахидини) донякъде напомня на разпада на Югославия. Но има една много съществена разлика – режимът в Дамаск има внушително количество химическо оръжие, а употребата му или загубата на контрол над него може да има ужасяващи последици. Както и да бъде повод за международна военна интервенция.
В Египет – най-многолюдната и най-важната страна от „Арабската пролет“ – президент стана Мохамед Мурси, представител на обявеното десетилетия наред извън закона движение „Мюсюлмански братя“, изиграло важна роля в свалянето на Хосни Мубарак. Но само за половин година действията му разгневиха хиляди египтяни, според които борбата им за промени, свобода и по-добър живот могат да се окажат безполезни и една диктатура да бъде сменена с друга.
Протести, но този път най-вече в защита на заможен начин на живот, който очевидно не може да се поддържа повече, изкара на улицата и стотици хиляди европейци. В закъсалите икономики от Португалия до Гърция протестират в защита на социален модел, за който икономиките им нямат достатъчно сила. Робърт Скиделски, преподавател в университета „Уоруик“, коментира през годината, че след стабилизирането на финансовия сектор по света малцина са се замислили, че нуждата на банките от средства е и защото има търсене на кредити. „Това поставя въпроса за корените на кризата в малко по-различна светлина. Виновни са не толкова хищните кредитори, колкото безотговорните или самозаблуждаващи се хора и фирми, взимащи кредити. И възниква въпросът: Защо хората искат толкова много да взимат заеми? Защо в дните преди рецесията съотношението между доходи и задлъжнялост на домакинствата достигна такива висоти?“, пита Скиделски.
Отговорът му е в растящото неравенство в разпределението на доходите – че за последните 30 години средните доходи не растат или дори намаляват, което означава, че богатите са обирали каймака от растежа на икономиките, а останалите са се справяли с растящите стандарти като са потъвали в дългове. Според него е невъзможно в създалата се ситуация да се раздвижи потреблението като банките убедят задлъжнелите домакинства да започнат да взимат още заеми. Единствено правителствата могат да го направят – но не за още заплати, бонуси и премии, а за обществени и инфраструктурни проекти.
Само че през 2012г. Европа се движеше в обратната посока – към съкращаване на държавните дългове и намаляване на бюджетните дефицити. Зависимите от бюджетни средства първи излязоха на улицата, а понеже държавата е голям разпределител на финансов ресурс в европейските икономики, това повлече и бързо растяща безработица. А хората без работа започнаха да се обръщат и срещу европейския проект, от който – според тях – вече имат повече вреда, отколкото полза.
Дали през 2013г. реформите в ЕС най-после ще започнат да дават плодове, а жителите на Европа ще приемат, че не може да я карат, както досега…?
dnevnik.bg