Веднага след края на Втората световна война настъпва един крайно неблагоприятен период за фанатичните защитници на свободния пазар, за яростните пропагандатори на тезата, че всеки трябва да се оправя сам, че всяка държавна намеса е пагубна за обществото. По това време почти никой не вярва на либертарианските клишета, защото е станало ясно, че войната е спечелена не от частни армии, не от митичния “свободен пазар” и не от “здравословния егоизъм”; тя е спечелена благодарение на общите усилия на много хора, благодарение на тяхната солидарност, на готовността им да се притичат на помощ на изпадналите в беда. Ето защо е напълно естествено и след победата над Хитлер повечето хора да продължат да вярват на подобни ценности, да разчитат повече на солидарността и сътрудничеството и по-малко на егоизма.

Не всички, разбира се, мислят така. Една малка група хора, най-вече такива с много пари, са силно обезпокоени от факта, че идеите, свързани със социалната справедливост, печелят все повече привърженици. И те решават, че трябва да направят всичко възможно, за да спрат тези тенденции. В противен случай може да им се наложи да се разделят със заграбеното. И понеже е много по-престижно да твърдиш, че защитаваш идеи, а не огромното си благосъстояние, представителите на финансовия истаблишмънт започват да създават фондации, центрове, общества и всевъзможни други структури, които уж защитават принципите а “свободния пазар”, но всъщност имат за цел да пазят статуквото от революционни преобразования.

Първата такава структурата е създадена още през 1947 г. Това е станалото прочуто по-късно Общество Мон Пелерин / Mont Pelerin Society/. Сред неговите съучредители са фигури като Фридрих Хайек, Лудвиг фон Мизес, Карл Попър. Разбира се, за създаването на влиятелна структура академичният авторитет изобщо не е достатъчен. Главното е да има пари. Парите в случая са осигурени от банката Креди Сюис, либертарианската Фондация за икономическо образование и Фонда “Уилям Волкер”. За лице на новосъздадената структура е избран Хайек, който вече е издал “Пътят към робството”. В тази книга австрийският икономист защитава тезата, че всеки опит за планиране от страна на държавата неминуемо води до тоталитаризъм. Ето защо авторът смята, че участието на държавните структури в живота на обществото трябва да бъде сведено до минимум и че всичко трябва да бъде оставено на “невидимата ръка на пазара”. Следващите няколко десетилетия показват пълната несъстоятелност на тази прогноза. В Западна Европа и в Америка държавата не само не се скрива като подплашен мишок, а, напротив, действа силно проактивно. Благодарение тъкмо на активната й роля тези общества просперират и в крайна сметка излизат и победители в Студената война.

За твърдолинейните неолиберали обаче фактите нямат особено значение. Ако противоречат на любимата им теория, значи вината е във фактите, а не в теорията. Пък и в крайна сметка не действителността захранва либертарианската мисъл, а парите на щедрите спонсори. Един от най-забележителните щедри спонсори е Антъни Фишър. Той е британски бизнесмен с интереси в областта на селското стопанство и либертарианството. В началото на 50-те години на миналия век предприема продължително пътуване в Съединените щати, по време на което научава две важни неща – как се създават неолиберални фондации и как се отглеждат пилета в промишлени мащаби. Всъщност Антъни Фишър е човекът, който въвежда отглеждането на бройлери в Англия, благодарение на което става милионер, и създателят на Института по икономика/Institute of Economic Affairs/ – една от най-влиятелните либертариански неправителствени организации на Острова. Именно този тинк-танк се превръща в генералната матрица, по която през следващите десетилетия се създават стотици подобни организации по целия свят, включително и в България. В основата на успеха на Института по икономика стои една проста, но изключително ефективна идея на Хайек. Няма смисъл да се опитваме да се опитваме да променяме мнението на цялото население, твърди австрийският икономист, напълно достатъчно е да променим убежденията на елитите. Хайек има предвид журналистите, университетските преподаватели, публичните интелектуалци, писателите. След което именно те ще станат хората, които чрез своите изяви ще убедят обществото, че няма по-добри идеи от възхваляващите пазара и приватизацията.

