Днес в света има милиони заразени от HIV, а само през 2012 г. 1.6 млн.души са починали, покосени от “Чумата на 20 век”. Болестта се придава само по три доказани начина – по полов път, по директен кръвен път и от заразена майка на дете.

            Как може да се заразим със HIV?

Най – често вирусът се предава при полов акт между мъж и жена. При орално полово задоволяване, познато още като „френска любов“, не се изключва възможността от заразяване, особено при невидими ранички в устната кухина на един от двамата партньори. Възможно е заразяване при употреба на  нестерилни, замърсени с кръв игли /при татуировка или иглотерапия/ и спринцовки при наркоманите с венозно инжектиране.           

            В кои случаи не е възможно заразяване със HIV?

1. При кръводаряване. 2. При посещение на обществени места и транспортни средства /вирусът не се предава по въздуха, чрез водата или храната/.  3. При ръкуване, целувка по бузата и ръката /при т. нар. “мокра целувка”, особено,  когато е примесена с кръв поради нараняване на лигавицата, има риск от заразяване/. 4. В плувни басейни и при къпане в морето. 5. При пиене или хранене от съдове употребени от заразен от HIV.

            Кое е водещо условие за предпазване от СПИН?

Необходимата полова култура и убеденост за „безопасен секс“, който включва избягване на случайни полови връзки и употреба на презерватив. За напълно сигурен партньор може да се приеме лице, за което сме убедени, че поне за последните пет години е имало моногамни /с един човек/ полови сношения и не е употребявало венозно наркотични средства.

            Трябва да изберем сами – отговорно поведение в интимния живот или риск от заразяване с болест, която е нелечима и води до фатален край.

проф. Евгени Гъбев

откъс от книгата „СПИН – въпроси и отговори“

 В теб живее убиец

/историята на един мъж заразен от hiv/

ЗАПОЗНАНСТВОТО

14 февруари 1999 г.

Тази история започна в квартално барче. Преди да отиде на работа Пламен реши да изпие сутрешното си кафе. На съседната маса седна изрусена хубавица, отправи му  закачлив поглед и попита: „Извинете, да имате огънче?“ Заговориха се и както често се случва между пушачи изпитаха солидарност помежду си. Пламен беше тридесетгодишен, работеше като брокер на недвижими имоти и от задължения не му оставаше време да си намери приятелка. Записа се в бюро за запознанства, но първото момиче, с което се видя го отегчи с философските си разсъждения и той се отказа от срещи с други жени. Когато Пламен видя Изабела, кръвта му се стопли отведнъж и сърцето му заби силно. .  

            Тя каза, че е от София, дошла по работа във Варна, но човекът, който й трябвал го нямало в града.  Двадесет и пет годишна, с накъдрена руса коса, пъстри очи и добре очертани форми, от пръв поглед тя не изглеждаше толкова привлекателна. Но ако човек се вгледаше в дяволитите й очи и тънките извивки на устните, които придаваха невинно-перверзно изражение на лицето й, щеше да разбере, защо Пламен се обади от мобилния си телефон в офиса и каза, че е болен. Момичето поиска да й покаже Варна, защото все нямала време да разгледа града. Отидоха до апартамента му, оставиха куфара на Изабела и започнаха да обикалят из града. Разхождаха се, посетиха Художествената галерия, няколко музеи, а вечерта отидоха на дискотека.

            „Страхотен секс правих с една софиянка снощи!“ – похвали се Пламен на другия ден на свой приятел. Изабела си записа домашния му телефон и обеща, че ако отново дойде във Варна непременно ще му се обади.

март 1999 г.

            Пламен не си намери сериозна приятелка. Един път в месеца Изабела идваше във Варна и двамата си прекарваха чудесно. С чувството си за хумор и дискретен чар тя го развличаше от напрегнатата работа. Разхождаха се в Морската градина, спираха да пият кафе в малки, уютни барчета, дълго съзерцаваха морето. Тя му сподели мечтата си да стане художник и да нарисува пролетта. Пламен се влюби в нея. Изабела не блестеше с интелигентност, но носеше в себе си вроденият талант да се наслаждава на живота и да увлича другите в тази игра. Веднъж той я попита с какво се занимава – тя се замисли за миг и после му каза, че е рекламен мениджър в просперираща агенция. „Сигурно е така !“ – заключи той, съдейки по златните бижута и едрите банкноти, които извади веднъж, за да плати сметката. Никой не знаеше за тяхната връзка.

