Помните ли оня, дето казвал “Това, че съм параноик, не значи че не ме преследват”? Ако не, спомнили сте си го през последната седмица, когато глобалният гражданин, изперкал от конспиративни теории, получи доказателство, че най-лошите му подозрения са истина. Новите “течове” (leaks), изнесени от британския вестник “Гардиън” на 5 юни, за които няколко дни по-късно пое отговорност 29-годишният техник на ЦРУ Едуард Сноуден, показаха, че американската администрация следи милиони телефони и мейли със съучастието на телефонната компания “Върайзън”. Обама опита да омаловажи скандала, като каза, че леката намеса в личния живот е оправдана заради борбата с тероризма. Самият Сноуден пък емигира в Хонконг и зае позата на новия глобален герой, заявявайки: “Не искам да живея в свят, където всичко, което правиш и казваш, се записва”. Очевидно течовете станаха новият фронт на битката между гражданите и властта. Наред с глобалните мегаскандали като дипломатическите грами, пуснати през 2010 г. от Асанж, и офшорните банкови сметки, разкрити от медийния консорциум през тази година, състояха се много регионални под-течове, къде по колаборативния (wiki-) метод, къде подбутнати от някои сенчести кръгове, както беше с флашките у нас. Някои разкрития изиграха положителна роля (разклащане на диктатури, плащане на данъци…), някои просто се вписаха в играта за власт. Отвъд конкретиката, заслужава да се замислим за новата форма на гражданска съпротива: незаконното изнасяне на информация.
Първо, здраво се установи утопията на една съвършено прозрачна власт: каквото и да прави, тя трябва незабавно да се вижда, коментира, критикува.

В зората на съвременната епоха стои символът на Кристалния дворец от първото световно изложение в Лондон, 1852 г.: огромната техническа и индустриална мощ на развития свят, изложена пред погледа на обикновения човек. Демократичните парламенти днес са отворени за посещения, гражданите наблюдават дебатите през някакво стъкло или поне по специален тв канал. Дали от това властта се контролира по-добре? Съмнявам се. Защото в момента, в който може да види всичко, неспециалистът се удавя във фактите и губи ориентация.

Досега контрол на властта означаваше отчетност – не толкова как тя прави някакви неща – разговорите между дипломатите, методите на следене – а какво постигат. Дали примерно подслушват, за да уловят Осама бен Ладен, както направиха службите на Обама, или за да шантажират бизнеса, както правеха службите на Цветанов (и които впрочем съвсем нищо не разбраха за атентата в Бургас). Да го кажа по един битов начин: ужасно ще ми е неприятно да разбера, че подслушват какво си говорим с жена ми, само че ще се радвам, ако подслушат бандита, който се готви да обере апартамента ми, и го заловят.

Кой решава кое е било редно и кое – не? Някакви специализирани институции, на които сме делегирали тази отговорност, някакви експерти, които преценяват дали действията са били оправдани. Въпросът е, че днес недоверието ни към властта е нараснало до такава степен, че всички там, “горе”, са по определение злонамерени. Защо е така? Защото се разпадна проектът за общо бъдеще на нацията? Защото нараснаха социалните разлики? Защото комерсиалните медии нагнетяват обществото с негативни страсти?

Самият скандал с Националната агенция по сигурността на САЩ днес има две страни – по един начин звучи подслушването на чужди, което е неприятна, но неизбежна част от междудържавните отношения, по съвсем друг – на свои, където се нарушават съответните поправки на американската конституция. Да оставим външнополитическия конфуз – никой не си е и помислял, че страна, която изпраща безпилотни “търтеи” да убиват хора в други страни, няма да се занимава с шпионаж; дори джуджета като България вероятно опитват да подочуят нещо извън регламента по приемите в чужбина. По-трудният въпрос е може ли юридически да се регламентират – изцяло и завинаги – действията на властта вътре в собствената територия? Правната регулация по определение изостава от реалността и закрепва вече сложили се отношения: да чакаме закон, за да се намесим, означава да блокираме политическото действие.

