Д-р Милен Врабевски, който роден във Варна и е учредител и председател на Фондация Българска Памет, получи Почетен знак с лента на кмета на Варна за приноса му в насърчаването и подкрепата на обучението и възпитанието на младите хора в любов и зачитане на българската история, култура и националните и европейските ценности.  Наскоро д-р Милен Врабевски стана лауреат на наградата на Европейския парламент „Европейски гражданин на 2013 г.“ Той е член и на Глобалната инициатива на Бил Клинтън (Clinton Global Initiative) През 2011 г. беше избран от Българския дарителски форум за личност на годината.

 – Казват, че никой не е пророк в собствената си страна, но вие получихте почетния знак на Варна, където сте роден?

– Да и много благодаря на г-н кмета на Варна за тази чест. Така, независимо от политическата криза, ние доказахме, че продължаваме да защитаваме националната кауза, защото България заслужава доброто си име, постигнато през последните 13-14 столетия, име, с което трябва да възпитава младите си хора. Тук във Варна Фондация Българска Памет, вкл. и със съдействието на кмета, организира по три семинара годишно с по около шестотин деца на година. Наричам ги ребългаризационни семинари в триъгълника Варна-Брюксел-София, които са свързани с приоритетите на ФБП – борба с демографската криза, реинтеграция на диаспората, реализация на младите хора в България и опазване на културно-историческото наследство. Както разбирате, реализацията на младите в България, като страна от ЕС, е крайната ни цел. Европейското членство в исторически план е най-доброто, което ни се е случвало до момента, но и афинитетът към едно общество е предпоставка за инвестиция в него. По този начин градим собствената си среда, като я обичаме.

– Говорим за ребългаризация, реинтеграция, затова ще Ви попитам и като лекар, нямаме ли нужда повече от реанимация?

– Аз предпочитам позитивните перспективи. В рамките на членството ни в ЕС България има многократно повече възможности, отколкото в онова безвремие от прехода, когато ни беше многократно по-трудно, на нас и на младите около нас. Тази безпътица, за радост, я преживяхме, затова смятам, че в момента по-скоро имаме нужда с общи усилия да преодолеем настоящата криза. България заслужава много по-добро име, по-добър имидж, вкл. и в международен план. Затова и не спираме, независимо от кризата, да връщаме вярата на младите в качеството на българската държава. Продължаваме и с честванията на важните български годишнини – 70 години от спасяването на българските евреи, 1150 години от Моравската мисия на Кирил и Методий, 1295 г. от битката на Тервел и спасяването на Европа, 110 години от Илинденско-Преображенското въстание и други, които показват, че България не е от вчера, че България е донор на цивилизация. Когато това се разбере от младите хора, те ще проумеят и друго – че всеки един момент е просто част от движението на спиралата, че вярата в себе си и в това, че заедно можем повече, което е всъщност е синоним на „Съединието прави силата”, показва правия път, според мен. Затова съм абсолютно убеден, че отчаянието и песимизмът не водят към нищо добро. Не забравяйте, че България е била в много по-тежки ситуации и в кризи; тази също ще мине, благодарение на силата на българския дух и със собствени усилия.

– Това, че тъкмо младите са на улицата днес, като добър симптом ли разчитате?

– Да, но не само младите са на улицата. Там е и интелектуалният елит на България, защото не е все едно кой е на протестите. Тук вече няма игра на политически класи, а ясно зададени политически стандарти от обществото, от тези, които би трябвало да назначават политиците на работните им места. Хората имат ясно изразени параметри към управляващите ги и това е добрата новина. Разбира се, това е протест, който иска своето узряване, добрите неща не могат да станат изведнъж с магическа пръчка, но по-важното е, че волята е налице и посоката е правилна.

– Преди малко изредихте големи годишнини, които са ни направили народ и които отбелязваме през тази година. Една от тях е 110 години от Илинденско-Преображенското въстание. Ние тук, в България, я честваме, оттатък в Македония също, но какъв е пътят това да се превърне в искрено и голямо общо честване?

– Със сигурност не е като ги поучаваме. Но от друга страна пътят към тяхното еврочленство минава и през това – съвместни чествания, заличаване на езика на омразата, на фалшификациите на историята. Най-важното за мен обаче е икономическият фактор. Утежненото сътрудничество в икономическата сфера между двете държави е нещо, което трябва да се промени бързо. Не може да продължава Коридор № 8 да стои незавършен. Той е трансевропейски, за него има отделени европейски средства. Той би свързал двата народа от двете страни на границата по един изключително рационален начин. Представете си един път между София и Скопие – той би означавал, че през уикендите ще имаме истинска културна интеграция, а това е първата най-важна крачка и към европейската интеграция. Оттам ще се разбере колко може да се улесни бизнесът, колко тясно може да е европейското сътрудничество в общ интерес в икономическата сфера. Български инвестиции в Македония почти няма; няма достатъчно натиск от страна на нашите политици да се изпълняват поне програмите, заложени в нелекия път на Македония към еврочленство. Част от това най-малкото е завършване на въпросния Коридор № 8. Нещо повече, той трябва да бъде продължен и към Украйна и Молдова, това е другият естествен извор на българщина в близката чужбина. Въобще магистралите в България трябва да бъдат правени с идеята да стават свързващо звено между България и онези кътчета от близката чужбина, на които толкова много държим, защото в тях все още има българщина. А в рамките на евроинтеграцията нещата постепенно ще започнат да се случват в съвсем друг порядък. С митингуване и лозунгуване резултати не се постигат. Трябва да има икономическа и културна интеграция, за която има много предпоставки, но няма политика. На този фон ще разширя малко темата и ще кажа, че може и да имаме консулство в Солун, но то не е стъпвало в Родопите, в Ксантийско. Нашите сънародници там не са виждали очите на българския консул на фона на турския му колега – гюмюрджинския консул, който разполага с милиони евро бюджет.