18 юни 1999 г.

            Пламен току-що се бе върнал от работа, когато телефонът иззвъня. Обаждаха се от София. Мъжки глас му съобщи, че е специалист по болестите предавани по полов път и СПИН. „Вие ли сте Пламен Кръстев?“ – попита лекарят.  „Да, аз съм, какво се е случило?“ Отговорът беше жесток. „Тази сутрин Вашата позната Изабела, почина от СПИН! Открихме телефона Ви в тефтерчето й, и бяхме длъжни да Ви се обадим. Не зная дали Ви е известно, но тя беше проститутка!“ Пламен спря да диша. „Вие имахте ли полови контакти с нея?“  „Да.“  „Тогава ще се наложи да се срещнете с моя колега д-р Първанов от варненския кожно-венерически кабинет, който се грижи за заразените със HIV. Аз мога да Ви посъветвам само едно:  кураж.“ И лекарят затвори телефона.

БОЛЕСТТА

 юни-юли 1999 г.

            Пламен рухна. Шокът да си на острието на бръснача и ужасът вледенил душата му се стовариха върху него. Вечер започна да пие огромни количества алкохол, но на сутринта първата мисъл, която преминаваше през съзнанието му беше: “ Аз съм заразен от HIV!“Не знаеше колко време му остава да живее. Интелигентен и чувствителен по природа, той се затвори в себе си, алкохолът не помагаше, дрезгавият глас на Бони Тейлър и любимите стихове на Бодлер го депресираха още повече. Лекарство против СПИН нямаше. Вирусът HIV /човешки имунно-дефицитен вирус /разрушаваше постепенно имунната система на организма, унищожавайки белите кръвни телца. Преди време във Варна почина мъж носител на вируса. Вестниците, жадни за пикантни подробности писаха за този случай и нарекоха мъжа „спинозен“. Прочел за смъртта му Пламен си спомни, че преди години в Бургас, моряци-заразени от HIV бяха заклеймени от обществото, като прокажени. Пак в Бургас заразен от HIV избяга от болницата и медиите писаха за него, като за чудовище пуснато на свобода.

            Пламен осъзна, че е белязан и никога вече няма да води нормален начин на живот. В агенцията се отнасяха нормално с него. Не знаеха за Болестта, бяха добър екип и го уважаваха заради професионализма и веселия нрав. Учудиха се защо е унил и вече не се шегува, но той им каза че има лични проблеми.

28 юни 1999 г.

            Пламен отиде при доктор Първанов. Лекарят го посъветва да си направи тест. Държеше се любезно, а очите му излъчваха добронамереност.

5 юли 1999 г.

Пробата беше положителна. Доктор Първанов разказа на заразения мъж за характерните особености и симптоми на Болестта. Договориха се Пламен да идва на рутинни прегледи няколко пъти в годината и да се обажда, ако има проблем. Другите варненци  заразени от HIV бяха преодолели първоначалния психически шок и водеха нормален начин на живот – спомняха си за Болестта само, когато идваха на преглед. Един от тях дори се бе оженил, като съпругата му знаеше, че е серопозитивен.

            В края на срещата доктор Първанов каза на Пламен: „Издръжливостта на организма ти също е важен фактор за това, колко дълго ще живееш! Има заразени, които носят вируса в себе си години.“

            Пламен бе сам. Намираше утеха в алкохола и често изпадаше в пристъпи на самосъжаление. Родителите му живееха на село, бяха пенсионери и той не посмя да им каже за Болестта. И тогава в живота му се появи репортерът.

РЕПОРТЕРЪТ

август 1999 г.

            По време на един от прегледите доктор Първанов спомена на Пламен, че репортер от местен вестник е дошъл да пише статия за заразените от HIV и е оставил домашния си телефон – ако някой от серопозитивните желае да му се обади. Пламен си записа номера. Пиеше всяка вечер, слушаше „Назарет“ – те пееха за любов, но за него тя умря с Изабела. Още я обичаше и не я обвиняваше, че го зарази. Проститутка починала от СПИН, такава остана тя в спомените на хората, но за него беше момичето, което искаше да нарисува пролетта.

