Веселба викате. Усмивки и красиви млади хора. Много пъстро било. И купон, голям купон. Купон…Има една причина протестите да изваждат брилянтни лозунги, прекрасен хумор, деца, които рисуват и правят циганско колело, хипарска шарения и карнавал, протичащ пред одобрителния поглед на най-симпатичното хъски на планетата. Зад тая манифестация на въображението, заради която вечер София става анимационна, стои едно: дива паника. Паниката на едно поколение, че клони към изгубените, вкопчено за ръба като котките, чиито гръбнак се извива под невъзможен ъгъл пред опасността от пропадане.
Не се ебавайте, политяги, с тази паника: няма нищо цветно, забавно и детски вълшебно в протеста. Протестът е красив на същия принцип, на който човек си иска бялата риза преди обесване. Хората, които все още са непомръкнали и мислещи, видяха правителство, чиито първи ходове бяха и остават ужасяващи като разстрел. И то благодарение на подкрепата на човек, който се нуждае от – о, това отдавна не е злобна закачка – медицинска помощ.

Бунт на богатите? Ако обичате. Богати хора няма. В тази страна има изключително бедни и леко бедни, които погрешка наричат средна класа. Средната класа е едно нещо, дето си сменя колата през 2 години и в други страни лятото напуска работа, за да обиколи Азия, а после като се прибере съжалява, че им е останало време за Бруней и Лаос, но не и за Сингапур. Това у нас е протест на леко бедните, чиято разлика с изключително бедните е, че вторите не могат да си платят тока, а първите остават на нулата след като отметнат сметките. Просто не са достатъчно оскотели и изсмукани от смазващи битовизми – и в паниката осъзнаха, че чест и морал би трябвало да са колоните на къщата, в която се опитват да живеят, а някой им ги срутва под носа.

Да не делим протестите, викате. Напротив, да ги делим. Да не делим, означава да си затваряме очите пред очевидни неща. Станишев смята, че протестират 10 000, но останалите 7 милиона мълчат. Кофти хватка, а? Навярно ви се вие от безсилие. А тая хватка е описана и четена. В „Полет над кукувиче гнездо“ – книга, дето трябва да размахаме по площадите. В оная проклета лудница има всякакви луди. Момчетата на Макмърфи, за които има надежда, шанс и спасение. И още два типа – Хрониците и Острите. Тия дето стоят на един стол, с празен поглед по цял ден, онемели, потънали в мъглата. В един миг се стига до гласуване, понеже момчетата искат да гледат баскетбол. Всички вдигат ръце и вече тръпнат в очакване нещата да станат. Но Старшата казва – вие не сте мнозинство! И сочи към другите, многобройните, дето отдавна са се предали, изгубени, превзети и живеят като зеленчуци. Ей така ви прецакват вас, жадуващите промяна, с номера за Хрониците. Защото истината е, че в тази страна е пълно, препълнено с хора, на които онзи дял в мозъка, който отговаря за социалното и битката за него, отдавна е лоботомиран. И то жестоко, с онази смъртоносна серия от лъжи, даването на надежди и хищното им отнемане, поголовна бедност и унижения, след които човешкото започва да мъждука и гасне – преход. Бъдете сигурни: ако не успеете, вие сте следващите. Сбъднете тези протести. Иначе Старшата ще ви хакне в стола на Хрониците, без да се усетите. Удобно вцепенени, както пееха Пинк Флойд.

И не ми казвайте, че това е литература. Откакто четох Велислава Дърева имам нужда от литература.

А сега протестите имат нужда от едно: постоянство. Най-трудното е. Погледнете всички по-лекички избухвания на недоволство през последните години. Тия пичове с властта му знаят тактиката – чакат. Чакат като луди. Да прощавате за тъпото сравнение, но протестите май са като любовта и имат същите фази – разгар, пик и угасване. В момента ви чакат да идете на море. Надеждите им са във вашия петък вечер, вашата планина, вашитe палатки и плажове. Чакат ви да се изповлюбите и като в оня разказ на Елин Пелин да възкликнете: аз си намерих друга мелница! Само дето – усетихте го вече, нали – лудницата разчита на вас, психопати. Екзактно на вас.

Райко Байчев

standartnews.bg