Известният актьор е роден на 24 октомври 1958 г. в София. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” през 1982 г. От 1985 до 1992 е в състава на Младежкия театър, след това е в трупата на Народния театър „Иван Вазов”.  От 2003 г. играе в Малък градски театър „Зад канала”. Носител е на наградите:  „Златна маска” на Международния театрален фестивал „Охридско лято“, „Икар“ за ролята на Едгар в спектакъла „Мъртвешки танц“, „Аскеер” през 1996 г. за ролята на мъжа от „Нирвана” на К. Илиев с режисьор М. Младенова, „Аскеер” през 2007 г. за Едгар от „Мъртвешки танц”, Риека 2007 за главна мъжка роля, „Златна ракла 2000“ за „Пясъчен часовник” с режисьор Г. Дюлгеров

– Г-н Пенев, с какви очи гледате сериала „Под прикритие” и героя си Емил Попов?

– Винаги с голям интерес, защото сериалите се снимат много по-динамично, отколкото игралното кино, и няма време за достатъчно обмисляне и анализ на нещата. Разчита се на спонтанността и това, че сме достатъчно добри артисти, за да можем лесно и бързо да се справяме с всички ситуации. Между снимките и излъчването минават месеци, поради което аз много бързо забравям какво точно съм правил. Изключително съм горд, че съм част от екипа на „Под прикритие”. Продуцентите от БНТ, „Камера” и SIA са си свършили великолепно работата, не случайно филмът е продаден на американска дистрибуторска фирма, която го разпространява в целия свят. И тогава ежбите ни – местни, провинциални, междутелевизионни кой какъв рейтинг има, отиват по дяволите. Защото, когато си продаден в Китай, трудно може българският рейтинг да се изправи срещу това.

– Подготвяхте ли се специално за тази роля?

– Единствената ми подготовка е шансът, че съм роден на две крачки от МВР и съм облъчен от детството си. Първо учех в VI училище и всяка сутрин, минавах покрай сградата на министерството, галех лъва и си влизах в училището. После се преместих в VII училище и прозорците на класните ни стаи гледаха в двора на МВР. Така че това ми е единствената подготовка. Но и в изграждането на героя ми се акцентира не толкова на спецификата на работата, а на човешките взаимоотношения и състояние. Изключително удовлетворен съм, защото от МВР първо ме наградиха за издигане на имиджа на българския полицай, а наскоро и техният синдикат ми издаде карта. Тя е на мое име, а не реквизит от филма. Това е най-високата оценка, която един актьор може да получи като признание, че добре си е свършил работата в съответната роля.

Давам си сметка, че нито Мишо Билалов, нито Захари или пък Мариан и Сашо могат да получат награди от българската организирана престъпност, но пък всички те вършат работата си гениално. На мен ми е изключително приятно, че съм в такава компания и по сценарий имам такива противници. Те като актьори са изключително добри и е вдъхновяващо да седиш срещу тях.

– Предстоят ви снимки за новия сериал „Недадените” за спасяването  на българските евреи. Там играете митрополит Кирил, който по-късно става патриарх. В момента България е в подготовка за избор на патриарх. Каква личност трябва да се търси?

– Не мога да дам точно мнение. Вижте папа Йоан Павел Втори колко беше симпатичен и колко хубави неща направи макар позицията му да не предполагаше всичко това. Искам църквата да е част от живота на хората по деликатен и тих начин, не шумно и възбудено крякащо, а смирено да се опитва да пречиства наистина болните ни и задръстени души. Да е морален коректив на всичко, което се случва, да възвръща смисъла на думите „достойнство” и „чест”. И да внушава, че вярата в нещо по-голямо, по-могъщо от нас, да ни дава онова, което нищо материално  не може да ни даде.

– Преподавате актьорско майсторство в НБУ, студентите ви знаят ли кой е патриарх Кирил?

– Мисля, че не. Не ги подценявам, младите са такива – не се интересуват много от нещата, които са били. Познавам добре дъщеря ми, която е на тяхната възраст, и съм сигурен, че при цялото й добро възпитание и всичко, на което с майка й сме я учили, тя не знае кой е патриарх Кирил.

– Гласът ви звучи зад кадър в предаването на БНТ „История.бг”. Познава ли българинът миналото си?

– Не съм сигурен, че средностатистическият българин много се интересува от история, но не това е проблемът. Проблемът е в генетично слабата памет, която има българинът. Даже и да знае, той много бързо забравя! Дори и нещата, които лично са му се случили. Българинът продължава да прави грешни избори не на базата на натрупания си опит, а на базата на някаква инфантилна емоционалност. Така че историята е изключително важна заради натрупването на опит и извличане на поуки от грешните стъпки, които сме направили. В някои страни има приказка „постъпва като българин” – става дума за човек, който не е достатъчно мъдър, за да направи тези избори, не обмисля достатъчно и не свършва добре работата.

– Тази седмица мина под знака на сблъсъка театрали срещу „Пайнер” заради европарите, които тази фирмата получи като субсидия. Как ще коментирате ситуацията?

– Не знам по какъв механизъм точно се отпускат тези средства, но никой не дава пари просто ей така. Вероятно „Пайнер” са защитили добре проекта си при кандидатстването. Ако някой друг има претенции, да кандидатства по същия надлежен път и да получи тези пари. Не мисля, че някой в ЕС се интересува дали „Пайнер” е близка на управляващите в България в момента и дали продуктът, който произвежда, е с високохудожествени качества. Мисля, че ги интересуват чисто финансовите параметри, това е като да получиш кредит от банка – трябва да си добре обоснован.

