Православие.БГ инициира лекция във Военния клуб, посветена на тревогата на модерния човек и опита за справяне с нея през християнството. Лекторът беше психиатърът и теолог д-р Николай Михайлов. Публикуваме лекцията му със значителни съкращения:

Албер Камю, нобелов лауреат за литература, прославен човек и загинал трагически в една катастрофа казва следното: XVII век е на математиката, XVIII в. на физиката, XIX в. на биологията и Дарвин, а XX в. на психологията и тревожността. Обитателят на модерния свят е обладан от тревожност. Която е: безпокойство, дискомфорт, болезнено чувство за несигурност. И има диапазон – от лека тревожност до ужас. Тревожността представлява фон на всеки човек, свързан с някаква активност. Защото активността е все пак изпитание. Човек, който поставя пред себе си някаква цел и мобилизира въображение, интелект, воля, носи тегобата на осъществяването на собствената си цел и е разтревожен, за да я постигне. Забелязано е, че още Микеланджело в Сикстинската капела рисува фигурите с широко отворени очи и разширени зеници – те са в състояние на тревога. Чувствам възхищение пред това, което Микеланджело е решил да направи – да представи човека на Ренесанса разтревожен. Има дълбок смисъл в това. Един човек, напуснал средновековния свят на вярата, за да бъде захвърлен на историческия друм на самоосъществяването си без Господа Бога. Същество, открило автономията, собствената свобода. Оттук нататък обречено на голяма несигурност и безпокойство. Микеланджело представя този човек с широко разтворени очи и разширени зеници, защото това е, ако предпочитате, модерният човек. Модерният човек е дете на Ренесанса, на това голямо и сложно по смисъл решение на човека да живее в история, която то самото ще твори. И няма да пита Господа Бога. Ще пита само собствената си свобода. Свободата обаче е тъкмо тревожност. Защото тревожността е въображение за възможности. Животното не е тревожно. То се бои, страхува се, но няма тревога. Само човешкото същество е тревожно. Тревожността е интимен страх, като трепет, от който човекът е погълнат. Както фигурите на Микеланджело – те са инхалирали, погълнали, огромна доза тревога.

Когато човешкото същество има пред себе си много възможности, то вече е в тревога. Защото възможностите предполагат избор. А изборът предполага риск. Когато избираш, казваш „Да“ на една възможност и „Не“ на друга или много други. Човекът съществува през рискове, следователно съществува в тревога. Изборът сам по себе си е трудно нещо. Човек има ограничен капацитет да мисли, да узнава, да бъде сигурен. Той избира, рискувайки. Когато човек избира между възможностите, той е по парадокс несвободен, защото е скован от неизбежността да избира.

Ние сме особено разтревожени същества в нашия либерален свят по причина, че сме малко или повече във властта на това, което наричат религия на успеха. Ние сме деца на века и споделяме нещо от това, с което живеят хората на този век. Това, което се цени днес, е тъкмо успехът. Престиж, собственост, пари. Светът се движи под знака на монетата. Монетата, казва Николай Бердяев, е сатанинска мистерия. Христос казва, че този свят се управлява от агента, който го изкушавал в пустинята Тиваида, този агент, чието име е хубаво да си спестим да съобщаваме на глас. Нему принадлежи властта на този свят. Властта от християнска гледна точка е подозрителна. Този свят е във властта на парите и на тези, които упражняват публичната власт под знака на монетата. Ние сме деца на този век и сме изкушавани от призраците на това глобално съновидение, от това съновидение в будност. То, от християнска гледна точка, е велика илюзия. Човешката душа е фабрика на идоли, на производство на фалшиви богове, на които се посвещаваме. Един такъв фалшив бог е богът на успеха. И богът на това, което на Запад се нарича Fun. Който предлага живеенето в едно лекомислено, шампанизирано, много често креативно и артистично битие. Битие през каприза. През перманентното приключение. Това има собствен чар. Медикаменти и цяла културна индустрия са насочени да снемат тревогата, да утешат. Но всичко това е за кратко.

