Това лято срещнах на морето диджей Дамян – носеше в кошничка бебе. И тъй като знаех, че е разведен, си позволих да попитам дали нямам повод да му честитя освен новото отроче, и нова жена. „А, не, отвърна той, от същата жена е. Събрахме се пак и си родихме още една дъщеря.”
Чували сте ги тези неща: не можеш два пъти да влезеш в една и съща река, не можеш два пъти да прочетеш една и съща книга. Оказва се обаче, че някои хора го могат. Те влизат два пъти в една и съща река… Как и защо са го направили разказва пред EVA не Дамян, а бившата му настояща жена Светлана Такева. Ако сравним брака с един мъж с река, то тя на два пъти е влязла в една и съща река. Омъжила се, развела се и после отново се върнала при мъжа си. Ако тази жена понякога се ядосва, произнасяйки любимото женско: “Как можах да се омъжа за теб”, в нейния случай то би трябвало да звучи: “Как можах да се омъжа за теб два пъти.” Или нещо подобно. Но много по-сигурно е друго – отваряйки два пъти същата книга, тя е успяла да прочете в нея различни неща. И май е щастлива от прочетеното.

Светлана Такева, водеща в тв МСАТ (Черно море), разказва за ЕВА историята на двата си брака с един и същи мъж

Все още не можем да се разберем с Дамян кой кого е свалял в началото на нашата връзка. Той твърди едно, аз – друго. Но истината е, че беше любов от пръв поглед. Аз танцувах в Роберта балет и едно лято имахме ангажименти по заведения на морето. През деня ходехме на рибарския плаж във Варна. Един ден там се появи популярният вече диджей Дамян – опънал се на един шезлонг и уж чете вестник, ама все към мен поглежда. Аз тогава бях на 17 години, сигурно съм била апетитно парче. После вече като се събрахме, Дамян твърдеше, че той си четял вестника, а аз съм го бройкала. Вярно, че бил дошъл подготвен за свалка. Бил му казал един приятел, че на рибарския плаж „идват много яки мадами, пекат се без горнища и май са балет, защото са с много хубави дупета”. И Дамян дошъл да провери вярно ли е.

Както и да е – аз наистина го харесах. По-възрастен от мен с 8 години, с репутация на лошо момче, целия в татуировки, един такъв брадясал – направо големия лош вълк. И на Илинден, когато според поверието морето винаги взима жертви, влиза той, плувецът, във водата, аз напълзявам след него и така се запознахме.

Балетът си тръгна след края на сезона, аз не можах – останах при него още няколко дни, толкова бях омагьосана. След това настана една мъка – пътувах, учех в София, тренирах. Не издържахме и на моя 18-ти рожден ден обявихме, че се сгодяваме и се събираме да живеем заедно. Малко след това мина абитуриентският ми бал.

Аз дойдох във Варна без ясна представа за бъдещето си. Живеехме заедно, аз играех аеробика и ходех по състезания по спортна аеробика, той – по дискотеките по цяла нощ. Опитвах се да му готвя, това влизаше в представите ми за съпруга и домакиня – досега си спомням първия си опит за направя пиле с ориз. Цялото пиле с един килограм ориз в пълна с вода тава. Нали си представяте какво стана? Аз само изгребвах това, което изкипяваше от тавата. Дамян обаче не само яде, а и твърдеше, че му е вкусно. Чак сега казва, че е било отвратително, но не е искал да ме огорчи тогава. Той всъщност никога с нищо не е искал да ме огорчи и нарани, винаги ме е щадял и пазил, но ми трябваше време, за да го разбера и да го оценя.

Долу-горе по това време той започна да работи в телевизия МСАТ, аз му помагах, бях нещо като организатор. На 19 години родих дъщеря ни Александра Първа. Да, така се казва голямата ни дъщеря! Дамян го искаше – хем да е на баща му, хем да е първа, защото му е първородната. Уреди го с кмета ли, с кого ли там, не зная. Но сега си имаме Александра Първа Дамянова Савова.

Бяхме просто безумно щастливи. Живеехме при баба ми и дядо ми. Баба ми помагаше в отглеждането на бебето и затова смятам, че сривът в живота ни и в брака ни започна с нейната смърт. Макар че сега си давам сметка колко по-отдавна нещата са се подквасили, за да стигнем до раздяла и развод.

Официалният ни брак беше един вид следствие на кризата в отношенията ни. Аз не знаех какво искам, за да се чувствам щастлива. Не бях зряла да бъда и майка. Само на 20 години без детето си се чувствах така, сякаш са ми изтръгнали сърцето и са го захвърлили някъде. В същото време, докато го гледах вкъщи, ми се струваше, че изпускам нещо много важно и много хубаво, което никога повече няма да ми се случи. Връстниците ми вършееха по дискотеки, излизаха с компании, а при мен беше едно и също ден след ден – бебето, къщата, Дамян, който почти през цялото време беше навън… Когато пък си позволявах да изляза и да се повеселя, не можех да си намеря място от притеснение за детето.

