Днес, 30 юли,  се навършват 11 години от смъртта на писателя Николай Хайтов. Публикуваме едно интервю на Деян Енев със съпругата на писателя, взето преди 11 години, само 40 дни след смъртта на Хайтов.  Съпругата на покойния Николай Хайтов Жени Божилова е известна преводачка от английски. Завършила е английска филология. Работила е във в. “Народна култура”, в изд. “Народна култура”, в сп. “Панорама” и сега е в сп. “Съвременник”.  Превела е над 50 романа и стотици разкази: “Гордост и предразсъдъци” от Джейн Остин, есетата на Вирджиния Улф, “Малката Дорит” от Дикенс, Шарлот Бронте, “Аз, Клавдий” и “Божественият Клавдий” от Робърт Грейвз и много други. Носител на наградата на Съюза на преводачите за “Вино от глухарчета” на Рей Бредбъри, както и на наградата за цялостна творческа преводаческа дейност. Носител на орден “Кирил и Методий”.

– Къде бяхте на сватбено пътешествие с Николай Хайтов?

– Като сключихме брак през 1961 г., тръгнахме на сватбено пътешествие из Родопите. Понесохме се горе към с. Манастир, най-високото село в България. Спяхме по училища, завирахме се в леденостудени хижи. Най-интересното нещо бяха срещите на Николай с хората. Той страшно умееше да изслушва и да предразполага хората да говорят. Спомням си, че много се смяхме по време на това пътешествие. Завършихме медения месец в Яврово. Тогава си харесахме тази нива, където после направихме къщата – и решихме да я купим. Това решение ми се струваше много смело и безразсъдно по онова време. Та ние тогава нямахме къде да живеем, живеехме в моята стая, при моите родители, а с нас беше и Сашо, големият син на Николай. Но Николай толкова мечтаеше да се върне в родното си село. Той беше излязъл много рано отттам. Това беше останало като един копнеж у него – да си отиде вкъщи. И наистина построихме тази къщичка. И стана много хубаво, че я построихме, защото имахме много щастливи дни в нея.Истината е, че Николай беше много голям човек. Те не можаха да го разберат. Той беше широко скроен човек. Не беше дребнав. Беше добър, но не прощаваше. Той казваше: аз не допущам да се гаврят с мен, да се подиграват, да ме обвиняват несправедливо.

——–

Аз мисля, че това се дължи на суровото му детство, на тия чирашки години в Пловдив, когато много е бил унижаван и е бил принуден да търпи тези унижения от едни прости господари. Във всеки случай, той живя абсолютно пълноценно. Той осмисли живота си. Няма нито един загубен ден. Аз не познавам по-работлив човек. Живях с него 44 години и не помня ден, в който той да не е работил средно поне 5 часа. Ако през деня имаше ангажименти, ставаше на разсъмване, за да си свърши работата. И сега като гледам тези безумни количества папки, те са нещо фантастично, си викам: кога ги събра, кога ги написа, кога ги направи?

Сега съм седнала да работя това, което той цял живот мечтаеше да напише и не успя да довърши. Това е тази автобиография – “През сито и решето”. Все я премяташе, все казваше: абе, ще седна, чакай да свърша това, чакай да свърша онова… И най-накрая, както се казва, отиде си с отворени очи. Той не можа да я изпипа. До последния момент, докато имаше възможност да става от леглото, той редактираше “През сито и решето”. Беше я нахвърлял грубо още през 1992 г. Той обикновено се оставяше на потока на съзнанието, пишеше всичко, каквото му дойде на ума, и след това вече съкращаваше, чистеше и изхвърляше.

– Вие като преводач познавате професионално световната, особено англоезичната литература. Сравнявайки Хайтов със световните автори, как мислите, кое е световното в творчеството му?

– Езикът, ритъмът, мелодиката на неговия слог. Той няма празна фраза, при него пълнеж няма. При него всичко е “на мускул”. Аз съм му редактирала всичките неща. Особено отначало, особено “Дивите разкази”, “Шумки от габър”, хайдушките истории. Всичко ми е минало през ръцете. И колкото и да е неприлично да се каже, не съм спирала да се възхищавам.

Езикът му е толкова пластичен. Той имаше едно чувство за вътрешна мярка – вродено, много точно. Като на ювелир чувство за мярка. Нямаше “тлъстини” в текстовете му.

– Из писателските кулоари се говореше по едно време, че вие сте го превърнала в автора на “Диви разкази”?

– Че възможно ли е това? Че тогава аз щях да отворя писателски курсове. Как е възможно? Аз само махнах излишните неща от “Диви разкази”.

– А ще пишете ли книга за съвместния си живот с Хайтов, подобно на Надежда Станева и нейните два тома за Емилиян Станев?

– Никога няма да напиша книга.

– Защо?

– Защото смятам, че един писател трябва да се преценява по това, което е написал и отпечатал. Характерът му не бива да интересува читателя – защото не всички писатели са много симпатични като характери. Защо да напиша книга? За да му отмъщавам ли? Според мен, да ме прости Господ, Надя Станева му отмъсти на Емилиян. Надя беше една чудесна преводачка, тя можеше да има свой самостоятелен път. Но той не го допусна. Той беше човек егоцентричен, в хубавия смисъл може би на думата. Искаше тя да се върти около него непрекъснато. Аз не мога да си представя да бъркам в кошчетата за хартиени отпадъци, да ги събирам и всяка вечер да пиша какво сме си говорили.

