Никой не трябва да отрича наказателния вот на Избирателя и хроническата неспособност на малките партии за обединение, но не там се крие основната причина за техния изборен провал. „Нова българска медийна група” изигра негативна роля за масирано покриване на страната с лепкавата медийна тиня на популизъм и разюзданата компроматна война, която просто погълна и обезсмисли модерното европейско говорене на малките партии и коалиции около ДСБ, СДС, НДСВ и „България на гражданите”. От тук дойдоха и деидеологизацията, и чалгизирането на политиката, както и налагането на корпоративния политически модел в България. Умелото и целенасочено манипулирано пожълтяване, затъпяване и монополизиране на медийната среда доведе до завръщането на комунистическата субкултура в обществения ни живот и до тоталното опошляване на предизборните кампании през 2011 и 2013 г., до заобикалянето на закона и разрастването на комунистическите рецидиви по върховете на политиката, съдебната система и икономиката.

Управляващата “Нова българска медийна група” вече се готви за следващите избори, когато и да са те. Напълно манипулативно, в пълно противоречие с правилата на почтената политическа социология те поставиха медийните си звезди Николай Бареков и Емил Кошлуков в поръчаното в началото на лятото от вестник „Преса” (коалиционен партньор на Нова българска медийна група) допитване за рейтинга на действащите политици на агенция „Сова Харис”. И ах, ох, каква изненада! И двамата се оказват „най-неочаквано” сред политиците с най-висок рейтинг.

”Не можем да не отбележим летящия старт на Николай Бареков”, посочват с умиление от агенция “Сова Харис”. И продължават: „Той още не е обявил форм?та, с който ще участва в политиката, но доверието, което получава в аванс, би трябвало да му даде значителна доза увереност. Сред лидерите на политически формации той се нарежда на трето място по доверие. Нещо повече, като ново лице недоверието към него е на много по-ниско равнище в сравнение с лидерите на двете най-утвърдени партии ГЕРБ и БСП”. Да се смееш ли, да плачеш ли?

Нека си представим следната хипотетична ситуация – в късната българска есен, когато младото политическо вино е започнало да прекипява, се провеждат мечтаните от „протестиращите” поредни предсрочни избори. След тях – (бившият) изпълнителен директор на ТВ7 Бареков е премиер или най-малкото – председател на парламента. А защо не и кандидат за шеф на ДАНС? Можем ли да надяваме, че по този начин ще сме победили олигархията и разсекли гордиевия възел на нерагламентираните финансови зависимости, а обществените средства вече ще се разпределят много по-прозрачно? Трай коньо за зелена трева…

По какво се отличават Николай Бареков и Делян Пеевски? И двамата носят огромна отговорност за днешната толкова агресивна, истерична, манипулативна и най-вече отровно жълта и посредствена медийна среда. Съвсем неслучайно, абсолютно същото може да се каже и за политическата среда. Ако сменим думата „медийната“ с „политическата“, няма нужда да променяме нито едно от определенията. Едва ли може да се намери по-добро емпирично доказателство на закона за скачените съдове „медии – политика” от тези две толкова абсурдни и скандални личности за европейския медиен и политически пейзаж.

Но да се върнем към медийната акула “Нова българска медийна група”. Като ясен собственик там е декларирана Ирена Кръстева. Мощното разрастване на групата обаче, като и темповете, и ресурсите, с които си „препикава“ новите медийни, медийно-разпространителски и политически територии, се дължат на съвместната дейност с Цветан Василев. Идеологът на целия проект или както се казва „душата на компанията“ Делян Пеевски няма формално присъствие в групата. Той е единствено и само „доброволец – идеалист“. (”Нова българска медийна група” и гравитиращите около нея медийни партньори и приятели поддържат 11 вестника, 4 списания, 2 телевизии и 31 интернет сайта с широка аудитория. Може би съм сбъркал някоя друга цифра, но списъкът така или иначе се променя всеки ден.)

Като споменахме депутатите, дойде време да обърнем и подобаващо внимание на основната опозиция на НБМГ – медийната акула „Икономедия и приятели” или както е придобила гражданственост – „Кръгът Капитал”. Това вече е „ария от друга опера”. Музиката тук не е „Радка пиратка”. Тук звучи най-малко Вагнер. Или с други думи, тук се „моделира” разликата между евроатлантическите и руските интереси.