Преди години, когато чалгата тъкмо се беше зародила, синът на Питър Брук –  най-големия жив театрален режисьор според мен, беше тук във връзка с едно представление. Каза ни: „Искам задължително да отида в чалга клуб, чувал съм великолепни отзиви.” Когато чухме това, всички изумяхме „Как така? Там не стъпва човешки крак едва ли не, та ние ще отидем”. Но той „Много държа, непременно трябва да отида.” И отиде и се забавлява изключително много. Когато е за един път и не е постоянен акустичен фон, вероятно е симпатично и добро. Пък и аз си мисля, че в някои от чалга парчетата, когато са добре направени и изпипани, има енергия, потентност, заряд, онова, което въздейства. В крайна сметка изкуството е, за да въздейства, а не да седнем и пишем трактат върху парчето, което някой е изпял.

– Спектакълът „Арт”, в който играете, поставя темата за начина на възприемане на изкуството. Разбира ли го публиката?

– На 13 февруари ще играем юбилейно представление за 13-годишнината на спектакъла. След като го гледат толкова години, значи хората го разбират, макар че не съм сигурен на какво ниво. Пиесата поставя въпроса позволено ли е на страничен човек да се намесва в едно произведение на изкуството, да го коригира, осъвременява, да му „вдъхва” нов живот. Точно такова нещо се случи с Паметника на Съветската армия. Акция, която изключително много ми харесва като идея, цветове, фантазия. Но реализацията беше кощунство – не ми харесва тайно и кокошарски нощем да боядисаш чуждо произведение на изкуството. Има съвременни средства – направи гигантография! Сложи я пред истинската скулптура и я нарисувай легално пред всички. Или направи триизмерна прожекция върху нея. Но не я бастиствай!

– Вие самият какво научихте от студентите си?

– На неща, които съм забравил или никога не съм знаел. Понякога се отчайвам, казвам си „Аз съм на 55 години, то какво ли още може да ми се случи”, а изведнъж тези млади хора с целия път, който имат пред себе си, ужасно ме зареждат и с надежда за мен самия. За това, че никога не трябва да се отказваш, да спираш и да се уморяваш, а да вървиш напред, независимо на колко си години. Учат ме на това, че понякога съм прекалено сериозен и се занимавам с неща, за които си казвам „това е фатално важно”. Няма фатално ва жни неща!

– Как ги мотивирате да се занимават с актьорство.

– По-скоро се опитвам да ги демотивирам. Трябва изключителен шанс да имаш, за да бъдеш актьор и не само в България е така, а навсякъде. От моя випуск завършихме 40 и няколко души – всички талантливи и интересни хора. В момента с театър се занимаваме само двама, и то не защото другите не са между нас – просто се занимават с други неща. Това е отчайващо. Навремето имаше задължително тригодишно разпределение, където работиш в театъра, в който те пратят, и така се заразяваш с тази професия.

Не мисля, че сега ситуацията и условията са по-добри за актьорите. В момента няма как да предвидиш каква бройка ще ти е нужна, колко сериала ще започнат да се снимат. Телевизията спокойно може да мине и с непрофесионалисти. Казвам на студентите ми: „Ако искате да ви дават непременно по телевизията, намерете път натам, не се опитвайте да минавате през школи по актьорско майсторство. Но, ако искате да се занимавате с театър, задължително е да се учите.” От друга страна, театърът е скъпо удоволствие, няма чак толкова театри, които да търсят млади хора. И те трябва да са ужасно търпеливи, за да дочакат момента си, шанса си да получат роля, да срещнат режисьор, да попаднат на театър. Много е сложно. Затова съм щастлив, че успях да откажа дъщеря ми Яна от всякакви такива помисли.

– Тя с какво се занимава?

– С финанси, икономика. Учи в Испания, иска да се занима с бизнес. Но сега и Испания е в криза…

– По скайп ли общувате?

Не мога да я задържа по скайпа, чуваме се по телефона. С майка й си давахме сметка, че рано или късно ще се случи отделянето на детето. Подготвяхме се за това, но е мъчителен процес. И колкото и човек да се прави на ербап, ти е мъчно, че детето ти не е при теб.

– Известен сте като човека със зелени пръсти в актьорската гилдия заради градинарските  умения и любовта ви към растенията. Обичате и пътешествията, пренасяли ли сте цветя от други държави?

– Да, макар да е забранено. От Япония съм носил растения, от Австралия… Но в монета растенията, които отглеждам, са засадени отдавна. Просто поддържам градината си на ул. „Иван Вазов” и искам да я направя такава, че да се гледа сама. Да са трайни насаждения като дървета, храсти, които всяка зима заспиват и се събуждат пролетта за нов живот?

– Какво вирее най-добре на родната ви улица „Иван Вазов”?

– Има една асма, която преди повече от трийсет години удуши една круша. Много й се ядосах и за да й отмъстя, я отсякох. А тя се възстанови, тръгна отново, прокарах я по нови пътища и в момента е жива и здрава. Сигурно е на 50 години, обгражда балкона на Яна и го превръща в малък балкон на Жулиета. Ражда бяло грозде.

Ул. „Иван Вазов” наистина ми е много скъпа. Предложих един проект на кмета Йорданка Фандъкова и заместника по културата Тодор Чобанов за превръщането на улицата в музей на открито на софийската архитектура. На тази улица има сгради от най-различни периоди – от началото на миналия век, от 20-те, 30-те, 40-те, 50-те години и така до началото на 90-те. Мисля, че идеята е добра и подхожда на София, която е много красив град. Изключително зелен, прекрасен! Но вандалщината на графитите и парвенющината на климатиците ме съсипва. Трябва да си тотален идиот, за да пробиеш дупка в стената на историческа сграда, за да провесиш от нея маркуч на климатик.
monitor.bg