С течение на времето се оказва, че тази стратегия работи безотказно, защото пазарният фундаментализъм започва да се радва на все по-голяма подкрепа сред все повече хора. Само че този успех се дължи не толкова на великите умове, впрегнати да пропагандират неолибералната доктрина, колкото на огромните парични потоци, които не спират да текат към либертарианските NGO-та. Например сред спонсорите на Института по икономика през годините се открояват компании като IBM, BP, Marks and Spencer, Unilever, Procter & Gamble. Дори и през 70-те години, когато Великобритания е обхваната от тежка икономическа криза, Институтът по икономика не изпитва никакви финансови грижи. Донорите може да пестят от всичко друго, но не и от средства, които да обслужват идеите им.

Една от главните причини за успеха на либертарианските тинк-танкове е да насочват парите от спонсорите в най-вярната посока, тоест към работата с медиите. Неолибералите прекрасно разбират, че влиянието, което могат да им осигурят средствата за масова информация, не може да се сравни с нищо друго. И отново британският Институт по икономика става пионер в сферата на ухажването на важните персони от медиите. Започва масово организиране на обеди, вечери, семинари, колоквиуми, на които присъстват достолепни университетски преподаватели, мастити бизнесмени, обещаващи десни политици и, разбира се, журналисти. Основната цел е най-влиятелните от тях за бъдат “излекувани” от кейнсианството и да бъдат вербувани в новата вяра на пазарния фундаментализъм. Стратегията се оказва успешна, защото не след дълго издания като The Times, The Financial Times, The Economist почват да пишат с нарастваща любов величието на пазара.

От другата страна на океана този процес върви с още по-бързи темпове. В Съединените щати безспорният шампион по обгрижване на медиите е консервативната фондация Херитидж /Heritage Foundation/, създадена в началото на 70-те години с парите на бирения магнат Джоузеф Коорс. Любимият тинк-танк на Рейгъновата администрация има на разположение десетки специалисти, които са готови във всеки един момент да напишат статия, да участват в радио и телевизиони предавания, защитавайки, естествено, принципите на свещения пазар и още по-свещената приватизация. Освен това Херитидж има своя собствена медийна програма за обучение на репортери и редактори. И всичко това е напълно безплатно за медиите. За плащанията се грижи Херитидж. Не е особено трудно да плащаш за медийно влияние, при положение, че имаш спонсори като Chevron Texaco, Pfizer, Johnson & Johnson, Ford, Lockheed Martin.

И така, в края на 70-те години се оказва, че благодарение на щедрите си спомоществователи неолибералите имат достатъчно пари и достатъчно влияние в развития свят. Остава само една крачка към пълното им господство или, иначе казано, към спечелването на политическата власт. Съвсем скоро и тази цел е постигната – Маргарет Тачър става британски премиер през 1979, а Роналд Рейгън печели президентските избори в САЩ през 1980г. Малко след това Фондация Херитидж издава своя главен либертарианския наръчник – опус от 3000 страници, наречен “Мандат за лидерство” и посветен основно на необходимостта от намаляване ролята на федералното правителство за сметка на пазара. Според съставителите на помагалото около 60 % от препоръките в него са изпълнени още през първата година на Рейгъновото управление. Фактът не е особено изненадващ, като имаме предвид, че двама от авторитети на “Мандат за лидерство” заемат министерски постове в американското правителство. Сходна е ситуацията и във Великобритания, където някои от ключовите съветници и министри на Тачър са основни лица в мрежата от неолиберални тинк-танкове.

Така започва победоносното шествие на неолиберализма. Благодарение на стотиците си NGO-та по целия свят, на агентите си в медиите и в основните политически сили либертарианските идеолози успяват да убедят голяма част от човечеството, че пазарът е изначално добър, а държавата изначално лоша; че приватизацията на държавни активи е философският камък на просперитета; че богатите са богати защото са умни, а бедните са бедни, защото се глупави; че егоизмът е най-прекрасното човешко качество, а солидарността – най-вредното; че всеки опит да бъдат поправено, дори и в минимална степен, социалното неравенство, ще доведе до тоталитаризъм и ГУЛАГ. Тези либертариански мантри , които доминират в общественото съзнание близо трийсет години, в крайна сметка водят до най-голямата криза в човешката история от близо един век. Фалитът на Лемън брадърс и последвалата световна финансова и икономическа криза са естественият резултат от господството на неолибералния модел, от вярата, че егоизмът и стремежът към максимална печалба могат да създадат един истински справедлив свят. Е, не могат…

offnews.bg