23 септември 1999 г.

            Тази вечер Пламен изпи бутилка водка и набра кураж да се обади на репортера. Момчето, ново в бранша, докато слушаше за кошмарите, които измъчваха серопозитивния мъж по инерция каза: „Разбирам те напълно!“ Пламен избухна. Изкрещя в слушалката на Клисуров, че нищо не разбира и не знае какво е всяка вечер да се напиваш, като скот, на сутринта да се събуждаш с огромна тежест в гърдите и да не можеш да дишаш спокойно, защото си заразен от HIV. Вика му една-две минути и неочаквано го попита харесва ли песните на Тина Търнър. Репортерът, макар и стреснат от избухването на Пламен отговори, че това е една от любимите му певици. Така започна тяхното телефонно приятелство.

            Почти всяка вечер Пламен се обаждаше на Клисуров, коментираха негови репортажи във вестника, говореха за музика и кино и скоро разбраха, че имат общи интереси. Пламен се доверяваше на репортера, но избягваше темата за Болестта. В началото Клисуров се изкушаваше да запише тайно гласа на заразения мъж и да направи сензация по радиото, но размисли – стори му се подло и се отказа. Реши да пази в тайна самоличността на Пламен и да не споделя с никого, че говори с човек носител на HIV.

            По време на един от разговорите репортерът предложи на Пламен да се видят. Клисуров не знаеше как  ще реагира по време на срещата, но беше убеден, че ще успее да преодолее предубежденията си и да се държи естествено. Пламен категорично му отказа.

            Клисуров беше на двадесет и две години учеше задочно българска филология и работеше, като репортер. Разговорите с Пламен бяха журналистическа находка за него – той    написа няколко статии за Болестта, използвайки разказите на заразения мъж. Разсъжденията на Пламен имаха ефект сред читателите на вестника, но накараха и журналиста да се замисли за себе си. Той си представяше смъртта, като нещо необятно, което съзнанието му не можеше да побере. Избягваше да говори за нея – а сега човек толкова близо до нея разговаряше с него почти всеки ден. Репортерът знаеше, че освен с думи няма как да помогне на Пламен, внимаваше да не го нарани и една вечер съжали, че не бе в настроение и му каза да се обади друг път.

            Според официалната статистика серопозитивните в България бяха около 2000 души, но никой не можеше да назове реални данни. Законите не ограничаваха правата им, но обществото, погрешно информирано, робуващо на закостенели предразсъдъци бе настроено негативно към заразените със HIV. Хората не знаеха основни неща за Болестта и се страхуваха дори да разговарят или докоснат страдащ от нея.

            Пламен нарани крака си и отиде в Спешния център, за да потърси помощ. Както го бе посъветвал доктор Първанов каза на дежурния лекар, че е серопозитивен. Лекарят категорично отказа да му помогне. С кървящ крак, ридаещ от обида,  Пламен се прибра в къщи и сам се превърза. В друг случай му се наложи да отиде на зъболекар, където отново получи отказ да бъде обслужен и се наложи  да отиде в София.

ПАВЛИНА

юли 1999 г.

            Пламен не бе почивал две години и шефът му разреши да си вземе по-дълга отпуска. Заедно със свой роднина се захванаха да търгуват с бира. Заразеният мъж знаеше, че за да не мисли за Болестта,  трябва постоянно да е зает с работа.

18 юли 1999 г.

            С микробуса, с който разнасяха бира спряха да обядват в заведение край морето. Седнаха до две момичета по бански, заговориха ги и разбраха, че са студентки по икономика. По-приказливата имаше хубаво тяло, но се държеше предизвикателно и Пламен насочи вниманието си към другата.

            Павлина беше около двадесет годишна с къса черна коса и светлокафяви очи. Говореха си за различни неща, когато Пламен й предложи да се видят. Тя се съгласи. Вечерта дойде на срещата облечена в семпла рокля на цветчета. Павлина – скромно момиче, родом от Шумен, беше студентка втори курс и от лекции нямаше време да завърже сериозна връзка. Тя хареса чувството за хумор на Пламен и интелигентността му. Скоро двамата усетиха как помежду им се появява привличане, на което не знаеха как да устоят. Но Пламен не забравяше, че е заразен от СПИН. Преди известно време той прави любов с момиче и ползва презерватив. Сега си спомни за притеснението, което го обзе при мисълта, че кондомът може да се скъса. Бяха в дискотеката и танцуваха блус, когато Павлина смутено му предложи да се видят пак. След това той я изпрати до квартирата й.