– Всъщност къде се запознахте двамата?

– Бяхме колеги в редакцията на в. “Народна култура”. И Ванга помогна да не се разминем.

– Така ли? Разкажете този случай.

– Познавах Ванга отдавна. Тя беше много близка със сестра ми. Сестра ми и зет ми работеха тогава, началото на 1958 г., в болницата в Петрич. И живееха много близко до Ванга. Тогава Петрич беше гранична зона, там се ходеше с открит лист, телефонните връзки бяха много трудни.

———-

Късно една нощ сестра ми звъни и ми казва: ” Срещнах днеска на улицата Ванга и тя ми каза – обади се на Жени и й кажи в никакъв случай да не приема тази нова работа.”

———-

За какво става дума? Изд. “Народна младеж” обявиха конкурс за преводачи. Аз работех във в. “Народна култура”, но реших да се явя. И за мое невероятно удивление спечелих конкурса. Предложиха ми да отида при тях като редактор в преводната редакция. Една работа, и по-добре платена, и по за мен работа. Трябваше да им отговоря до два дни. И тогава ми звъни сестра ми и ми предава думите на Ванга: Ванга каза да не приемаш тази работа! Явно е било, защото след това с Николай се залюбихме и се събрахме. Аз така си го обяснявам. След няколко години ни подгониха жестоко за “битово разложение” и двамата. Ванга тъкмо бе дошла вкъщи със сестра ми. Мама, която беше много морална жена, беше ужасно потресена от моето безобразно поведение с този мъж, който е женен и има деца. Ванга извика мама в друга стая и й казва: “Виж какво, ти правиш голям грях към твойта дъщеря. Цяла София я е подгонила, а в къщи и ти не й говориш – две години вече!” Което беше самата истина, мама само отчаяно плачеше. “Но каквото и да правиш, нищо не можеш да направиш, защото тях Господ ги събира.” И оттогава мама се промени, другояче започна да гледа на нещата.

Ванга позна тогава точно и кога ще се оженим. Ама драстично позна! Когато каза на мама тези приказки, беше 1960 г., септември. Николай вече три години водеше дела за развод и непрекъснато ги губеше; защото срещу него се беше впрегнала цялата софийска партийна организация. Но, така или иначе, той беше вече съвсем сигурен, че ще получи развод през октомври и ние ще можем да се оженим.

———-

“Ти не можеш нищо да направиш, защото Господ ги събира, и те ще се оженят догодина, през юли”, казала Ванга на мама. След това замълчала и казала: “А, не, той ще се разведе в началото на септември и те ще се оженят в средата на септември – догодина!” Стана точно така.

———–

През октомври 1960 г. отложиха бракоразводното му дело и го насрочиха за юли 1961 г. През юли съдът излезе във ваканция. Насрочиха делото за 6 септември 1961 г. И тогава му дадоха на Николай развод. Ние се оженихме на 16 септември 1961 г.

– Какво впечатление правеше отблизо Ванга?

– Аз от Ванга не съм искала почти нищо да ми предсказва. Но много съм разговаряла с нея. Тя казваше, че за себе си никога нищо не може да разбере. Иска да разбере някои неща, но няма кой да й ги каже. Казваше как вижда, как разбира, че човека, за когото питат, е жив, или че не е между живите. Казваше – по-лесно от това нема. Тези, които са умрели, се движат един метър над земята. А тези, другите, живите, си ходят по земята. По-лесно от това нема. Казваше, че има три вида души: едните са като вода, другите – като хасе, а третите – като восък. Ванга беше една много умна жена. Много интересна личност. Много разкрепостена вътрешно… и много нещастна. Тя казваше: абе никой от вас не може да разбере какво е това денонощно да слушаш само за мъките на хората; а пък нощно време не ме оставят да спя тия духове, които ми казват: сутринта, като си отвориш прозореца, първо ще извикаш еди-кой си от еди-къде си. Тя казваше: аз нямам мира ни денем, ни нощем. Но беше наистина един човек с широко сърце, с отворено сърце и с много хубаво чувство за хумор. Много хубаво се смееше.

– Душата, казват, едва след 40-ия ден напуска земята. Къде, според вас, е скитала душата на Хайтов през тия 40 дена?

– Не знам къде е обикаляла душата му. Може би в Яврово, защото аз си отидох за три дни в Яврово – и там като че ли непрекъснато го чаках да отвори някоя врата. Тук само веднъж го усетих – получих чувството, че е в стаята, в хола, даже започнах да му говоря. На 40-ия ден наистина е голямото изпращане на душата. Душата напуска земята, отива си.

– А усетихте ли обичта на хората към писателя Хайтов в деня на погребението?

– Настина усетих тази голяма тяхна обич. Това погребение беше невиждано и нечувано. Бяха дошли хора от цяла България – да му се поклонят и да го изпратят. Когато минаваха покрай мен, за да си изкажат съболезнованията, те казваха: ние не го познавахме, но той ни е любимият писател. На това погребение имаше поне 3 000 души. Аз не знам какво беше това невиждано нещо.

– Ще има ли някакъв надпис на паметника му?

– Знаеш ли на мен какво ми се иска да пише на гроба му? Само едно нещо – “Николай Хайтов – българин”. Защото той беше българин.
offnews.bg