– Опишете накратко ситуацията в Ксантийско…

– Там само в района на Ксантийско има около 32-33 села, в които хората продължават да говорят същия чудесен чист български език, продължават да знаят, че малко по-нагоре на север са техните братя и сестри, които границата изкуствено е разделила. По същия начин, както ни пречи липсата на коридор № 8 за връзка с Македония, така ни пречи и липсата на търговски обмен по и без това много скромния по качество път, който свързва Златоград с Ксанти. Да сте виждали там поток от товарни камиони? Европейската политика включва на първо място свободно движение на хора и капитали. Самата идея за евроинтеграция включва на първо място икономическа и културна интеграция въз основа на добре изградена инфраструктура. Толкова е просто – хора, направете пътищата, бизнесът сам ще тръгне, а оттам нататък и съвместните чествания, за които говорихме. Икономическата взаимопомощ не включва едните да дават пари на другите нон стоп, а включва да се създадат условия за съвместен бизнес от двете страни на границата. Тези условия без инфраструктура не могат да станат, т.е. трябва ясно изчистена бизнес среда.

– Само че бизнесът и политиката винаги са в тясна връзка помежду си.

– Всяка една държава има своите основания за провеждане на политиката си и държи на тях, друг е въпросът доколко това ни харесва, доколко има исторически основания с повече или по-малко право. Въпросът е къде сме ние. За нас обаче е важно България веднъж за винаги да постави на масата ясната си позиция какво точно възнамерява да прави с външната си политика, как точно разбира бизнесинтеграцията, евроинтеграцията и близките взаимоотношения със съседите си. Ето, догодина имаме важна, славна годишнина, свързана със Самуил, а в същото време костите му са още в Гърция. Защо никой не преговаря за това с гръцката страна, както и за подобряване на инфраструктурата? Защо няма информационна кампания за 103-то постановление по южната ни граница, така че близо 200-250 000 българоговорящи в Ксантийско, Драмско, Гюмюрджинско да се възползват от него? Информационната кампания би трябвало да е част от външната ни политика. Нея я няма дори в Молдова и Украйна, където ситуацията е различна, където няма традиционни спънки. Защо се дават обещания за подкрепа на членство в НАТО и ЕС на Македония, без да се потърси ясен ангажимент за приключване на Коридор № 8, на инфраструктурните проекти от мегазначение? Всяка една форма на трансгранично сътрудничество ще бъде улеснена от подобна правилна политика. А тя трябва да се зароди първо в България, първо тук у нас трябва да се оформи собствената ни стратегия за политика в региона, чак след това можем да търсим съдействие на българския еврокомисар, на евродепутатите ни, на техните лобита. През последните 5 години усетихме ли присъствието на външно министерство? Защото аз, откровено казано, не! И все пак не бих казал, че положението е безперспективно, че няма надежда. Напротив! Самият факт, че има организации като ФБП, които практически правят политики, означава,че обществото ни е узряло да предприема мерки, които да се превръщат в добър пример за подражание от държавните институции. По-често трябва да се сещаме да спазваме възрожденския принцип, че всеки един от нас трябва да прави по нещо за държавата си.

– Това обаче е един ужасно дълъг възпитателен процес, защото е добре известно, че у нас всеки един смята, че държавата му е длъжна.

– Да, това беше голямата грешка от миналото, че според всеобщото схващане държавата за всички е майка, следователно и донор. Само че рано или късно трябва да разберем, че настоявайки за друг подход, не откриваме топлата вода, а прилагаме добрите практики – всеки уважаващ себе си гражданин трябва да има собствен принос за развитието на собствената си среда, оттам и на своята държава. Ето един пример – с моя приятел евродепутатът, д-р Андрей Ковачев, успяхме да се преборим кирилицата да се нарича българската азбука в рамките на европейските структури. Вече имаме първи положителен отговор от Мартин Шулц, който каза, че това е абсолютно резонно в комуникацията с България. Ето я първата крачка. Така се получава единение по въпроси, които са от грандиозно значение, така се събужда гражданското общество. Това не е утопия, ние със скромната си фондация го правим и това е примерът, който аз винаги давам на младите – ние сами градим средата си.
frognews.bg