Захари Бахаров е откровен точно до ръба, в който сериозното може да падне в преигран драматизъм. Внезапно прескача от другата страна с шега или непреднамерен жаргон. Сигурно, защото умее да бъде друг. Важното е, че знае в какво точно не иска да се превърне. За двуметров мъж с красиво семейство, достатъчно работа в театъра и главна роля в култов бг сериал, Захари направо си е урок по здраво стъпване по земята.

– Ходил ли си на кастинг, който не си спомняш с голямо удоволствие?

– Имам много опит с кастингите, но това не означава, че знам формулата на успешния. И подозирам, че такава няма. Но мисля, че от две конкретни истории могат да се направят изводи. Бях втори курс и тъкмо бях заснел първия си американски филм – „Пехотинци“,     в който играя изнасилвач. Следващата седмица ме викат на друг кастинг, за Air Marshal, и аз отивам супер надъхан, вече направо се виждам в Холивуд. Явявам се за една от четирите роли на терористи, които обаче са в йерархия и най-важният има най-много реплики и съответно повече снимачни дни. И заставам пред режисьора и му викам „Искаш ли да чета текста с арабски акцент?“ Той ме гледа така, и казва „Ами, не е необходимо, но ако много държиш, давай…“.  И аз давам… Какво съм давал не знам, защото ме избраха, но за четвъртия терорист, Мохамед, който има една реплика и тя е „Up!“, докато сочи някакъв човек с пистолета. Тогава си дадох сметка, че ако не искат от теб нещо конкретно, по-добре да не се набутваш. Другата история е от Лондон, където имах среща с един много мастит кастинг директор. И влизам аз, комплексирано софиянче, почвайки разговора с „Вижте, извинявайте, че ви отнемам от времето…“ Той ме погледна супер учудено и ми каза, че той това работи и няма как да е губене на време. Мисля, че няма защо да анализирам тази история. Това е важно. Особено за млад човек, който сега набира сили. Ти не си им длъжен, нито си им на гости. Трябва да отидеш там и да им покажеш какво смяташ да направиш. И освен това няма нищо лошо да не те изберат. На тези неща трябва да се гледа по-бизнес, а не да ги изживяваш.

– В повечето публикации за теб пише „започва да играе случайно“. Как точно почна да играеш?

– Това „случайно“ аз съм си го писал в една биография, а на английски преведено звучи „by accident” – все едно ми е паднала тухла на главата и съм започнал да играя. Но цялата работа е, че нищо в живота ми не го е подготвяло – или поне аз не си спомням да съм имал интереси, свързани с актьорството. Докато в 10. клас не решиха да правят пиеса по случай годишнина на училището и незнайно как се навих да участвам. Защо – въобще не си спомням. Нататък вече се подредиха нещата.

– Има ли конкретна постановка или филм, в които си се почувствал на идеалното ниво като актьор?

– Това е много сложен въпрос и не знам дали мога да отговоря ясно. Чувал съм го и от много големи актьори – че са имали моменти, секунди, малки фрагменти, за които чак после, като се върнеш назад, си даваш сметка, че са били някакси не от твое име. Наистина си играл тогава. Но ако приемем, че ти добре си вършиш работата, не би трябвало да можеш да кажеш кога са тия моменти, не би трябвало да можеш да гледаш отстрани как влизаш и излизаш от даден персонаж. Имах един такъв случай на репетиция в Хасково – прибрах се в София и след няколко дни лежах на едно канапе и си виках „Леле, какво беше това, ние откачихме там“. Но в 90 % от времето се чувствам просто като някакъв елемент в кадъра, машина за казване на думички.

– А обратното – изпитвал ли си страх, че си стигнал някакъв пик и ти трябва нова провокация, за да се надскочиш?

– Чак страх, чак пик, не мога да се вкарам в такива категории, но истината е, че взе да ми става малко досадно от тоя Иво Андонов (героят на Захари Бахаров в „Под прикритие”). Не защото ми е връх или не го харесвам, но виждам как определя възприятието на зрителите. Играя в различни постановки, различни неща, но гледам, или може би си въобразявам, че първото нещо, за което се сещат хората е Иво Андонов. Затова ми се иска, ако трябва на мускули, но нещо така по-различно да се случи. В театъра сега особено се старая в олигофрените, които играя, и в някакви по-комедийни неща. Взе да ми писва това поло, тия кожени якета… Бих си пуснал и коса, но няма такъв вариант.

– Налагало ли ти се е да играеш пред полицаи?

– Напоследък все по-малко, защото родната полиция освен че ни пази, гледа и „Под прикритие“. Така че сме във все по-добри отношения с МВР.

– Спомням си как преди да почне „Под прикритие“, си имал разговор с полицаи, които ти казали „Ааа, ти за кеф“, когато си уточнил, че играеш в „Народния театър“, а не в сериал. Това ли кара актьорите непрекъснато да обясняват колко убийствена е тази професия – защото тук все още си мислим, че е работа за свободното време?

– Голяма част от обществото наистина смята, че въобще не става дума за труд или сложна професия и затова на нас ни се налага непрекъснато да го казваме. Да си актьор всъщност е голямо удоволствие, но има една класация за най-стресовите професии, и нашата е на 7. място. Е, сега, това е класация, която аз съм видял, може да има други.

Ако ме питаш от какво точно идва стресът и защо някои стават пияници – от оголването. За да играеш долу-горе качествено, трябва най-напред да си с по-изострена чувствителност. Вечерта в седем часа аз трябва да сваля всичките си защитни механизми и да изтъпаня душата си пред 500 души. С риск да прозвучи патетично, това оголване те прави много по-уязвим от нормалното за всякакви външни влияния.

– Теб страх ли те е от някакви зависимости?

– Ако кажа не, ще е глупаво.

– В едно интервю казваш, че би искал да „откраднеш“ от характера на Иво Андонов неговата решителност и понякога ти се иска и ти да си толкова див. Правиш ли умишлено глупости?

– Правя разни глупости, но никога не е умишлено. Ако се правиш, че правиш, това не е истински пънк. Не може да си накъсаш тишърта и да си го нацапаш, това не е пънкария, а манекенски работи.

– Имал ли си идоли, които жестоко са ти падали в очите?

– Да, и мисля, че това е нормалният процес, част от израстването. Или те ти падат в очите, или ти ги сваляш насилствено. В това е номера. Оглеждането в кумири без съмнение е необходимо, но в един момент трябва да го преодолееш и да си наясно кой си ти.

– На кого те е страх да не заприличаш?

– Страх ме е да не се объркам и да не стана озлобен стар актьор. От тия, чиято представа за собственото им величие се бие с тази на света за тях. И се самонавиват, че не получават това, което заслужават. Никой не е застрахован, животът може да се развие наляво-надясно, и в един момент и аз да се озова в ролята на недооценен и да почна да се оплаквам колко несправедлив е бил животът към мен – затова ще стана зъл и ще се пропия. Винаги има състояния нагоре-надолу и от това как ги понасяш зависи дали ще ти излезе сметката на финала. Надявам се да имам сили, ако нещата се обърнат, да мога да го понеса достойно. Въпросът е да запазиш реална самооценка. Защото в тази професия объркването става за секунди и гледката е грозна. За актьор – поносимо. Ама за мъж – не.
manager.bg