Който ме познава знае, че по политически убеждения съм десен либерал. И като политик, и като сътрудник на либералната германска фондация за свободата „Фридрих Науман” винаги съм имал много приятели и партньори сред постоянните автори на „Дневник” и „Капитал”.  Дългогодишни симпатии и успешно партньорство ме свързват например с Института за пазарна икономика, на когото съм специален почитател. Винаги е било чест и престиж за мен през годините да публикувам материали в тези две издания. Но това, за съжаление, се случва все по-рядко, защото приповдигнатият стил и европейският политически език не правят “Икономедия” нито по-обективна, нито по-независима. И ако в медиите на Пеевски се сблъскваме ежедневно с какви ли не „разбирачи” и пътуващи медийни политически проповедници с мазни корпоративни журналистически пера и с манталитет на магистрални девици, то в “Икономедия” също срещаме непрекъснато огромен брой „странни медийни драскачи” с фанатичен блясък в очите. Точно тук са несменяемите политолози и експерти по всичкология, както и т.н. (също вечни) „интелектуалци” на прехода, които изпълзяват винаги отнякъде по време на кризи. Независимо дали блуждаят около съветническо-приятелския кръг на президента Плевнeлиев или са се подредили в редичка, за да подкрепят възкръсналия като „Феникс” от пепелта Реформаторски блок, тези „восъчни фигури” от паноптикума на българския преход винаги са ме подлудявали с поведението си на непогрешими политически ментори и с раздаването на становища от „последна инстанция”.

Може да съм изостанал в политическото си развитие, но за мен непрозрачните отношения по линията Иво Прокопиев – Росен Плевнелиев са точно толкова недопустими, колкото връзката Делян Пеевски – Сергей Станишев. От гледна точка на политическия и икономическия морал влиянието на „Икономедия“ върху служебното правителство на Президента и ролята на “Нова българска медийна група” при съставянето на правителството на Орешарски са част от един и същ дълбоко перверзен корпоративен политически модел.

Интересен е начинът, по който “Икономедия” се превърна в основна трибуна на протестиращите срещу правителството. Да, гражданските протести са нещо прекрасно и е добре да бъдат медийно възхвалявани, но докато не бъдат използвани за политически цели с лобистки икономически привкус. А точно това се чувства в тенденциозното позитивно хиперболизиране на ролята на протестите по същия избирателен и необективен метод, по който ги ругаят и маргинализират политическите им противници от “Нова българска медийна група”. Светът на политиката не е черно-бял, той е пъстроцветен и в него няма единствено „добро” и „зло”. Не може „добрите” да са само „протестиращите”, а всеки, който не подкрепя протестите да е от „лошите” и да бъде обявяван за провокатор и „червен боклук”.

В един идеалистичен свой анализ „Оградените” в „Портал Култура” от 17 юли, един от най-сърцатите „протестиращи” Тони Николов говори за „изместването на мястото (полето) на властта в посока към едно ново пространство на сила и контрол – към интернет и социалните мрежи, където се конструира нова демократична публичност.” Според него „новата демокрация, която възниква въз основа на социалните мрежи, е в състояние разбие статуквото на традиционните клиентелистки мрежи, на политическата феодализация и произтичащите от това практики на въздействие и купуване на гласове”. Всичко това звучи прекрасно, но е прекалено наивно, за да обясни реално случващото се. Та това изместване на полето на властта към интернет и социалните мрежи вече се манипулира отгоре и отдолу, отпред и отзад, от ляво и отдясно,  и то много успешно точно от двете медийни акули, за които говорим.

