Мисля да започна този мой коментар с едно признание на шестнадесетияпрезидент на САЩ Ейбрахъм Линкълн, който казва: „Не знам какъв е бил дядо ми. Занимава ме много повече какъв ще е внукът му.” Не са ли тези думи опит да се подскаже, че за да е успешен един политик, изобщо един човек или една система, то те трябва да са еластични, да отговарят гъвкаво на действителността, която практически се променя по-бързо от нашето мислене. Обречен си, ако не можеш да отговориш адекватно на идващата вълна. Неспособността на старата десница, конструирана още от времето на Луканов, да произведе нови отношения с дясно-мислещия електорат, тази неспособност наистина е съкрушителна. Всеки опит на доктринерите на Реформаторския блок за изказване на политики завършва катастрофално, защото атмосферата в тази политическа съвкупност е предварително отровена. Те ненавиждат ГЕРБ, но истерично се нуждаят от ГЕРБ. Поради тази причина играят мъглива, неясна, двойнствена игра, хем срещу Бойко Борисов, хем с тайната надежда, че един ден ще се уловят за шлифера му. Реформаторите не се понасят и помежду си, но не могат да преминат бариерата без „последната червена кукувица”, както биваше наричана Кунева, която разполага с най-голям електорат сред множеството нефелни, видя се от изборите.

Има една особена истина, която реформаторите непрекъснато потвърждават. И тя е, по-лесно е да се бориш за принципите си, отколкото да ги спазваш. По-лесно е да се наречеш демократ, отколкото наистина да бъдеш. По-лесно е само да говориш за плурализъм, отколкото да допуснеш наистина и другата гледна точка. Озадачава ме разпадът на демократичните отношения в публичната ни среда. Шепа хора се изживяват като съдници на всички останали, в това число и като съдници на журналистите. Всъщност всеки журналист е сам със своята отговорност за това, което говори. Неговата журналистическа роля е да помогне на слушателя, читателя или зрителя да формира свое собствено мнение. Казвам това, защото напоследък разни хора, симпатизанти на протестиращото малцинство, непрекъснато подчертават, че именно те плащат заплатите на журналистите в Националното радио чрез своите данъци и видите ли, ние в „Деконструкция” някакси нямаме право да изразяваме възгледи и мнения, различни от тези, заложени в техните глави.

Първо, искам да подчертая, че данъци плащат не само онези слушатели, чиито партии не успяха да преминат бариерата от 4%, заради което от 100 дни блъскат барабани по улиците. Данъци плащат и онези граждани, които са гласували за управляващите партии в момента, част от които се движат в левия спектър на политическата ни действителност. Данъци плащат и онези, които не са гласували. Тоест данъци плащат всички български граждани, които имат различни политически симпатии.

Второ. Общественото радио е палитра, сбор, букет от разнообразни личности, коментари и предавания, които покриват всички политически обеми, като смея да твърдя, лявомислещите журналисти са единици. В този смисъл изглеждат ми адски непригодни и доста опасни писъците и манипулациите относно това, че ние в това предаване нямаме право да изговаряме своите възгледи. Това е фанатичен опит за идеологическа цензура, която с нищо не е защитима. Напротив. Четвърт век след въвеждането на плурализма като задъжителен елемент на демокрацията, част от публиката мечтае, има нужда и се бори за нещо като десен тоталитаризъм. Тоест, ако някой каже две думи за социална справедливост, той става мишена на яростни нападки, лепва му се етикета комунист и се започва системен обстрел от страна на антидемократите. Виждам озверели същества, които се хвърлят срещу всички, които имат различно мнение от тяхното, готови са да ги разкъсат, обидят, унищожат. Секта от индивиди, строени като царевица или нива със слънчогледи, всички плашещо еднакви и гледат упорито в една и съща посока. Нима не се борихме за това да има разномислие и разноговорене?! Тоталитаризмът в главите явно е някаква много силна отрова. И аз искрено се притеснявам за нашата нация, която се самоунищожава, отровена от омраза. Разцепена, болна, инжектирана с ярост и злоба, а не с мъдрост и разбирателство.

Хора, може да се наричате демократи, но поведението ви е тежко болшевишко, помислете отново накъде сте тръгнали и колко лесно е да се премине границата на поносимата търпимост. Вие лесно превръщате своите приятели в свои врагове. Запитайте се защо?! Излъчвате хаос и агресия, а не политическа култура и загриженост. Използвате фейсбук за остракизъм и морални убийства, вместо за приятелство и партньорство. Игнор-един, игнор-друг, чудна весела игра на сектанти, не останаха човеци, неигнорирани от вас. Не останаха личности необругани. Политиката е работа по привличане на хора, а емоционалната ви слепота и нелюбовта ви отблъскват всички около вас.

Запомнете едно! Няма абсолютна истина, дори вашата истина не е абсолютна. Затова нека завърша с този, с чийто думи започнах, великият Ейбрахъм Линкълн: „Не казвай никога, че Господ е на твоя страна. По-добре се моли ти самият да си на страната на Господ.”

Калина Андролова

БНР, предаване Деконструкция