Кристофър Робин и Мечо Пух са в изключително тесен съюз: за едната страна е нещо обичайно да бъде влачена надолу по стълбите от другата: туп, туп, туп.Вероятно сравнението не е съвсем близко до ума, но някои от реакциите на споразумението за премахване на химическия арсенал на Сирия може би произтичат от школата за международна дипломация на А. А. Милн. На пръв поглед можем да си представим президента Владимир Путин в ролята на Кристофър Робин, а Башар Асад – като неговото покорно мече. Убедени сме, че Русия, чийто престиж е заложен на карта, сега ще убеждава сирийския лидер да предаде своите хиляда тона отровен газ в тези най-кратки в историята срокове за разоръжаване от такъв мащаб. Никълъс Бърнс, професор по международна политика в Харвард и някога водещ дипломат в САЩ, пише, че Америка “ще има пълното право да притиска своя руски “съпилот” по сделката да накара Асад да я спази”.

Но може ли Русия “да накара” Асад да предаде своя арсенал? Даже и да допуснем, че Путин искрено иска споразумението да проработи, все пак историята ни предупреждава да не допускаме, че ще може да подчини Асад на своята воля. Като имаме предвид заплетения съюз на Китай със Северна Корея и този между Америка и Южен Виетнам, отношенията между една велика сила и диктатура, която моли за нещо, често биват по-сложни, отколко изглеждат. Така че да се определи кой от този дует е Кристофър Робин и кой Мечо Пух може да се окаже изненадващо трудно.

Все пак велика сила, заела позиция на единствен приятел на поставен в изолация режим, поема един голям риск: тя просто може да бъде възприета като даденост. Идва момент, когато великата сила е инвестирала толкова много дипломатически – и често финансов – капитал за съхраняването на своя ненавистен приятел, че промяната на курса става прекалено трудна или направо прекалено унизителна.

А диктаторът винаги ще се оправи. Един ден той осъзнава, че могъщият му закрилник е стигнал до точка, от която няма връщане назад, и ще го подкрепя колкото може. Наистина тази сметка е винаги рискована, но обсадените автократи не се свенят да поемат рискове или да прекрачват граници.

Налице са признаци, че Русия и Асад са стигнали до този етап. Нападението с отровен газ на 21 август може да служи като “веществено доказателство номер 1? за тази теза. Можем да бъдем сигурни, че Путин не би искал Асад да обсипва с нервнопаралитичния зарин райони в собствената си столица, а доказателствата сочат, че именно това се е случило.

Каква е реакцията на Русия? Вместо да се отдръпне от Асад, Кремъл го обявява за невинен. И завчера руският външен министър Сергей Лавров повтори своята позиция, че сирийските бунтовници са обгазили предградията на Дамаск – обвинение, за което доказателствата са с нулева достоверност.

Но Москва е свикнала да бъде манипулирана от Асад. Когато през 2011 г. в Сирия започна бунтът, Русия благоразумно го прикани да преговаря с враговете си и да приеме програма за политически реформи. Асад безочливо игнорира своя закрилник. През януари руският премиер Дмитрий Медведев разкри как Асад постоянно пренебрегва Кремъл. “Лично съм се обаждал няколко пъти на Асад и съм му казвал: извършете реформи, започнете преговори. Според мен, за съжаление, сирийското ръководство не е готово за това”, каза той.

Реакцията на Русия на проявеното от нейния клиент пренебрежение беше да наложи вето върху две проекторезолюции срещу него и да продължи да му доставя оръжия. Ако сега Асад не спази споразумението да предаде до юни догодина своя смъртоносен газ, опитът сочи, че Русия ще го остави да се измъкне от това. Ако Кремъл не можа да го спре да използва химически оръжия, защо Русия ще бъде в състояние да гарантира, че той ще ги предаде?

В Съвета за сигурност на ООН Китай играе ролята на неофицален партньор на Русия, когато се стигне до защита на диктатори. Обаче като единствен приятел на Северна Корея Китай познава усещането да бъдеш третиран като Мечо Пух от един измамнически режим.

Цяла пропаст разделя Китай и Северна Корея по отношение на икономическата им сила, а военната им мощ е почти еднаква. Семейната диктатура на Ким открито игнорираше исканията на Китай, че не трябва разработва ядрено оръжие. И щом Ким изгради своя бомба, Китай му разпореди да не прави ядрени опити. Пхенян обаче извърши три ядрени опита – през 2006, 2009 и през февруари тази година.

Реагира ли Китай чрез спиране на помощта, която е жизнено важна за Северна Корея? Ако го стори, то почти със сигурност ще причини рухването на държавата парий и ще прати милиони бежанци в Китай. Освен това ще бъде признание за провал, който ще бъде още по-унизителен заради факта, че подкрепата за Северна Корея е твърда задача на китайската външна политика откак комунистите идват на власт през 1949 г. Затова Китай предпочита да вдига само безполезна пара.

За Америка това чувство е още по-познато. По време на Студената война тази свръхсила бе ловко манипулирана от неприятни клиенти. Вероятно най-нагъл беше Южен Виетнам – режим, който дължеше съществуването си на американската военна саможертва, но който въпреки това съумяваше постоянно да създава проблеми. От 1965 до 1967 г., когато САЩ необратимо затъваха във виетнамското тресавище, лидерът на Юга Нгуен Као Ки възторжено обявяваше Хитлер за свой кумир и казваше: “Трябват ни четирима или петима Хитлеровци във Виетнам”.

Така че историята ни предоставя категорични предупреждения: всеки, който вярва, че великата сила може автоматично “да избави” своя клиент, рискува да бъде повлечен по една болезнена стълба: туп, туп, туп.

Дейвид Блеър, в. Дейли телеграф