Другият момент е свързан с прочутата фраза на Ювенал, “а кой ще надзирава надзирателите”, писана, впрочем по повод добрите нрави на девойките, застрашени от онези, които трябва да ги пазят. Сноуден, както редника Манинг преди него, както анонимния банков служител от Вирджинските острови – те са част от “надзирателите”, решили да предадат своите началници по някакви причини: морално негодувание, жажда за слава, желание за мъст, все едно. Въпросът е, че за да функционира властта, трябва едно ниво на лоялност вътре в управляващите, а кохерентността на елитите е все по-слаба.

Много е интересно как днешните уебанархисти си представят общественото управление. Разбира се, едната версия е краят на Римската империя и разпадането на света на топли, примитивни общности (от Кристалния дворец в Лондон не случайно не е останало нищо). Другата е един вид интерактивен комунизъм, където “всяка готвачка управлява държавата”, според прочутия израз на Ленин – разбърква супата и пуска един мейл… За жалост повечето готвачки наблягат на Евровизия и подобно гражданско управление би означавало овластяване на отделни енергични групи, непредставляващи никого, т.е. пак връщане към Средновековието с неговото самозванство.

Моята скромна хипотеза е, че течовете и изобличенията няма да направят властта по-прозрачна, защото каналът ще е все по-задръстен от лавината скандална информация, а това само ще усили дистанцията и недоверието. Впрочем тази техника вече въведоха американците по времето на двете иракски войни, когато ни заливаха с детайли и омаломощаваха всяка критична мисъл. Ако не искаме да бъдем хванати в капана на новата непрозрачност, родена от хипер-прозрачността, гражданското общество трябва да централизира силите си за единни, глобални удари – но как ще стане, това не знам.
От другата страна на утопията за властта, чиито долни гащи съзерцаваме във всеки един момент, днес е надвиснала антиутопията на съвършено прозрачния гражданин. “Способни сме да слагаме бъгове в машините – казва Сноуден, – Щом веднъж си влязъл в мрежата, аз мога да идентифицирам машината ти. Ти няма никога да бъдеш сигурен каквито и защити да използваш.”

Подобен кошмарен свят пак ни връща в минали времена, когато ангелите са навсякъде и ни дебнат за грехове. И все пак странно е, че хора, които с такава страст качват в мрежата най-лични неща – които все повече предпочитат дигиталното пред реалното общуване, които обичат ай-фона или таблета си повече отколкото любимия в един озадачаващ изблик на масов технофетишизъм – тези хора да бъдат толкова ужасени от проникването в частното им пространство. Как да си обясним тази двусмисленост?
Според мен тоталното следене плаши обикновения човек с едно много по-здраво затягане на юридическия колан. Паркираш на тротоара – щрак, снимка от сателита. Сваляш пиратска музика – хайде на съд.

Лъжеш работодателя си, че си болен, а той мигновено те геолокализира… Човешкият живот винаги е съдържал един марж на отвъдзаконност, винаги сме имали възможност за леки отклонения от нормата, която иначе съвестно спазваме.

Дигиталният стадий на социалния надзор рискува да криминализира и най-дребното нарушение. Нещо повече: сега той може да помни всичко и завинаги, ликвидирайки възможността за прошка и забрава. Шофьорите на тирове имат едни такива дискове, които записват и най-дребната подробност – кога почиват, с колко километра карат. Представете си в какъв ад би се превърнал животът ни с такъв диск, на който се пише всичко денем и нощем. Засега това е само безформен страх Просто няма достатъчно персонал за следене на всеки от нас поотделно: страхът идва от това, че някой вече има достъп до много повече страни на живота ни. Впрочем скандалите с властта често скриват разрастващия се частен бизнес по трупане на данни. Наскоро “Епъл” имаше съдебни разпри за услуга, при която получавате геолокализацията на онзи, с когото говорите, без той/тя да се е съгласил на това.

Но отново подобни въпроси няма да се решат юридически, защотоq докато се изработи закон, техниката ще е отишла съвсем другаде. Напрежението нараства, скандалите избухват все по-начесто, недоверието добива критични размери. В центъра на новите социални битки сякаш застава въпросът: кой ще е по-прозрачен – властта или гражданите? Трябва да се предоговорят политически такива базови измерения на обществения ред като публично и частно, тайно и явно, управленски цели и средства – а юридизирането на дебата, струва ми се, ни води в погрешна посока.

24chasa.bg

Снимка – manager.bg