Поредна среща с популярен съвременен български автор. Благодарение на нашите приятели от Хеликон Русе имахме възможността да се срещнем и разговаряме с Иво Сиромахов за Българските работи и за европейските правила.

Преходна ли е литературата на прехода?
Аз не вярвам в термина преход. Защото не виждам да прехождаме на никъде. Ние сме в някакво блато. Преход означава, че има някакво движение, има някаква посока. Аз нещо не я виждам тази посока. Макар, че някои казват: той преходът свърши. Ама как да е свършил, като той не е започвал, според мен. Така че терминът преход е много несигурен и доста спорен. Относно дали литературата е преходна или не – това може да се разбере след време. Сега някои неща може да ни се струват изключително важни и много талантливи, а след пет години никой да не ги помни. И обратно – някои неща, на които сега не обръщаме внимание, е възможно след време да се окажат много силни. Например като с книгата Параграф 22, която е била отхвърлена от 73 американски издателства, преди да стигне до печат. Всички те смятали, че това е някаква глупост, нещо некадърно – кой ще го чете. А сега е един от най-големите романи в света.

Има ли конюнктура в съвременната българска литература?
Политическа ли? Не мисля. Напротив, дори смятам, че съвременните писатели тенденциозно бягат от политическите теми, защото смятат политиката за нещо недостойно, каквато тя до голяма степен в България е. И може би ги е страх по някакъв начин да не се оцапат. Изобщо политиката сякаш отсъства от съвременната българска литература, което също не е добре, защото тя е доста важна тема от живота ни.

А има ли мода в съвременната българска литература – като започнем с мафиотските романи на Христо Калчев, преминем през емигрантските и т.н.?
То по времето на Христо Калчев на мода бяха самите мафиоти. Самите мутри, после те измряха по някаква причина и тази мода изведнъж изчезна. Тоест модата изглежда следва начина на живот на обществото, това, което се случва в обществото. Има писатели, които са по-сетивни, по-чувствителни, които успяват бързо да реагират. И това е много ценно, защото трябва да знаеш какво се случва около теб, не може да живееш в някаква кула от абаносова кост и да си издигнат над тълпата и да не те интересува съвременността и какво става около теб. Изглежда модата зависи от това какво се случва около теб и доколко ти си наблюдателен и успяваш да го уловиш.

Иронията като средство – доколко дава резултат?
Нищо не може да повлияе. Може само да създаде у четящия настроение. Аз изобщо не вярвам в това, че литературата трябва да променя хората. Първо, защото хората много трудно се променят, освен в най-ранна детска възраст, докато още не могат да четат. След това станеш на 30-40 години, няма как да тръгнеш да се променяш. Иронията е нещо, което е добро средство за комуникация. Знаете, че в компания хората винаги обичат някой, който е остроумен, забавен. Тоест тя е един добър проводник, една добра медия да кажеш някои неща, които може би иначе те е страх да споделиш. Или пък не искаш да ги кажеш в прав текст. Защото, така на шега, сякаш по-лесно се приемат нещата. Ако, разбира се, хората имат чувство за хумор. Защото ако попаднеш на хора без чувство за хумор, те казват ти ми се подиграваш. Не, не се подигравам, шегувам се – има разлика. Но има хора, които приемат нещата много драматично.

Според теб – те ли ще станат по-българи или ние – по-европейци?
О, аз вече го виждам този процес – побългаряването на европейците така да се каже. Идват европейци в България да правят бизнес – гледаш ги сериозни хора, дошли от Швейцария, от Германия. И той за две години става абсолютен българин, тарикат – започва да гледа каква далавера да направи, как да заобиколи някой закон и си казваш – това не е възможно. Оказва се, че наистина нашият манталитет е много силен и много заразителен. Така че едва ли тук някога ще станем европейци в онзи смисъл, в който би ни се искало. Както казва Алеко – европейци сме, ама не дотам.

Добро изброяване си направил – невежеството, безпочвеното патриотарство, сексуалното самохвалство, агресивната простащина…
Да, има ги тези неща.

На мен дори страшничко ми звучат.
Да, така е. Но по някакъв начин трябва да им противостоим. Моят начин е със смях, с осмиване.

Добре де, но на невежеството как можеш да му противостоиш?
Ами пак по съшия начин – присмиваш му се.