Макар и представители на различни идейно-политически школи и групи по икономически и лобистки интереси, “Нова българска медийна група” и „Икономедия и приятели” са основните специалисти както по генно модифицирано политическо инженерство и развитие на нови политически проекти, така и по „сортирането” и „регенерирането” на политическите боклуци. С политическия проект „Бaреков” и реваншистката кадрова политика на новото правителство „Нова българска медийна група” успешно доказва себе си. Но все пак, в тази област първенството принадлежи определено на “Икономедия”, които имат по-дълга „творческа” история и са оказвали влияние върху създаването не на едно или две правителства. Сериозни усилия се полагат и днес, за да се акушира при раждането на коалиция, благословена от президента Плевнелиев между Реформаторския блок, ГЕРБ, проекта на Саша Безуханова, а може би и на други „изгряващи” звезди…

През всичките тези години съм чел много вариации на тема “реставрация на комунизма”, но един текст ми е направил силно впечатление. Това е лекцията на президента д-р Желю Желев “Завръща ли се комунизмът?”, изнесена в Берлин на 22 септември 1995 г. пред семинар на фондация “Фридрих Науман” и публикувана в сборника “Интелигенция и политика”. (Желю Желев, “Интелигенция и политика”, Литературен форум, 1995 г., стр. 270-274.). Тя е написана през най-мрачния и зловещ период на прехода, по време на управлението на Жан Виденов, но в своята “политико-културна” част звучи поразително актуално и днес, когато отдавна сме членове и на НАТО, и на ЕС:
“…В случая на Източна Европа реставрацията протича в рамките на съществуващата видимост за реформи. Никой не отрича реформите, но реформаторската политика тайно се заменя с връщането на стари комунистически практики. Кое е това, което всъщност се връща? ……Връща се един не съвсем патриархален корпоративизъм, който заменя реалната конкуренция на идеи и интереси с договарянето в рамките на самата управляваща партия. Публичното пространство се заменя с партийното пространство. Много често партийни и корпоративни интереси се представят като национални. Друго, което се връща, е езикът на стария режим. Оня безсубектен дървен език, от който лъха на мухъл и казионен оптимизъм. Език, който беше жив единствено в Замъка на Кафка и в коридорите на комунистическата власт…
…Връща се подозрителността към Запада. Културната толерантност, характерна за нашата традиция, се подменя с насаждане на ксенофобия и с разбуждането на една шпиономания, която ни връща в атмосферата на 60-те години… Но най-важното, което се връща, е усещането, че от нас, от „ние, народа”, нищо не зависи. Отново политическата апатия и делението на “ние” и “те” се превръща в реалност. Това “те”, което няма име и политически профил, но което е властта въпреки и независимо от волята на гражданите. Всичко това се връща. Това, което не може да се върне е комунизмът. И навярно това е странната съдба на посткомунизма. Едно общество, в което комунизмът не може да се върне, но и не бърза да си отиде.”

В крайна сметка философията на тази статия за отвратителния и дълбоко тягостен медиен пейзаж, която се опитах да напиша, се крие в последното цитирано изречение на д-р Желев. Всички знаем, че комунизмът не може да се върне, но това не ни е достатъчно. Комунизмът е все още вътре в нас – като болшевишко политическо поведение, като параноичен егалитаризъм, като неистова омраза към забогателите, успелите и различните, като страстно желание да излъжем държавата, а вече и ЕС и най-вече да заобиколим върховенството на закона. С една дума, все още до много голяма степен, комунизмът, а не евроатлантическата ценностна система определя нашата духовно-културно-политическа и  МЕДИЙНА идентичност.

Не се поддавайте на илюзиите, че медийните акули „Нова българска медийна група” и „Икономедия и приятели” създават база за политическа и дискусионна култура. Напротив, те я унищожават. Противопоставянето между тях не е дебат за „лявото” и „дясното”, не е сблъсък между идеологии, политики или икономически възгледи. Ако обърнете внимание специално върху неподписаните редакционни статии, които са „акредитивните писма” на двете страни, ще видите, че това не е нищо друго освен едно много гнусна компроматна война. Помията, която се излива през последните месеци върху институциите и личностите, които ги представляват, е най-убедителното доказателство, че не се води битка за ценности, а за политическо пространство, за директен властови ресурс, който да обслужи икономическите и лобистки интереси на двете корпорации.

Преходът, не само че не е завършил, той сега едва започва. Този път битката е не за партиен, а за медиен плурализъм. Възстановяването на медийната свобода и независимост е основната днешна задача на гражданското общество. Колкото по-бързо „протестиращите” в едната и другата посока разберат, че противникът им не са (само) политическите партии, а преди всичко стремящите се към безконтролна власт медийни акули, толкова по-бързо ще извадят отровните им зъби…

Аспарух Панов

/със съкращения/

e-vestnik.com