септември 1999 г.

            Лятото свърши. Павлина започна да ходи на лекции, а Пламен на работа в агенцията за недвижими имоти. Виждаха се всеки ден, тя го запозна със своите приятели – ходеха си взаимно на гости, празнуваха рожденни дни, посещаваха кино и театър. Той отново се почувства пълноценен човек.

26 септември 1999 г.

Павлина обикна Пламен, но не можеше да си обясни защо не я желае като жена. Целуваха се, галеха се, но не достигаха до края. Този ден той се реши – купи от кварталната аптека презерватив и го направиха. След акта заразеният мъж бе налегнат от угризения на съвестта. Той знаеше, че трябва да каже на приятелката си за Болестта, защото рано или късно тя щеше да научи и да го обвини в лъжа. Но реши да отложи с надеждата, че учените ще открият лекарство, което да надвие вируса.

            СПИН се разпространяваше по всички точки на Земята и бе наречен „Чумата на 20 век“. Светът изтръпна, когато 24 часа преди смъртта си, отслабнал до неузнаваемост певецът Фреди Меркюри призна, че е серопозитивен. Роклегендата умря и остави в размисъл милионите си почитатели. От СПИН починаха актьорът Антъни Пъркинс, режисьорът Сирил Колар, балетистът Рудолф Нуреев, диригентът Емил Чакъров. След смъртта на Меркюри започнаха да се организират ежегодни анти-СПИН кампании, фондации набираха средства за лечение на заразените от Болестта, бе определен Международен ден за солидарност със серопозитивните от целия свят.

            „Но нима всеки ден трябва да умира световноизвестен човек, звезда от шоу-бизнеса или популярен политик, за да проумеят хората, че СПИН е безпощаден!“ – разсъждаваше Пламен.

            В България, въпреки превантивните кампании и предупрежденията на здравните организации половата култура не бе на необходимото ниво – хората не знаеха основни неща за Болестта и рядко използваха предпазни средства.

ЧУЖДЕНЕЦЪТ

юли 2000 г.

            Всяко лято Павлина работеше. Този сезон тя започна като продавачка в малко магазинче на Златни пясъци, където продаваше на чужденците цигари, алкохол и сувенири. Парите, които печелеше не бяха много, но беше доволна, че има възможност да усъвършенства английския си език и да контактува с чужденци. Изключение правеха досадните ухажори, които я канеха на гости в хотелските си стаи.

18 юли 2000 г.

            Този ден тя прие. Чужденецът стоя в магазинчето цял преди обяд, правеше й комплименти, подари й парфюм. Беше настойчив и успя да я убеди да пият кафе в стаята му. Докато отиваха към хотелската стая Павлина не знаеше защо го прави. Обичаше Пламен, но не можеше да се примири с факта, че напоследък той не й обръща внимание – връщаше се уморен от работа и когато го търсеше по телефона често й отказваше да се видят. Чужденецът беше много любезен, почерпи Павлина с коняк и под влияние на алкохола тя му се отдаде. Направиха го без презерватив.

            Вечерта след авантюрата Павлина имаше гостенка. Някой позвъни на вратата. Беше Пламен, с бутилка шампанско в ръка – изненада приятелката си, като й припомни, че на този ден се навършва една година от запознанството им. Павлина не искаше да го наскърби. Гордостта й на почтено момиче бе наранена и затова му каза, че не желае повече да се виждат. Пламен се уплаши, като си помисли, че „доброжелател“ й е казал, че е заразен от СПИН, но после се успокои, защото никой освен лекарят му не знаеше за Болестта. Двамата с Павлина и приятелката й изпиха шампанското, но тя отказа да му каже защо иска да се разделят.

септември 2000 г.

            Лятото свърши, Павлина се готвеше да започне лекции в университета, но споменът за авантюрата с чужденеца не я напускаше. През главата й мина мисълта, че може да я е заразил с венерическа болест и реши да си направи изследвания.

