Владимир Левчев коментира интервюто си за вестник „Стандарт“ във Фейсбук по следния начин: „Не съм казал точно това, което е извадено като заглавие, но няма значение. Казах, че човек не може нищо да постигне, ако не вярва, че може да го постигне. Какво значи вяра? Да вярваш, че нещо е вярно? Да имаш вяра в някого, да вярваш, че е честен дори и да греши, да му имаш доверие? Или да вярваш в Бог, или в едно духовно битие, което е истинското битие? И трите неща са важни. Третото е най-важното. Но в интервюто не ставаше дума за това. Не ми зададоха такъв въпрос.“

– Владо, защо си написал следните строфи:
„…Виновни сме душа, че знаем
за самотата си, за края.
Виновни сме.
И сме изгонени от рая.“
– То продължава: „Часовникът с две остри саби не ни допуска да се върнем през входовете на минутите – в безкрая.“ Това стихотворение се казва „Невъзвращенец“. Писано е преди 1989 г. Тази дума вече не се употребява, но тогава тя означаваше политически емигрант, който е напуснал страната и вече не може да се върне. Остава до края на живота си в чужбина. Аз обаче имах предвид и това, че всички сме „невъзвращенци“, които вече не могат никога да се върнат в миналото си.

– Бил си и от двете страни на океана. Какво мислиш за протестите и за всичко това, което се случва днес в България пред очите ти?
– Научих от американците никога да не се отчайвам и да не гледам назад. Така наречената „американска мечта“ е била всъщност на европейците, които са отивали в Америка – за да започнат нов живот, да осъществят личните си стремежи независимо от класа, националност, религия, семейство, със собствените си сили. (Говоря за европейците, не за африканците, които за разлика от българите наистина са били роби.) Повече гледаме към миналото и се оплакваме. Изумявам се, когато доста често чувам, че никога не сме били по-зле от сега. Хора, вие не помните ли времето, когато в София няколко семейства живееха в един тесен апартамент, нямахме коли и дори телевизори, прекърпвахме стари чорапи, вместо да си купим нови – да не говорим за дрехи. Топлехме се с кюмюр, нямахме баня вкъщи, чакахме на опашка дори за хляба, ако вече не е свършил? Българинът не можеше и да помисли за забогатяване, независимо колко добре си върши работата, не можеше и да помисли за пътуване в чужбина. Вярно е, че тогава по-малко се оплаквахме. Но нима наистина бяхме по-добре? Или прародителите ни, тикайки ралото зад вола, ядейки сух хляб на газена лампа, по-добре ли са били от нас? Трябва да мислим малко по-рационално.

– Как и кога ще може да има ред в държавата?
– Когато ние се променим. Когато започнем да спазваме законите. Безспорно е нужна реформа в съдебната система. Но ако навсякъде в обществото има корупция или толерантност към нея, как да се преборим с корупцията във властта?

– Защо стигнахме дотук?
– Никой не ни е виновен. Сами сме си криви. Нека прокуратурата и съдът да решават кой и за какво има конкретна, персонална вина. Трябва измамниците да бъдат разобличавани, престъпниците – съдени. Но ние по-добре да помислим как сами да живеем по-рационално, по-честно и по-добре, отколкото да се фокусираме върху търсенето на външен виновник. „С нашите мисли ние правим света“, е казал Буда. Само се оплакваме. Не вярваме в нищо – нито в Бог, нито в демократични ценности, нито в Европейския съюз, нито в себе си, нито в бъдещето. Без вяра нищо няма да постигнем.

– Мислиш ли, че протестиращите бяха силни в назоваването на проблемите?
– Не. Всички знаем, че сметките за тока бяха непосилни, че народното възмущение беше справедливо, че чашата на търпението преля, че трябва да се преборим с олигарсите. Не са ни виновни чужди компании, а нашата родна енергийна мафия и тукашните олигарси. Те ни обират. Но се опасявам, че пак те печелят в крайна сметка и от хаоса, и от размириците. И насочваха протестите в глуха улица – с някакви кухи и дори опасни лозунги. „Смяна на системата!“ Какво значи това?! С какво да сменим демокрацията? С нова диктатура ли? Не трябва да сменяме системата, а да я поправим, усъвършенстваме и пазим! Друг лозунг беше „Забрана на политическите партии и директна демокрация!“. Това какво значи? Да ни управляват кръгли маси по улиците, състоящи се неизвестно от кого – вместо народът да гласува за избраниците си? Представителната демокрация, уви, няма алтернатива! Не може всички да управляваме. Затова народът избира и праща представителите си в Народното събрание. Нали ние дадохме вота си за тези, които плюем сега? Забраната на партиите? Несъстоятелно. Нали и сега имаме независими кандидати? Те по-добри ли са от партийните? И как да знаем кой стои зад някой независим кандидат, кой му плаща предизборната кампания, за кого ще работи, като влезе в парламента, ако не е от никаква партия?

– През социализма, макар и заради партийните догми, интелектуалците бяха по-близо до политическите и социалните проблеми. Сегашните са по-отдалечени. На какво се дължи художественият избор, който е по-неутрален към действителността?
– През социализма на интелектуалците им беше забранено да говорят за истинските политически и социални проблеми. Можеха или да бъдат рупори на партийната догма, или да се опитват да оцелеят в сянката на властта – говоря за чисто духовни неща, без да се занимават с политика. А ако някой дръзваше да каже нещо за истинските проблеми, устата му беше запушвана, биваше наказван. Но се сдобиваше с ореола на еретик. Понякога и на мъченик – ако това е утеха.