Ами той като е невеж – няма да разбере…
Да, като е невеж няма да разбере, че му се присмиваш. Но пък другите ще започнат и те да му се присмиват и той може да си каже – абе, дай да опитам да не съм толкова невеж, не е хубаво да си тъп. Аз съм много активен във Фейсбук и вчера се водеше една дискусия – някой подхвана темата за това, че много неграмотни хора излизат от училище. Друг пък казва – ама защо ги обвинявате, те пък за какво да са грамотни, като той знае, че и да учи, и да не учи – все ще взема 500 лв. И аз казвам добре де – това ли единственият стимул да учиш – парите, които ще получаваш като заплата. А не е ли достатъчен стимул желанието да не си тъп. Значи него не го е страх, че ще остане тъп, ами го е страх да не се мине нещо с парите.

Защо това е единствената ни мерна единица – толкова ли сме бедни?
Да, защото сме бедни. А и то е вече обратното – ние си мислим, че сме тъпи, защото сме бедни. А то се оказва обратното – бедни сме, защото сме тъпи. Ако положим малко повече усилия да се усъвършенстваме, може и парите да дойдат някой ден. Но няма да стане така с това мислене – абе аз на тоя за 500 лева няма да му работя.

Излишно е да те питам дали се интересуваш от политика. Предполагам гласуваш, но виждаш ли тези, за които си гласувал – да те представляват?
Действително много се интересувам от политика, гласувам винаги, но не, не виждам тези, за които гласувам, да участват в политиката. Не съм представен. Първо, защото няма мажоритарна система. И второ – защото голямата грешка е, че българите избират себеподобни. Представи си, че на тези избори – европейските, се изправят двама кандидати – единият знае четири езика, ходи винаги спретнат, хубаво облечен, чист. Добър специалист е в областта си, отнася се добре с хората, поздравява ги, галантен е към жените. И представи си срещу него застане един, който ходи с размъкнат анцуг, мирише леко на пот, леко е браточка, говори народняшки, тупа журналистите по рамото, намига на журналистките, щипе ги. Изобщо такъв – както се казва наш човиек. Как мислиш – кого ще изберат?

Аз не се разпознавам във втория типаж…
Ти не се разпознаваш, обаче кой ще спечели, кой ще събере повече гласове? Може да не ти се иска да смяташ, че ще е вторият, но ще е. Това показва опитът досега. Такива хора си избираме и на следващия ден вече съжаляваме. Ама чакайте – вие не заехте ли че е такъв, къде гледахте като го избирахте? По какви признаци и качества го избрахте. Какви качества искате от него, какво очаквате да ви свърши?

Тоест сами сме си виновни за съдбата си като народ – всъщност не съм съгласна. Не аз и хората като мен, които гласуваме, определят нещата, а циганските гласове, които се купуват!
Не само се купуват гласове, ами и избирателната система е изключително порочна – с тези листи това не са никакви избори. Те ти спускат някакъв човек, ти дори не знаеш кой ти е народният представител в твоя район. Много неща има, които не са добре направени и затова страдаме. Но има и проблем с това, че повечето избиратели отиват на избори от чисто такива емоционални подбуди – той е готин, харесва ми и толкова. Без разумни доводи – е тогава какво очакваш. Не си казваш той ще отиде там, ще гласува еди-кой си закон, който мен ме интересува, ще защитава еди-какъв си интерес, който по някакъв начин ще промени живота ми. За съжаление това изобщо не се мисли.

Къде е отговорността на медиите в този процес – те някак си следват политиците ни?
Отговорността на медиите е в това, че те наистина трябва да защитават интереса на хората, а не интереса на политиците. До голяма степен медиите са обърнати с лице към политиката. А когато си обърнат с лице към политиката, показваш задните си части на народа. Изцяло погрешна е тази позиция, но те са си я избрали. Обаче пък и затова са и такива резултатите – все повече хора отказват да четат вестници, отказват да гледат телевизия – просто не им вярват.

А дали няма едно търсене на по-низките неща от медиите, което и определя предлаганото от тях?
Не съм съгласен. Смятам, че истината винаги ще се търси.

Къде е изходът за България – нали не е терминал 2, защото за нас от Русе е Отопени Букурещ?
Дали да говорим чак за изход не знам. Сякаш сме попаднали в някакъв капан. По-скоро ми се струва, че трябва да потърсим някакъв път, по който повече да вярваме в себе си, а не в някакви други хора. Да мислим така, че всъщност животът ни до голяма степен зависи от нашите усилия, от това доколко сме инвестирали в себе си, доколко сме любопитни, любознателни, доколко искаме да се образовани, да станем по-добри в дадена област или дори по-добри като хора. Това е начинът.

А трябва ли да сме непримирими или пък по-скоро гъвкави – кое е правилното поведение?
Непримирими не чак толкова, че да се изтрепем като в Украйна. Много е трудно да се дават рецепти, защото в различни ситуации трябва да се постъпва различно. Би трябвало да сме разумни и да знаем кога трябва да сме непримирими, кога трябва да сме компромисни.

sedmicata.com