23 септември 2000 г.

            „Нека ти кажа утре!“- молеше го тя. „Не, не издържам повече!“ Кажи ми какво става? Ако аз съм причината за това, че си в депресия ще си тръгна веднага!“ – настояваше Пламен.

            „Е, добре ще ти кажа! Когато бях на работа на Златни пясъци и ти не ми обръщаше внимание, защото беше много зает ти изневерих с един чужденец. После се уплаших, че може да ме е заразил с нещо и си направих изследвания, които ще бъдат готови утре!“- се откъсна от Павлина. Пламен не очакваше този удар. Помълча известно време. Нямаше смисъл да вдига скандал. Овладя гнева си. Точно в този момент тя имаше нужда от него, затова я прегърна и каза, че въпреки моментната слабост от нейна страна я обича . Павлина плачеше.

            Пламен стоя буден цяла нощ. Молеше се презервативите да са издържали, въпреки че ги проверяваше след всеки полов акт.

24 септември 2000 г.

            Пробата на Павлина беше положителна. Съобщи й го лично доктор Първанов. Той не й каза, че приятелят й е заразен от HIV. Извика Пламен настрана и го попита той ли е предал вируса на момичето. Получил отрицателен отговор лекарят каза: „Ти си нормален член на обществото и няма закон, който да те изолира щом си носител на HIV!“ Лекарят помоли серопозитивния мъж да се грижи за приятелката си, защото е възможно в момент на слабост да извърши необмислена постъпка.

            В Павлина бушуваше гняв. Тя искаше да разкъса чужденеца на малки парчета. Мразеше го. Той й отне живота, провали плановете й за бъдещето. Ненавиждаше и себе си за наивността, която прояви. А какво щяха да кажат родителите й, приятелите, преподавателите в университета, ако научат за Болестта?

            Пламен се бореше отчаяно със себе си. Искаше да каже на приятелката си, че е носител на вируса, но това признание означаваше да я загуби завинаги. „Ами ако чужденецът също е бил заразен?“ – разсъждаваше той.

            Депресията на Павлина се задълбочи. Тя гледаше в една точка, отказваше да се храни, не желаеше да разговаря с никого. Колежките й я молеха да отиде на лекции в университета, но тя не желаеше да напусне квартирата си. Пламен, разкъсван от противоречиви чувства, се опитваше да я окуражи, но нищо не помагаше. Тогава нейната съквартирантка се обади на родителите й, които дойдоха да видят какво се е случило с дъщеря им.

20 октомври 2000 г.

            Павлина не им обръщаше внимание. Майка й се разплака, молеше да й каже какво се е случило. „Проблеми в университета ли имаш? Пламен ли те нагруби с нещо? Да не си бременна?“- разтревожен питаше баща й. Момичето мълчеше. Не искаше да лъже родителите си, но те нямаше да понесат, ако им признае за „срамната“ Болест и затова им каза, че има лични проблеми, които не желае да сподели. Обезпокоени баща й и майка й се прибраха в Шумен.

ноември 2000 г.

            В тези мъчителни дни Павлина нямаше никого освен Пламен. Той изслушаше терзанията й, мислите които я измъчваха, но нямаше как да й помогне. Опитваше се да я окуражи с факта, че учените работят върху лекарство, което ще неутрализира вируса-убиец. Павлина възвърна частично своята увереност, стараеше се да бъде общителна,  дори правеше опити да се шегува. Но мисълта, която я вълнуваше беше само една: „Как да подредя живота си така, че за 2-3 години да постигна поне част от целите си!“

            Тя издири литература за Болестта и научи, че може да носи вируса в себе си с години и едва в края да настъпят симптомите водещи до смърт. Реши да завърши следването си, да започне работа и да реализира поне част от идеите си, свързани с икономическата статистика на фирмите.

СМЪРТТА

януари 2001 г.

            Пламен се разболя от пневмония. Когато усети, че краят му наближава се обади на Клисуров и го помоли след като си отиде от този свят, репортерът да се погрижи за Павлина. Каза му, че тя също е серопозитивна и има нужда от човек, който да й вдъхне вяра.

            Клисуров се чувстваше като във вакуум. Той разбра в коя болница е хоспитализиран Пламен, но не искаше да го притеснява с присъствието си. Часове преди да издъхне, заразеният мъж се обади на Павлина. Тя дойде в болницата.