– А днес?
– Сега изборът не е така ясен и очевиден. Едно е да бъдеш по принцип против тоталитарната власт, а друго е да защитаваш специфична политическа кауза в многопартийна демокрация. Интелектуалците обикновено не се занимават с политическо управление. Ако говорим за нисък жизнен стандарт, корупция, депресии, самоубийства – не мисля, че интелектуалците у нас са безучастни. Но не знам кой ги слуша изобщо.

– Преподаваш на студенти от различни националности. Те как реагират на случващото се у нас? Какво мислят за идеята Стоичков да им стане знаме?
– Има различни студенти. А чуждите не са и длъжни да знаят нашите проблеми. Стоичков не е знаме на всички, а на група от хора, говорещи от името на студентите. Има и други подобни. Лошото е, че протестите не излъчиха нови лица на лидери и сериозни политически идеи. Пълен хаос. Едни протестиращи искаха едно, други съвсем различно, често точно обратното. И, разбира се, имаше политически и още по-лошо – олигархически сили, които се опитаха задкулисно да манипулират протестите за свои цели.

– Ако ти беше днес във властта, какви биха били твоите приоритети?
– Нямам подобни амбиции. Но бих искал от политиците разум и честност. Всички те казват, че основният им приоритет е благото на народа. Трябва да се говори конкретно. А не с патетични общи приказки. Разбира се, че основен дългосрочен приоритет трябва да бъде реформата на съдебната система. Да се мисли за здравеопазването, образованието, социалното подпомагане. Да се подкрепя дребният частен бизнес и да се пречи на монополистите олигарси да задушават конкуренцията и свободния пазар. Да няма изобщо монополисти олигарси.

– Обикновено сме много добри в това, да откриваме преимуществата на Запада и още по-добри в откриването на недостатъците на България. Къде са нашите плюсове?
– България е прекрасна страна с прекрасна природа и прекрасни хора. Повечето чужденци много ни харесват. Само ние не си се харесваме. Обикновено американците смятат, че нашите градове са чисти и приятни, не забелязват голяма бедност – каквато има в Африка и Азия. Там хората буквално умират от глад. Това, което ни пречи и води хората у нас до нещастие, депресия и дори самоубийство, е не толкова липсата на хляб, колкото липсата на вяра в бъдещето и в собствените ни сили.

– Ясно е, че с баща ти сте изгладили политическите си противоречия. Как и за какво общувате сега?
– В Америка казват „нека се съгласим да не се съгласяваме“. Това е демокрацията – устояване на собственото мнение и същевременно уважение към това на другите. Но баща и син имат много повече неща, за които да си говорят, освен за политиката.

– Прогнозата ти за изборите?
– Бих искал след изборите да има база за десноцентристка коалиция. Това е добрият път за България – европейски ориентирана, мислеща и можеща десница. За съжаление обаче след изборите е по-вероятно да няма база нито за разумна десноцентристка, нито за разумна левоцентристка коалиция. Хората са настроени против всички традиционни партии по принцип, против политиката изобщо. Затова има опасност да гласуват за шарлатани популисти с националистическа реторика. Ако няма ясен победител, ако няма възможност за стабилна и разумна коалиция, това ще означава политическа криза и нови избори наесен. А България не е Италия, която има стара и добре развита пазарна икономика. У нас политическата криза ще засили властта на олигарсите. Надявам се, че служебното правителство работи и ще работи добре, но то не може да управлява много дълго без Народно събрание, без законодателна власт.

– Как и кога всъщност прописа стихове?
– Като повечето хора – в детството си. Някои никога не порастват и продължават да пишат цял живот. Всъщност поезията е точно това – да виждаш света с детски очи, със свежи сетива – всичко да те впечатлява и изумява като нещо ново. Да виждаш, че самият живот е чудо.

– В края на 80-те с Едвин Сугарев правехте самиздати. В сегашните пазарни времена липсва ли ти предизвикателството с надхитряването на системата?
– С Едвин правехме две списания. Аз – „Глас“, той – „Мост“. На пишеща машина, с подръчни материали. И ги раздавахме на хора, които също ги репродуцираха. „Надхитряването на системата“ се състоеше само в това, да имаш смелостта да кажеш гласно това, което мислиш. Понеже всичко несанкционирано от комунистическата държава беше забранено и смятано за опасно, имаше и голям обществен интерес към забраненото, към самиздата, към така наречените неформални групи, към отворените писма на български интелектуалци, четени по „Свободна Европа“. Двуличието беше фундаментът на системата, така че „надхитряването“ беше просто откритото казване на истината.

– Според светските хроники ти си близък с Милена Фучеджиева. Как съжителстват двама интелектуалци?
– Добре, когато разговарят. Дори и да спорят – на масата, в театъра, на улицата. Книгите също са важно място за среща – и с личности от миналото. Семейството е нещо съвсем друго. Не живея с Милена Фучеджиева и никога не съм живял с нея. Приятели сме, били сме гаджета. Живея само със сина си, когато е в България. Той прекара детството си в САЩ, гимназията – в България, а сега учи в Англия. Но поне е в Европа и си идва по-често. Не само за него, за цялото им поколение светът е все по-малък, все повече става едно цяло и няма значение къде точно живееш. Те мислят по съвсем друг начин от нас. Така и трябва да бъде. И ние мислим различно от родителите си.
– С какво се занимаваш днес?
– Пиша стихове, статии, киносценарий по романа ми „Човекът и сянката“. Имам и доста работа като преподавател. Може би се разпилявам прекалено много.

Димитър Генчев
Райко Байчев
standartnews.bg