С Дамян започнахме да губим пътя един към друг – карахме се, аз бях непрекъснато недоволна и нещастна, направо се разминавахме, тровехме си живота един на друг. Аз бях несигурна с него, ревнувах го безумно, не знаех каква съм му. И един ден си позволих да му задам този въпрос – каква съм ти аз на теб, жена ли, любовница ли, държанка ли, утроба за разплод? Смятах и му го казах, че на него вероятно му е много удобно така – хем фактически си има дом, семейство и дете, хем не е женен. Тогава той попита искам ли да се оженим. Отговорих утвърдително. Въпреки че и тогава, и сега не смятам, че мъжете стават по-отговорни с брака. Но може би и аз, и той сме смятали и сме се надявали подписът в гражданското да заздрави съюза ни, да урегулира отношенията ни, да намали напрежението помежду ни.

Насрочихме си дата за сватбата, поканихме за кум Мартин, собственика на мебелна търговска верига Мартинели. Аз смятах, че бялата рокля е отживелица, затова реших да се венчая в бежово – с кожена рокля и ботуши с капси, но все пак с було. Влязох в един магазин за сватбени облекла и казах: „Може ли едно було?” Беше ми все едно какво ще бъде, стига да ми стои добре на клетата глава. После се оказа, че въобще не се е връзвало с кожения ми имидж в бежово, че съм изглеждала не особено стилна. Ала ми беше все едно – сватбата ни се състоя два дни след смъртта на баба…

Може би затова нямам ясни спомени от нея. Дамян беше с червени кичури и имаше повече обици от мен. Александра, дъщеричката ни, беше шаферка и разнасяше някакви патки. А аз бях тъжна. Не сватбата ни, а смъртта на баба провлече някак си крак и животът ни не се промени към по-добро, въпреки че и двамата го искахме.

Дамян започна да пътува до София заради предаването „По-добре късно”. Аз оставах задълго сама и не бях в състояние да се преборя с каквото и да било. Кретенски много го ревнувах. Може и да съм си въобразявала повече неща, отколкото в действителност са се случвали. Но той ми беше първият и единственият мъж, аз нямах никакъв опит в нищо. И не получавах от него това, което исках, както и вероятно не съм му давала това, което той е очаквал от мен. Исках да съм щастлива, а не знаех как.

Отношенията ни ескалираха до мига, когато Дамян ме попита: „Добре, искаш ли да се разделим?”

Да, исках. Бях обидена, чувствах се наранена и макар да го обичах, не виждах как повече мога да остана с този мъж, без да бъда непълноценна, нещастна, напрегната. Той се изнесе на квартира, аз останах с детето в наследствената ни къща. Дамян направи развода да мине така, че аз нито веднъж да не стъпя в съда.

Взехме си съдебното решение една година след като се разделихме. В първоначалната истерия около раздялата имаше предизвикани реплики като „Ще съжаляваш”, „Няма да си видиш повече детето”, но само след месец възстановихме добрия тон. Не, никога не сме си крещяли, но просто вместо да обсъждаме нашите отношения, започнахме да си говорим приятелски за детето. Аз, въпреки че съм горда, приемах жестовете на вече бившия си съпруг. Той знаеше точно какво ни е необходимо, за да ни го подари по някакъв повод. Поддържаше ми колата. Правеше всичко така, че аз да не се чувствам засегната и в зависимо положение. С връзките и влиянието си караше различни хора да ми помагат, каквото и да се опитвах да направя – аз учих и завърших арт мениджмънт с идеята да продуцирам танцови спектакли, работих.

Много от познатите и приятелите ни започнаха да ми говорят срещу него, след като се разделихме. Други пък упрекваха мен, че съм го напуснала… Разводът ни се превърна в своеобразно сито за приятелите ни. Аз съм убедена, че кажа ли за някого „тази пък или този пък”, укорът се е връщал като бумеранг върху мен. Опитвам се никого да не съдя. Когато ме питат какво да правят в една или друга ситуация, аз казвам: каквото искаш и чувстваш, че трябва, това направи. Толкова.

Две години и половина живяхме формално разделени. Дамян през цялото това време виждаше Александра когато и както поиска. И непрекъснато се напъваше да се върне, аз не бях съгласна, макар да чувствах, че го обичам. Исках да се накарам да простя, смятах, че съм обидена. Друг мъж не исках, но и може би ми е трябвало време, за да порасна и да узрея за семейство точно с този човек.

