Те не са идеални, даже напротив. Имат повече слабости отколкото качества, но дълбоко в себе си пазят тази хуманност и морал, които и ти искаш да имаш. Това може да е най-кратката статия, писана по повод сериал (или щеше да бъде). Отговорът е изключително прост – в този сериал всичко е измислено перфектно и изпипано до съвършенство. Нека започнем от „светата троица“ на всяко драматургично произведение – фабула, сюжет и персонажи. Тук миксът е перфектен. Имаме увлекателна фабула, проследяваща разследването на изключително странни ритуални убийства, неподлежащи на рационално обяснение. Сюжет за духовното пътуване на двете „ченгета“, едновременно към тайната на убийствата и към дълбините на душите им. И заедно с това, или може би точно заради него, имаме персонажи, каквито екранът не е виждал от времето на д-р Ханибал Лектър – дълбоки, противоречиви и най-вече завладяващи.
Това определено е един от най-смислените текстове писани за екрана, стигнали до зрителите в днешни дни. Авторът Ник Пизолато вече е сравняван с гениите на перото отвъд океана като Фокнър, Карвър и Едгар Алан По. Самият той признава, че не е искал да прави просто още един сериал за сериен убиец, затова се е борил докрай за абсолютната творческа свобода над сериала, нещо много рядко срещано в днешно време. Това обаче води до най-добре написания диалог, който съм чувал някога. Той не е писан от мощен екип от сценаристи, не е консултиран от професионални консултанти, не е преглеждан от сценарни доктори. Просто Пизолато е оставен от продуцента HBO да напише всичко, което си е представял и е искал. И се е получил диалог, който едновременно е реалистичен, завладяващ и дълбок. Диалог, който рисува картини и който разкрива скрити дълбоко в човека помисли.
Заедно с режисьора Кери Фукунага те изграждат сериала като едно цяло. Разработват го две години, изпипват го до съвършенство. Задават този изключително бавен ритъм на филма, който също така бавно влиза под кожата ти. В абсолютен контраст на забързаното и задъхано от ефекти холивудско кино, те сякаш се наслаждават на времето, изстискват всяка секунда от него, оставят го да те понесе и да те отведе в друга атмосфера. Атмосфера, която те сами са създали. Атмосфера, нагнетяваща въздуха, атмосфера, която можеш да усетиш с кожата си.
Кадрите са бавни и тежки, взиращи се в нещата, сякаш искат да открият още нещо. Да разберат какво седи отзад. Още в началната „шапка“ е зададено, че не всичко е такова, каквото изглежда, че зад всяко нещо прозира друго.
В този текст и в тази атмосфера влизат уникални актьори. Матю Макконъхи и Уди Харелсън правят персонажи, които не можеш да спреш да гледаш. Те не са идеални, даже напротив. Имат повече слабости отколкото качества, но дълбоко в себе си пазят тази хуманност и морал, които и ти искаш да имаш. Те не могат да приемат неприемливото и затова ти си на тяхна страна, каквото и да направят. Да, единият пие и изневерява на жена си, а другият има особени отношения с наркотиците и не играе по правилата, но там някъде има една линия, зад която не бива да преминава. Те седят на тази линия и се борят за нея. Такива противоречиви персонажи отдавна не се виждат в лъскавите пластмасови холивудски филми.
Топката е вдигната толкова високо, че ми е изключително интересно какви персонажи ще изградят авторите във втория сезон (поредицата на HBO е заявена като отделни истории на серийни убийства, с различни персонажи във всеки сезон). Да не говорим, че освен тях, всеки епизодичен герой е по-интересен от предишния, има собствена история и собствена странност. Защото всичко в този сериал е странно. Всичко е едновременно странно… и познато.
След като си изгледал няколко епизода, имаш чувството, че познаваш Луизиана, така сякаш имаш чичо там и си му ходил на гости всяко лято (Пизолато е от католическо семейство от Луизиана и описва познати му типажи и места). А местата са наистина странни – пустеещи пейзажи, изоставени църкви, катуни от каравани, рибарски селища. Сериалът е ситуиран неслучайно на такива територии, където човешката природа е оголена до кокал, където може да се случи всичко, където всеки крие някаква мръсна тайна. Тези места правят сериала изключително кинематографичен, картината сякаш има собствена фактура, сякаш можеш да усетиш грапавостта й. И звукът. Дълбок и наситен. Запълва сетивата ти без да усетиш. Вкарва зрителя в една мистична атмосфера, там някъде в полята на Луизиана и в потайните кътчета на човешката душа.
Всичко може да е наситено, тежко и бавно, но е точно обратното на скучно. Държи те всяка секунда, оставайки те да му се наслаждаваш в същото време. Структурата с няколко времена те води неусетно назад-напред във времето без да усетиш и като спирала те засмуква в сюжета си.
Докато гледаш, ти съпоставяш подсъзнателно ситуации и постъпки на персонажите в различните години, съпоставяш разказите им, с това което виждаш и неусетно си запленен от случващото се. И всичко това направено с виртуозно майсторство от авторите. И на всичкото отгоре с чудесно чувство за хумор. Защото освен разследване на серийни убийства, този сериал е и разследване на отношенията между двамата детективи. На това какво се е случило между тях. На това какво ги е променило.
Накрая може би ще се окаже, че нито единият, говорещ философски монолози за вярата и съмнението, за илюзия и морал, за природата на човешката душа, нито другият, представящ се за корав мъжага, но криещ в себе си чистата хуманност да не можеш да издържиш на това, което никога не бива да се случва, не са „истинският детектив“ от заглавието. Може би ще се окаже, че истинският детектив си ти и ти трябва да сглобиш пъзела и да откриеш какво се крие в човека и отношенията му с другите. И може би именно това прави този сериал толкова добър.
webcafe.bg