Варна е кандидат за Европейска столица на културата и този факт би трябвало да промени някои представи и реалности в културния живот на града. По-точно да осветли отношенията между творци, които от години вкопчени в провинциалното си мислене, не искат и не могат да признаят постиженията на колегите си. Да се поставят наболели проблеми на културните институции във Варна. С болка в сърцето ми се налага да опровергая Хемингуей, за когото всичко, което е далеч от морето е провинция. Част от варненските творци са обладани от провинциализъм, завист и непризнаване постиженията на другия. Варна няма много творци с европейско и световно признание. Те се броят на пръстите на двете ръце, както и тези получили национална известност и любовта на публиката. Имаме четирима утвърдени художници – Стоимен Стоилов, Милко Божков, Георги Лечев и Ванко Урумов. Стоимен Стоилов е известно име в Европа, благодарение на работата си в Австрия. За поетите –  Валери Станков, Елица Виденова, Иван Овчаров, Елка Няголова са утвърдените и талантливи имена според мен. Но дали другите поети във Варна биха признали това, не се наемам да отговоря. В оперното изкуство имаме Калуди Калудов /признат в Европа и света/, Арсений Арсов, Даниела Димова, Иван Момиров /който пее в чужбина/ и др. Варненските оперни певци са може би най-безапелационни в битката със завистта. Когато пеят на европейски и световни сцени, те доказват таланта си и са избрани от чужди мениджъри. По тази причина преборват местния провинциализъм и му запушват устата в зародиш. Същото важи и за актьорите ни, които успяват в национален мащаб, участвайки във филми и печелейки награди „Икар” и „Аскеер”. Мариус Куркински, Мариус Донкин, Симеон Лютаков, Стоян Радев, Стоян Алексиев прескочиха пределите на местния театър и си извоюваха национално признание. Вече  да им завиждат и да им слагат прът в колата, полза няма, защото са получили доверието на режисьорите в София. Както успя да е първият българин поставил пиеса в Комеди Франсез, режисьорът Галин Стоев. Както се доказаха режисьорите Пламен Марков и Жоро Михалков. Изреждам толкова имена, не за да правя класация, не да пораждам интриги /защото със сигурност пропускам творци/, а за да повдигна самочувствието на варненци. Ние имаме творци, които заслужават уважение и признание, а не злобни подмятания. Не може Варна да има трима водещи и шоумени, които не се понасят помежду си. Никой не бива да отрича приноса на Ламбрин Сотиров за съхраняване паметта на града ни. Или на брат му Дарин, който създаде детската школа „Дедал” и прави невероятни изложби с детски рисунки. Кой ще оспори приносът на Илко Раев за културния живот във Варна и създаването на фестивала „Любовта е лудост“. Как да не отбележим вдъхновяващата работа на Доно Цветков, създател на фестивала „Откритие“. Унизително е детската театрална школа „Щурче” да се моли да не остане на улицата, а да се дават десетки хиляди левове общински пари за разни пърформанси на софийски фирми. Кукленият ни театър от години е гордост за Варна. Вера Стойкова и актьорите й вършат чудеса, привлякоха и Теди Москов за каузата си да се правят интересни представления. Но някой обръща ли внимание на проблемите на театъра, знае ли въобще за тях? Или на проблемите на филхармонията, чиито музиканти свирят с инструменти на по 50 години? Може ли сцена филиал на Варненския театър да не е ремонтирана 40 години? Това са важните въпроси за мен. За да имаме талантливи творци, те трябва да имат условия, в които да работят. Тогава ще успеят в национален, европейски и световен мащаб. И ще преборят завистта, която ги облъчва, докато творят във Варна.

Иво Югов