Сигурно е трябвало и сама да се сблъскам с реалния живот. За краткото ни съвместно съжителство Дамян ме беше пазил от него, беше стоял над мен като похлупак. Сигурно е имало у мен някакъв макар и неосъзнат бунт именно срещу това и той се е изразявал в негативна реакция срещу мъжа ми – в един момент всичко, което той правеше, ми изглеждаше нелепо. Като се върнеше от пътуване, аз го посрещах студено и как би могло да бъде иначе, след като се бях натиквала поне в десет измислени филма преди това… Неговата чалга ме дразнеше. Аз исках в спалнята да си чета книга или да си гледам филм, той превключваше музикалните канали. Сега вече зная, че е нормално, когато двама души са заедно, да имат различни желания и интереси. Но търпението никога не трябва да се подлага на изпитание. Затова е добре всеки да има и запазена собствена територия в съвместното съжителство.

Разведена и свободна, пак не бях щастлива. След една тежка тримесечна депресия, потърсих опора в детето си преди да взема решение – попитах Александра дали иска пак да живеем заедно с татко й. Не беше спонтанно решението ми да направя крачка към нов съюз. Виждах, че Дамян се е променил, усещах, че и аз не съм каквато бях – той беше улегнал, да не кажа остарял, аз бях пораснала, дори помъдряла. Затова на 32-я му рожден ден отидохме с детето по-рано. Бяхме му купили освен торта и едно шкафченце с форма на пирамида, цялото с малки чекмедженца и във всяко от тях пъхнахме по едно пожелание. Казахме му да започне да отваря чекмедженцата отгоре надолу. В предпоследното беше написано, че следва не пожелание, а решение. Видях как Дамян се разтрепери от вълнение и се просълзи, аз също. Но в точно това време Александра си прищипа ръката на едно чекмедженце и равна, така че ние не успяхме да се разревем. Аз веднага поисках това ново начало да се ознаменува с бебе – Бог ни го подари веднага, още същата нощ. Мислех да кръстя втората ни дъщеря Дамяна, но отиде Димана и даже ми се струва по-хубаво това име.

Пак ни е тясно в старата къща на баба и дядо, в която живеем. Но Дамян ни показа новата, която строи за нас – с мъжка и женска спалня с отделни баня и тоалетна, с детска, с фитнес център в сутерена за мен. Аз обожавам движението, за мен тренировката не е за да изглеждам добре, а за да се чувствам жива. Един час да ми погледа някой малката, аз отивам не на маникюр или на фризьор, а на фитнес. И мечтая пак да танцувам. Досега Дамян не одобряваше идеята. Но когато наскоро след второто раждане започнах репетиции с една танцова трупа тук с прекрасна хореографка, той попита Александра: „Ще идем да гледаме мама на 27 октомври, нали?” Усетих, че е горд с мен, че ме подкрепя.

Изненадва ме непрекъснато този мъж, приятно. Заведе ме в Египет, като си представяше, че ще си лежим в хотела, ще си плуваме в басейна и ще се наслаждаваме на живота, който там тече бавно и само с кеф. И той като повечето мъже сигурно си представя почивката като хапване, пийване и секс по три пъти на ден. Аз обаче го скапах от ходене в жегата. Той гък не каза. Върнахме се точно на рождения му ден. Бях подготвила всичко предварително – тъй като Дамян много обича живопис, бях му избрала една картина, която много харесваше. Бях я оставила обаче в магазина. В уреченото време там се събраха приятелите ни, които трябваше да крещят „изненада”, докато изнасят картината от магазина. Ей така успях да го изненадам. Иначе самата аз съм ясна и точна, бих казала предвидима, затова не вярвам той да очаква непредсказуеми изпълнения от мен. И още – той продължава да се държи с мен като добър родител – тактичен е, никога не би поискал аз да направя нещо за или заради него, напротив – само той подлага рамо. Като наближат празници и му поискам 20 лв., той дава 50. Никога, за разлика от мен, не е ревнувал, не е питал кой ти звъни, къде отиваш. Ако ми звънне по телефона, не пита нито къде съм, нито с кого съм, само как съм и какво правя. Не се е случвало да си ровим по тефтерите и телефоните, той дори не ми знае глобулския номер. Аз не му стъпвам в дискотеките – те са си негова територия.

Не смятаме да се женим отново. Или поне няма да е скоро. Нека стане новата ни къща. Нека пораснат децата ни. А защо не и след като увеличим бройката им? Аз мечтая за още една дъщеря. Дамян би искал да има и син, сигурна съм, макар че е толкова щастлив и привързан към момичетата. И може би един ден, като наближим години за пенсия, да отупаме една сватба заедно с децата, приятелите и роднините, и може би с внуците.

eva.bg

Снимка – списание Ева