Как се лекува истински тревогата?

По два начина – деструктивно и конструктивно. Ето кои са разрушителните начини. Първо, отказът да се сблъскаш с нея. Отказът да си дадеш сметка, че си човек на тревогата и това е твое достойнство. Защото, доколкото си тревожен, си духовно същество, с други думи си същество на свободата. Достойнството ти е свързано с това присъствие на тревога. Ако човек не опитоми тревогата, рискува да се удави в нея. Тревогата прави опит да ти каже нещо, да ти напомни достойнството на човешкото същество. Друг деструктивен опит – алкохол, разбира се. Някой спомена и секс. Секс, който се превръща в принуда, в нещо като „не мога да си го спестя“. Промискуитетен и безразборен. Тази либерална ситуация, която произвежда в индустриални количества сексуални образи за консумация в изолация пред монитора на един лаптоп – това е опит да се утеши гигантската тревога на модерния човек – скуката. Безсмислено е, скучно е, на всяка цена трябва да има развлечение, казва Паскал.

Тревогата е страх без обект, без конкретен повод, тревогата атакува в гръб и отстрани, не знаем облика й. Погълнали сме тревога, инхалирали сме тревога. Но има и конструктивни начини за справянето с нея. И те са религиозни.

Христос казва – „Не бойте се“. Една особена и много често срещаща се препоръка – „Не се грижете. Не се грижете!“ Просто е. „Не бой се, само вярвай. Не бой се.“

Това е религиозното решение. То не е въпрос на самовнушение обаче, не може един човек да бъде хванат за ръкава, да бъде дръпнат и да му се каже: „Не бой се, само вярвай“. И той – „А, добре!“ – и е спасен. Господ Бог е най-простото нещо на този свят, защото е най-близо до всеки и най-сложното, когато го търсиш не като дете, а като сложен човек от XXI век, който допуска, че всичко подлежи на съмнение.

Справянето с тревогата предполага да я приемеш по неизбежност, като кръст

„Извършвайте спасението си със страх и трепет“, е казал апостол Павел. И малко по-долу – „Радвайте се, винаги се радвайте“. Ние се чудим – как така, страх и трепет плюс радост? В една и съща душа? Може. Там е работата. Просто защото този трепет и страх са абсолютна неизбежност на едно свободно същество, което живее под знака на риска, докато е живо. Няма по-мъдро нещо от това да си несигурен в себе си. Няма решение на човешкия проблем на разтревоженото човешко същество извън религиозния отговор.

Питате каква е връзката между тревогата и покаянието? Силна, и то много. Всеки, който е чел духовна литература, знае, че в православното християнство има нещо като култ на сълзите. В сълзите е заключена голяма духовна тайна. Сълзите на покаянието имат мистическата сила да погасяват вътрешния ад и да лекуват тревогата. Плачът е и радост. Когато един разкаян човек плаче, той е отворил вратата на безконечна радост, той е спасен. Не може да се плаче без радост, в духовен смисъл. Затова свети Исаак Сирин казва, че покаянието в дълбочина е трепет на душата в предверието на Рая. Кае се само този, който има в сърцето си следа от Господа. Само сърдечният усет на Божието присъствие разплаква човек същински. Защото си тук, а той е там. Защото ти липсва. Защото не можеш да си понесеш такъв, какъвто си. Защото викаш de profundis, от дълбочините, собствения си спасител. Това е трепет и това е велика радост, защото само Господ Бог може да произведе в теб тъгата, че ти липсва. Християнската въздишка, духовната въздишка е изключително състояние и лекува тревогата. Въздишката в духовен смисъл е молитва. Така се въздиша, когато обичаш и някой ти липсва. Отишъл е някъде, няма го… И ти въздишаш. Ако бъдеш лишен от това да въздишаш по обичаното същество, ще бъдеш не просто нещастен, а в тежка криза. В тъгата има огромни ресурси. Тя има в себе си духовни равнища.“