Като журналист съм имал възможност да общувам и да взема интервюта от известни личности, политици и мениджъри. Ето впечатленията ми за някои от тях.

Кирил Йорданов – Познавам кмета на Варна от далечната 1991 г., когато беше областен управител при управлението на СДС и все още си говорим на „Вие“. Кирил Йорданов има критици, които го обвиняват, че е създал олигархичния модел „Варна“, аз също съм го упреквал за недостатъчните му усилия в областта на градското планиране, привличането на европейски средства, дупките, разбитите тротоари, неосветените улици. Но варненци имат друго мнение по въпроса и го избраха за четвърти мандат, което ме навежда на мисълта, че това което е направил за града им харесва и не виждат алтернатива в друг кандидат. В отчета на кмета за 12-годишното му управление са изброени свършените неща, те не са малко и никой не може да ги оспори. Хипотетичен остава въпроса дали друг политик на негово място  щеше да направи повече за Варна за това време. Не познавам човека Кирил Йорданов, но през годините не ми е било приятно да слушам и чета клюки по негов адрес, клеветите също не бяха малко и това говори за низкия морал на тези, които ги разпространяваха.

Валя Ахчиева – Водещата на предаването „Открито“ по БНТ за кратко ръководи кръжока „Млад журналист“, в който участвах като ученик.  Нямам спомен да ме е научила на нещо, за разлика от Любомира Миткова от Радио Варна, която ми разкри някои от тънкостите на журналистическия занаят. Веднъж попитах Валя готова ли е на всичко, за да успее в професията и тя отговори с „Да“. Преди няколко години случайно срещнах в центъра на Варна телевизионната звезда, припомних й за кръжока, а тя невъзмутимо каза, че не си спомня и не ме познава. Тук ще цитирам последните думи на Хамлет: „Останалото е мълчание“.

Данчо Симеонов – За него бях чувал различни мнения, в интернет имаше такива от „Осанна“ до „Разпни го“, но мое правило е да не се влияя от хорските приказки, а сам да преценявам колко струва даден човек. Знаех, че е работил за Военното контраразузнаване, помня от казармата че имаше ВКР-та, но зловещата роля, с която го  натоварват днес ми се вижда пресилена. Запознах се с Данчо Симеонов и видях диалогичен, позитивен и модерен човек, който се интересува от новите технологии, знае как да предразположи събеседника си и не страда от властовия синдром на българския политик. Защото познавам и предишни областни управители на Варна – Добрин Митев, Яни Янев, Христо Контров, Петър Кандиларов. Яни беше адвокат преди да влезе в политиката, приятен и културен мъж, когото властта промени. Той стана надменен, при една случайна среща ме гледаше тооолкова отвисоко, но защо ме учудва това? Нашите политици на мига, в който помиришат власт се пренасят в петото измерение, където живеят далеч от обикновените хора. Добрин Митев, с когото през 1987 г. снимахме във филма „Лагерът“ се правеше, че не ме познава, не че имах голямо желание да общувам с подобен него. Петър Кандиларов не се поддаде на синдрома и остана същия готин и усмихат човек, но Яни ме разочарова. Както казва народа – „Не носи на имане“, а властта е мощен афродизиак и ако си комплексар, робуваш на егото си и обичаш да се правиш на голямата работа, неизбежно попадаш в капана й. Данчо Симеонов не е в петото измерение, говорил съм с него на различни теми, виждал съм го как общува с хората и ми допадна желанието му да помогне на българите живеещи в Молдова и Украйна и да търси партньори в привличането на чуждестранни инвестиции във Варна. Той актува земята, където беше открит Варненският некропол, като публична държавна собственост – нещо, което десетки управници преди него не бяха направили.

Антраник Шакариян –  Достоен мъж, когото много уважавам и човек научил ме да разбирам живота. Андро е помогнал на стотици хора, защото доброто му сърце го води по пътя на благотворителността и състраданието. Обичам да общувам с него, защото няма нещо, което да убегне от очите му и лекия присмехулен пламък в тях ми подсказва, че не трябва да се вземам на сериозно. Андро се е борил много – от шофьор на автобус успя да изгради най-голямата транспортна фирма във Варна, но не забрави откъде е тръгнал. Работяга, прецизен в преценките си за хората, открит, креативен, той никога не ми е спестявал истината и е истински приятел.

Валентин Вълев – Мъж на честта, който също като Андро не цепи думата си на две. Уважавам го и съм респектиран от качествата му на боец, скромността, морала, който има и работохолизма. Вальо е построил десетки сгради, хората му са до него в трудни и щастливи моменти и това се дължи на принципите му за живота, които не нарушава. Постигнал е много без чужда помощ и се възхищавам на аскетизма му, упоритостта, волята да преследва целите и да не се огъва пред трудностите. И Вальо помага на много хора, но скромността му не би позоволила да се афишира пред обществото. Правих издание за мениджърите на Варна и се срещнах с десетки от тях, но ме впечатлиха неколцина и Вальое един от тях.

Иван Портних – Млад, амбициозен мъж, който успешно управлява пет хотела и превърна Гранд хотел Варна в привлекателно място за отдих и развлечения. Усилията му бяха възнаградени с международни награди, но доколкото го познавам не това е най-важното за него. Иван е скромен и прагматичен мъж, обича работата си, влага страст в нея, перфекционист е и умее да изпипа нещата до последния детайл. Информиран е за всичко, което се случва в туризма, познава отвътре проблемите на бранша и има идеи за развитието му, които съм сигурен, че ще реализира. Влизането му в политиката според мен е продължение на амбицията му да промени Варна за добро и да покаже на съгражданите си, че само с общи усилия ще живеем в подреден, красив и уютен град.

/следва продължение/