16 януари 2001 г.

            От Пламен беше останала бледа сянка. Изразът на лицето му беше жално примирен. Той промълви: „Аз умирам от СПИН!“

            Павлина извърна глава. В един миг всичко й стана ясно. И презервативите, и притеснената му гримаса, когато ги оглеждаше след всеки акт. „Подлец! Защо го направи? А аз, глупачката ти вярвах! Защо ми отне живота, защо?“ Павлина кръстосваше стаята и го засипваше с обидни думи. После се умори, да вика и погледна към него. От изпитото му лице я гледаха две искрящи очи. Часове преди смъртта си той още я обичаше. Беше й дарил любовта си, всичко което имаше винаги е било и нейно. Пламен се опита да се изправи на едната си ръка, но не успя, защото организмът му беше много отслабнал. Павлина му помогна. Сега осъзна каква болка му причини с изневярата си. Тогава не мислеше за него, а само за себе си. „Ще остана с теб!“ каза тя. Бяха сами в стаята. Двама души без шанс в живота. Но всичко бе до тук. Единият умираше, на другият му оставаха броени дни, месеци, може би години. Павлина и Пламен не бяха сторили зло никому, а щяха да напуснат света млади, не видели свои деца, не реализирали творческия си потенциал.

28 януари 2001 г.

            Павлина не плака на погребението на Пламен. Омраза и обич не й позволиха да си даде сметка какво изпитва към него.

5 февруари 2001 г.

            Клисуров научи от вестниците за смъртта на Пламен. Обади се по телефона на Павлина и се срещнаха, както бе пожелал серопозитивният мъж. Тя нямаше желание да говори. Клисуров й разказа за разговорите, които бе водил с Пламен, но тя не го слушаше. Имаше чувството, че вече не може да бъде като другите, не желаеше да разговаря и за бъдещето – за нея нямаше такова. Мислеше само за Болестта.

25 февруари 2001 г.

            Тази вечер Павлина беше сама в квартирата. Спомни си колко хубаво беше, когато Пламен беше тук -възкръснаха мигове на близост и щастие. Очите й се насълзиха.

            Често мислеше да сложи край на живота си. Представяше си как взима хапчетата, глътва ги и заспива завинаги. Животът й не се получи както бе мечтала! Какво й оставаше? Родителите й не знаеха за Болестта, нямаше и да научат, поне не от нея. Как щеше да си намери работа? Как щеше да създаде семейство, да има деца?

            Беше прочела как в малък град по погрешка обявили една жена за заразена от HIV и цялото предприятие настръхнало срещу нея, което пронудило директора да я уволни.

            «Диви балкански нрави! Да отречеш човека, без дори да знаеш по какъв начин се предава Болестта! Хората са жестоки в присъдата си, но никой от тях не си задава въпроса -ако на мен се случи какво ще правя? Тълпата като безпощадно чудовище заклеймява серопозитивните и те нямат възможност да се защитят. Как да се преборя с хорското мнение, че щом си заразен от HIV си като прокажен – никой не желае да разговаря с теб, да те докосва, да те вижда!“ – питаше се Павлина.

Нямаше да се предаде. Стисна юмруци и си каза наум: „Ще живея напук на всичко!“

2 март 2001 г.

            Павлина получи писмо от чужденеца. В него той пишеше, че му е открит вируса HIV.  Молеше я за прошка.

7 март 2001 г.

            Клисуров отиде с приятелката си на гроба на Пламен.Репортерът мълчеше. Косвен свидетел на драмата на серопозитивния мъж той не знаеше какво да каже на Елена.

            „СПИН – тази безпощадна болест щеше да взима нови, милиони жертви. Природата ли наказваше хората за безобразията, които вършеха спрямо нея, като им изпрати този бич?“ – се питаше той.

            Светът на Клисуров осиротя с един човек. Но той беше намерил кауза за която да се бори – каузата на заразените от HIV. Репортерът прегърна Елена през раменете. Времето се изгуби. Припадна здрач. Той я попита нещо. Само кестените в гробището, безмълвни свидетели на сълзи и преструвки чуха какво отговори Елена на репортера, който не разбираше смъртта.

Иво Югов